Катрин Тейлър
Решението (41)

40.

— Е, Лола? — каза Кейт и се усмихна, когато красивата рижа кобила протегна глава над ръба на бокса.

Сложи парче морков в шепата си и Лола го пое внимателно с бърните си, схруска го шумно, докато Кейт я галеше нежно по врата.

— Заслужи си го — продължи Кейт. — В крайна сметка си е доста уморително с малкия палавник, а?

Сякаш за да потвърди думите й, Лъвско сърце — жребчето на Лола, се измуши и застана до майка си, проточи любопитно врат. Обикновено това извикваше усмивка на устните й, ала днес я натъжи. Тъй като беше под въпрос още колко време Лола и кончето щяха да останат в бокса. Анна, собственичката им, щеше да се съсипе от мъка, но след като не можеха да задържат имението, щяха по принуда да продадат и животните, може би дори първо тях.

Все още никой извън семейството не знаеше за проблемите, Кейт обаче беше сигурна, че беше само въпрос на време новината да се разнесе из селото. Вуйна й Нанси положително щеше да я погълне стръвно, както и другите клюкарки в Салтърс Енд, и на Кейт още сега й призляваше при мисълта как под маската на мнимо съчувствие и загриженост щяха да злословят за Ралф Камдън. И за Бен, който не бе останал.

Чу стъпки по пътеката в конюшнята и бързо затвори очи, сподави парещите сълзи. Сетне се обърна и видя, че към нея се приближава Жан.

— Кейт! — По лицето на французина се разля усмивка. — Видях колата ви отпред. Да няма спешен случай?

Въпросът бе разбираем, в края на краищата днес беше неделя и повечето хора навярно си седяха вкъщи и се радваха на почивния си ден. За разлика от Кейт, която би дала мило и драго да има повече работа, за да се разсее. Само че в стопанските постройки всичко беше спокойно, затова тя поклати глава.

— Не, исках да проверя още веднъж дали всичко е наред — поясни на Жан.

И да избяга от часовника, в който непрестанно се взираше в дома си, докато малката стрелка неумолимо се местеше по посока на цифрата четири — часа, в който машината на Бен щеше да излети от Хийтроу. Сигурно ей сега щеше да стане четири, но тя изобщо не искаше да го знае, затова предпочете да се усмихне на Жан, който явно не се интересуваше от причината за присъствието й тук. Радваше се винаги когато я видеше, макар днес да изглеждаше някак потиснат.

— Всичко наред ли е? — запита тя, докато вървяха по пътеката към изхода.

Той сви рамене.

— Ами всъщност не е. Току-що разговарях с мисис Картър-Андрюс. Каза ми, че е принудена да прекрати предсрочно договора и че от този момент съм освободен от задълженията си. Очевидно вече не се нуждаят от услугите ми.

— О! — Кейт спря до вратата на конюшнята и погледна смаяно Жан.

Не очакваше, че Клер ще вземе толкова бързо решение относно навярно доста скъпия френски енолог. Но това май беше първата от многобройните болезнени мерки, които щяха да последват в Дарингам Хол.

Въпреки всичко Клер положително бе взела решението с болка в сърцето. Развитието на лозарството беше любимият й проект, Ралф също твърдо вярваше, че то ще носи допълнителни приходи на имението. А ето че трябваше да се откажат именно от него.

— Това е… много жалко — отвърна Кейт, забелязала, че Жан все още очаква реакция от нейна страна. Не беше сигурна доколко е осведомен за причините за преждевременното си освобождаване, затова не навлезе в повече подробности. — Какво ще правите сега?

Жан отново пусна в ход очарователната си усмивка, която тя толкова харесваше, въпреки че днес не бе толкова лъчезарна както друг път.

— Връщам се у дома — каза. — Ходили ли сте в Дордон, Кейт?

Тя поклати глава.

— Не. Не съм пътувала много-много.

Това не беше точно така, понеже освен тридневната екскурзия до Амстердам по случай завършване на училище бе прекарала всичките си ваканции с Нанси, Бил и братовчедките си в Котсуълдс или Корнуел. Познаваше Лондон и Кеймбридж, но досега не беше ходила в Париж. Или в Ню Йорк…

Жан я улови за ръката и я изтръгна от мислите й.

— Тогава ми елате на гости, Кейт. С най-голямо удоволствие ще ви покажа родината си. Сигурно ще ви хареса — каза, а когато добави полугласното „при мен“, в очите му проблесна копнеж, до болка познат на Кейт. Само дето тя свързваше това чувство с другиго.

Кейт въздъхна нечуто. Колко хубаво би било, ако можеше да отвърне на видяното в погледа на Жан. По-лесно. Той беше симпатичен, непосредствен и много чаровен. И двамата имаха доста общи неща, обичаха живота на село. Ала вглеждайки се в усмихнатото му лице, Кейт си даде сметка, че не може да подхранва надеждите му. Не бе в състояние да му предложи друго, освен приятелство, а той заслужаваше повече от половинчат компромис, който в крайна сметка би довел до разочарование.

— Много мило, Жан, но се опасявам, че в близките седмици ще бъда затрупана с работа.

Изпълненото с надежда сияние в очите му допреди секунди угасна. Схвана, че думите й означават повече от обикновен отказ да му гостува във Франция, и това го отрезви.

— Разбирам — продума и на Кейт й се прииска да го прегърне, защото наистина съжаляваше, задето му причинява болка.

Искаше й се да го увери, че си струва да почака. Обаче не беше сигурна дали ще се съвземе от мъката по Бен, разяждаща сърцето й. Сто на сто нямаше да се случи в близко бъдеще.

— Ако все пак размислите — поканата ми остава в сила — каза Жан и вдигна ръката й до устните си.

Но Кейт не го погледна, а се вторачи в бентлито на сър Рупърт, което в същия момент зави към двора.

— Благодаря, Жан — промълви разсеяно тя, а той пусна ръката й.

Усмихна се още веднъж, този път по-скоро тъжно, и внезапно се разбърза, все едно имаше спешна работа, защото се обърна и с едри крачки извървя разстоянието по продължение на конюшнята, заровил ръце в джобовете си, и се скри зад ъгъла.

Кейт го изпрати с поглед, ала след секунда-две се съсредоточи върху бентлито, което бързо се приближаваше и спря на известно разстояние от нея. Зеленият лак блестеше под лъчите на следобедното слънце и тя присви очи, защото заради контражура не можеше да види кой е зад волана. Съдейки по широките рамене на силуета, би трябвало да е Къркби. Само че той не беше сам, понеже едната задна врата се отвори и някой слезе от колата. Не беше сър Рупърт, както си помисли отначало. Беше…

— Бен! — прошепна тя и се взря в идващия към нея мъж, сигурна, че е оптична измама. Не беше възможно да е той. Това бе просто мираж, плод на копнежа й.

Но мъжът се приближаваше все повече и повече и сънят полека-лека се превръщаше в реалност, колкото по-ясно виждаше решителното му изражение. Сивите очи искряха, плениха нейните и тя забрави да диша, щом осъзна, че Бен действително е тук.

Не бе в състояние да помръдне, разкъсвана от непреодолимото желание да изтича към него или да се обърне и да направи точно обратното. Тъй като нямаше начин всичко да се уреди и тъй като той навярно щеше да разбие окончателно сърцето й. Тъй като…

Бен стигна до нея и я привлече в прегръдките си, целуна я, преди да е казала или направила нещо. Целува я дълго. Толкова дълго, че тя забрави защо е искала да избяга.

Сети се, когато той откъсна устни от нейните, но нямаше достатъчно сили, за да го отблъсне. Всъщност нямаше достатъчно сили дори да стои на краката си, затова вкопчи пръсти в ризата му, щастлива, че той й дава опора.

— Какво искаше от теб този тип? — попита Бен и на Кейт й отне миг, докато разбере кого има предвид.

Само че сега не й се говореше за Жан, имаше много по-важни неща.

— Беше решил да заминеш — каза със същия укорителен тон като него преди малко.

Емоцията от това, че пак е в обятията му, все още й идваше в повече и тя се нуждаеше от отговор, от нещо, благодарение на което да възприеме и с разума си, че той наистина се е върнал.

— Да, бях решил — рече Бен и издиша въздуха в гърдите си, което прозвуча като стон. — Но не мога. — Вдигна ръка до лицето й, погали я с палец по бузата. — Не мога да те изоставя.

И изви нагоре ъгълчето на устата си, а усмивката му излъчваше такова разкаяние, едва ли не безпомощност, че сърцето на Кейт литна към него.

Бен отново я целуна, този път още по-отчаяно, по-настойчиво, а Кейт усети вълна от облекчение, щом осъзна: това бе признание, че той има нужда от нея. Нямаше представа дали някога щеше да изрече „обичам те“ и дали с току-що казаното имаше точно това предвид, но то й стигаше. Преливаща от щастие, обви ръце около врата му и отвърна всеотдайно на целувката.

— Това означава ли, че въпреки всичко ще останеш тук? — попита, когато след дълъг миг Бен откъсна устни от нейните, ала усмивката й замря, защото той изведнъж стана сериозен.

— Означава, че ще остана при теб. Искам да сме заедно, Кейт. Но… — И се поколеба. — За целта не е задължително да сме тук.

Кейт се вторачи изумено в него.

— Искаш да кажеш: да замина с теб в Ню Йорк?

Тази мисъл изобщо не й беше хрумвала.

Бен я пусна от прегръдките си и отстъпи крачка назад.

— Толкова ли е зле? — гласът му прозвуча дрезгаво. — Кейт, ако остана тук и изпълня молбата на сър Рупърт, ще изгоря всички мостове за връщане. Тогава ще трябва да заложа на карта цялото си състояние. С риск да претърпя провал.

Издържа погледа й, а Кейт прочете в очите му несигурност. Съмнение. После Бен си пое дълбоко дъх.

— Наистина ли искаш да го направя?