Катрин Тейлър
Решението (38)

37.

Кейт спря пред вратата на стаята за гости и нададе ухо, но не чу шум отвътре.

— Бен?

Потропа предпазливо, не беше сигурна дали изобщо е там. Обаче беше, понеже след миг вратата се разтвори със замах и той така неочаквано се озова досами нея, че я остави без дъх.

Явно не беше очарован от идването й, защото лицето му бе все така недостъпно както одеве, когато изскочи от Синия салон. Кейт обаче не се стресна от това.

— Може ли да поговорим?

Бен пусна вратата и отстъпи встрани, направи й място да влезе. Сетне се приближи до прозореца и й обърна гръб, вторачи се в двора пред замъка, заровил ръце дълбоко в джобовете си. В минутите, след като напусна Синия салон, обаче не беше стоял със скръстени ръце: куфарът му лежеше отворен върху леглото и вече беше нахвърлял едно-друго в него — в буквалния смисъл на думата.

— Стягаш си багажа? — попита уплашено тя.

Бен кимна.

— Довечера ще взема последния самолет за Ню Йорк — отвърна и отиде до гардероба, сякаш се сети, че има още вещи за прибиране.

Кейт се помъчи да преглътне буцата, която внезапно застана на гърлото й и я задави.

— И всичко приключва, така ли? — попита, като не успя да овладее треперенето на гласа си, гледайки как Бен сваля от закачалката черния си костюм. — Просто си тръгваш?

Даваше си сметка, че евентуално ще стане така, щом му покаже плика, а след сцената в Синия салон твърде добре разбра гнева и разочарованието му. И тя самата все още не можеше да побере в ума си признанието на лейди Илайза. Но дали единствено това бе важно за Бен? Нима нищо друго не го задържаше тук?

— Дойдох да си изясня какво е било отношението на семейство Камдън към майка ми и какво са й сторили и вече знам отговора — отвърна той, без да я погледне. — Повече не исках.

— Но, Бен, в дъното на всичко е лейди Илайза. Тя е скроила целия план заедно с този Брюстър. Сър Рупърт не е знаел нищо, нито пък Ралф.

Бен бе посегнал да сгъне сакото си, обаче застина насред движението и се взря в нея.

— И какво от това? — попита рязко. — Кейт, двамата може и да не са изгонили лично майка ми, но потърсили ли са я, когато е изчезнала? Усъмнили ли са се макар за секунда, че си е тръгнала по своя воля? Не. И знаеш ли защо? Защото в действителност са били извънредно доволни, че се е махнала. Дълбоко в сърцето си също са били убедени, че бедните келнерки не са достатъчно добра партия, нима не разбираш? Жени като нея под път и над път, така че не си струва усилията. — Смачка сакото и го метна на кревата. — Само че като закъсат с парите, синът на келнерката изведнъж се оказва достатъчно добър, за да влезе във владение на наследството.

Кейт го погледна с изненада.

— Наследството ли?

— Да, точно така — отговори Бен с нотка на сарказъм. — Сър Рупърт иска да се откажа от фирмата си и да дойда в Англия, за да поема управлението на Дарингам Хол. Да изпълня дълга си пред семейството. — След тези думи изсумтя. — Едно им признавам на Камдънови. Поискат ли нещо, не се задоволяват с половинчати резултати, а държат да получат всичко.

— О! — възкликна учудено Кейт, а сърцето й запрепуска още по-бързо, защото в първата секунда възприе новината като разрешение на всичките си проблеми. Тогава Бен щеше да остане при нея. А Дарингам Хол може би щеше да получи още един шанс. Ала в следващия миг осъзна, че той не обмисля този вариант. Вече не…

Почука се и Кейт, която все още бе до вратата, се обърна и отвори на сър Рупърт. Той влезе нерешително в стаята, изглеждаше измъчен, едва ли не смазан.

— Обадих се на д-р Уолвъртън. Ще дойде веднага и ще реши как да постъпим с Илайза. По всяка вероятност… — Замълча и продължи, след като се покашля. — По всяка вероятност тази психическа обърканост е отдавна. Сега, като се върна назад във времето, се сещам, че е имало симптоми, но никой от нас не си е давал сметка за сериозността им. Боже мой, направо не ми се мисли какво можеше да се случи, когато тя…

Остави изречението недовършено и Кейт беше сигурна, че също като нея си представи каменната статуя, която стана на хиляди парчета върху терасата и замалко да улучи Бен, както и Дейвид.

— Няма извинение за поведението на Илайза — изговори с пресипнал глас. — Нито за тази, нито за постъпката преди години. — Сър Рупърт погледна Бен. — Ако знаех, никога не бих го позволил. Също и Ралф. Най-вече той.

Ако беше очаквал някаква реакция от страна на Бен — да речем, кимване, усмивка, остана разочарован. Тъй като той просто го фиксираше с онзи суров и резервиран поглед, до болка познат на Кейт. И накрая сър Рупърт извърна глава. Посочи куфара на леглото и каза онова, от което явно се опасяваше.

— Заминаваш ли?

Този път Бен кимна и повтори думите, които Кейт вече беше чула.

— Довечера ще взема последния самолет.

— Тоест…

— Тоест отговорът ми е „не“ — додаде Бен. На бузата му заигра мускулче. — Не мога да ви помогна.

— Но… — започна сър Рупърт, веднага обаче си замълча, подозирайки, че след признанието на лейди Илайза няма повече аргументи, за да убеди Бен. Леко приведе рамене, енергията сякаш отведнъж напусна тялото му. Запази обаче самообладание и само кимна.

— Ако желаеш, Къркби ще те закара до летището — каза. — Ще го предупредя.

Още веднъж кимна на Бен и Кейт, сетне си тръгна и затвори вратата след себе си.

— Ти би могъл, нали? — наруши тишината Кейт. — Би могъл да спасиш Дарингам Хол.

— Не, не мога — отговори Бен. — Пък и дори да можех, защо да го правя? От къде на къде да изоставя всичко, което съм създал, и да помогна точно на Камдънови? — И поклати глава. — Това не е мой проблем, Кейт.

— О, не, напротив, твой е — настоя тя. — Става въпрос за семейството ти. Ти също си Камдън, Бен.

— Да, а ти не си, Кейт. — Острите му думи я свариха неподготвена и Кейт отстъпи крачка назад, когато той се приближи към нея. — Така че защо изобщо се интересуваш от всичко това?

Кейт усети как в очите й нахлуха сълзи.

— Защото тук е моят дом — отвърна разпалено. — А и твоят, ако навремето нещата се бяха развили другояче. Тогава щеше да отраснеш тук и имението щеше да бъде мястото, към което принадлежиш. Тогава нямаше да ми задаваш този въпрос, а щеше да се бориш с всички сили, за да спасиш Дарингам Хол.

Той се вторачи в нея и за миг-два Кейт сякаш видя пламъче в сивите му очи. После обаче рязко се обърна и пак отиде до прозореца.

— Само че нещата са се развили другояче, Кейт — рече.

— И аз съм такъв, какъвто съм. Нямам нужда от дом, нямам нужда от семейство. И въобще нямам нужда от никого.

Кейт усети, че Бен се отдръпва от нея. Щеше да си отиде, още днес, и въпреки че тя отдавна живееше със страха да не го загуби, този път бе различно. По-лошо. Безвъзвратно. Тъй като ако сега си тръгнеше, щеше да отнесе със себе си и надеждата, че светът й няма да рухне. Без него нищо нямаше да бъде както преди, без него нямаше бъдеще. Не само за Камдънови. Също и за нея. Особено за нея.

— Аз обаче имам нужда от теб — промълви тя. — Не искам да си идеш, Бен. Искам да останеш при мен. — Поколеба се, но трябваше да му го каже, макар да допускаше, че той не желае да го чуе. — Обичам те.

Затаи дъх и зачака, ала той не реагира, продължи да стои гърбом. А когато най-сетне се обърна към нея, на лицето му бе изписано същото резервирано изражение както преди малко.

— Недей.

Кейт потисна с усилие сълзите, които напираха в очите й, и за секунда-две издържа погледа му, надявайки се все пак да открие в него нещо, което би й подсказало, че е сгрешила. Че е имал предвид друго. Само че не откри нещо и това разкъса сърцето й.

— Защо, Бен? — попита с треперещ глас. — Понеже е болезнено да признаеш, че изпитваш нещо? Че имаш чувства? Адски се страхуваш от това, нали? Че може да се привържеш към нещо. Че то може да те засяга по някакъв начин. — Поклати глава и не успя да овладее сълзите, които се затъркаляха по бузите й. — Няма как да го осуетиш, Бен. Все някога нещо ще те порази с такава сила, че няма да можеш да му се противопоставиш. Все някога бронята ти няма да издържи. И тогава…

Кейт вдигна безпомощно ръце и млъкна, тъй като видя, че думите й не стигат до него.

Няма да го изживее, помисли си. Защото изобщо няма да го допусне. Не го желаеше и тя нищо не можеше да промени, независимо от това какво му казваше.

— Кейт…

Бен направи крачка към нея, ала тя усещаше, че е свръхсилите й да издържи. Беше сложила сърцето си в нозете му и щом той не го искаше, не й оставаше нищо друго, освен да се предпази. Затова отстъпи назад.

— Сбогом, Бен — изрече припряно и се обърна, заслепена от сълзи, избяга от стаята, преди да е проявила слабост и на целия ужас дори да му се е примолила да не си тръгва.