Катрин Тейлър
Решението (37)

36.

Погледът на Бен пробягна трескаво по съдържанието на хартиите. Почти всички бяха доклади на американска детективска агенция, адресирани до лондонски адвокат с познато име — юриста, чиято кантора бе поел Тимъти. Години наред детективите бяха държали под око не само майка му, но и него самия. Всичко бе тук — копие от акта за раждане, сведения за жилищата, които бяха обитавали, за работните места на майка му и за неговото образование. Освен тях имаше снимки на открито, тоест по всяка вероятност щракнати тайно. Най-горната, доста ясна и в близък план, явно направена с телеобектив, и Бен веднага позна, че е от погребението на майка му. По-нови снимки, както и доклади за времето след дванадесетата му година, липсваха — сякаш главата „Елизабет Стърлинг“ бе затворена със смъртта й. Види се, клиентът на детективската агенция бе загубил интерес към по-нататъшната съдба на Бен. И не беше никак трудно да отгатне за кого ставаше дума.

Той вдигна гневно глава и срещна погледа на Кейт.

— Знаеше ли за това? — попита и усети как стомахът му се сви при предположението, че го е лъгала от самото начало.

Но тя поклати енергично глава.

— Току-що открих документите.

— Къде?

— В писалището на лейди Илайза — каза Кейт след кратко колебание и гневът на Бен се изпари за миг, а в погледа му се прочете изненада.

Тя ходеше в замъка, когато си пожелаеше, но заради този факт бе като трън в очите на лейди Илайза. Старата дама просто проявяваше търпимост към посещенията й и със сигурност не би я допуснала доброволно в покоите си, особено пък ако се е страхувала, че подобна информация може да излезе на бял свят.

— Претърсила си стаята й?

Кейт кимна, видимо смутена.

— Вчера се държа доста странно на погребението и в един момент заподозрях, че има нещо общо с раздялата между Ралф и майка ти. Затова проверих дали няма да намеря нещо в бюрото й. — И направи нещастна гримаса. — Съжалявам, Бен. Заблуждавала съм се.

И аз, помисли си той. Не беше очаквал, че Кейт ще стигне толкова далеч заради него. А и не беше длъжна да му показва документите. Със същия успех би могла да ги върне на мястото им и да забрави за тях.

— И защо го направи?

Тя сви рамене.

— Трябваше да разбера — каза и в очите й проблеснаха сълзи. — Но май се надявах да не открия нищо.

Бен вече не знаеше какво да мисли и в пристъп на отчаяние се запита дали някога ще прозре същността на Кейт Хъкли. Как така вчера му вдигна скандал в кабинета на Ралф, пък днес направи същото, в което го бе обвинила несправедливо? Как така седмици наред му повтаряше, че греши, докато почти не го убеди в това, а сега най-неочаквано му даде доказателство, че е бил прав?

Тъкмо там беше проблемът с нея. Бен не можеше чисто и просто да зачеркне чувствата си. Или й беше страшно ядосан, или жадуваше да я прегърне и целуне. Или и двете едновременно. Единствено безразлична нямаше как да му стане, въпреки че това би улеснило много нещата.

Погледът му отново падна на плика, Кейт също се взираше в него, все още изумена от находката си.

— Мислиш ли, че е знаел? — С тези думи вдигна глава към него. — Имам предвид Ралф. Дали пък не е знаел?

Бен стегна мускулите на брадичката си, защото въпросът дали Ралф му е сервирал огромна лъжа изгори вътрешностите му. Доколкото успя да види от беглия преглед, всички доклади бяха адресирани до Чарлз Брюстър, а не до Камдънови. Само че Брюстър бе семейният адвокат, дългогодишният им юридически представител. А след като Кейт бе намерила плика в бюрото на лейди Илайза, значи старата дама знаеше отговорите, които той от толкова време търсеше.

— Предполагам, че това може да се разбере — рече Бен и се обърна, прекоси алеята и продължи към терасата.

Кейт се завтече подире му и го настигна, улови го здраво за лакътя.

— Къде отиваш?

Бен погледна към замъка и едва ли не с радост усети как внезапно го изпълни гняв.

— В Синия салон.

А Кейт явно се опасяваше най-много от това.

— Но те точно сега са се събрали за следобедния чай.

— Още по-добре. — Дръпна ръката си и я стрелна с яден поглед, щом видя уплашеното й лице. — Ти какво очакваше, Кейт? Че ще оставя нещата без последствие?

— Не — увери го припряно тя. — Не, разбира се. Просто… — И се поколеба. — Погребението беше едва вчера, Бен. Всичко е толкова… прясно.

Той издиша шумно, недоумявайки защо тя все още се тревожеше за душевното благополучие на Камдънови.

— Искаш да кажеш, че трябва да проявя тактичност и да изчакам? — рече и сам долови колко горчиво прозвучаха думите му. — Кейт, преди двадесет и две години загубих майка си, но когато разглеждам снимките тук — и вдигна плика, — имам чувството, че е било вчера. Тогава нямах семейство, което да сподели скръбта ми, мислех си, че никой не се интересува от мен. А сега по принуда констатирам, че все пак съм имал някого. И че този някой е можел да ми помогне, обаче не го е сторил.

Приближи се още малко към Кейт, без да сваля поглед от нея, понеже държеше тя да разбере какво става в душата му. Защо трябва да постъпи така.

— Белезите ми все още са пресни, Кейт. И най-сетне искам да науча кой е отговорен за тях.

Изражението й се промени, чертите се смекчиха, а това влоши болката в гърдите му, породена от току-що казаното. Направи я толкова непоносима, че Бен рязко се завъртя гърбом към Кейт и продължи напред. Не обърна внимание дали го следва, видя я чак когато застана пред вратите на терасата, водещи към Синия салон.

Анна, която седеше най-близо до вратите, ги забеляза и стана от мястото си да им отвори.

— Бен! Кейт! — възкликна изненадана. — Ще пийнете ли чай? Ще кажа на Къркби да донесе още две чаши.

— Не, благодаря — каза Бен и се огледа наоколо.

Целият замък с всичките си антики, картини и високи тавани, от които човек имаше чувството, че е пропаднал в дупка на времето, му беше чужд. В този салон обаче чувството бе особено силно, може би защото най-отчетливо носеше почерка на лейди Илайза. Всичко вътре бе фино и изискано. Господарско. Сковано. И точно такава бе и атмосферата.

Бен усети изненаданите погледи на другите. Очевидно никой не бе очаквал появата му на следобедния чай.

Само че както установи, не всички от семейството бяха тук. Липсваше Джеймс, както и Айви и Зоуи, третата дъщеря на Клер, която бе пристигнала за погребението от Париж. Тимъти обаче бе тук, изправен до камината, а Дейвид, Анна и Оливия седяха в изящните кресла. Клер беше на канапето до лейди Илайза, която единствена не се усмихваше, а пронизваше Бен и Кейт със студения си поглед. Не по-различно от друг път, но сега този поглед внезапно му подейства по друг начин, разпали гнева в гърдите му.

— Седнете де — обади се Клер и посочи двете празни кресла.

Бен обаче отказа с раздразнителен жест. Стига толкова общи приказки, сега искаше отговори. Така че метна плика на масичката, от което чашите звъннаха, и се втренчи в лейди Илайза. Само че тя явно не знаеше какво има в него, понеже само го измери с озадачен и злобен поглед.

— Какво е това? — запита Клер и несмело посегна към плика, може би защото видя колко ядосан е Бен.

— Прочети го и ще разбереш — отвърна Бен, без да сваля очи от лейди Илайза.

И ето че когато Клер извади докладите и снимките, по лицето на старата дама най-сетне пробягна сянка и студената й фасада се пропука.

— Откъде взехте това? — попита възмутено. — Влезли сте в стаята ми!

Бен стрелна Кейт, но не каза нищо.

— Значи признавате, че документите са ваши? — отговори й с въпрос, следейки с поглед и Тимъти.

Но пликът, види се, нищо не говореше на адвоката, понеже с напълно спокойно изражение, издаващо само сдържан интерес, се приближи към сестра си да хвърли едно око на документите. Клер обаче ги беше прочела и се взря ужасена първо в Бен, после и в лейди Илайза.

— И ти си знаела през цялото време? — попита невярващо майка си. — Знаела си, че Ралф има син от Джейн Стърлинг?

Това накара и останалите да наострят слух.

— Какво?

Дейвид скочи от мястото си и също се приближи до масичката, след него и Анна, дори Тимъти взе един от докладите, за да го прегледа по-обстойно. Само Оливия остана сгушена в креслото си.

Един поглед към детските снимки явно бе достатъчен на всички, за да се вторачат шокирани в лейди Илайза. Тя обаче игнорира погледите им и фиксира Бен със самодоволна усмивка, сякаш сега, след като всичко излезе наяве, се радваше, че не й се налага да се преструва повече.

— Естествено, че знаех — произнесе снизходително. Студено. — Тя, тази Джейн Стърлинг, дойде при мен и ми сподели гордо, че е бременна. Току-що беше научила. А аз си дадох сметка, че трябва да действам незабавно.

Бен усети как го полазиха студени тръпки.

— Не си е тръгнала по свое желание — констатира той. — Прогонили сте я.

Лейди Илайза изкриви уста.

— Тя беше проста келнерка — отговори, сякаш този факт бе убедително основание. — Не стига, че Ралф се ожени за нея, преди да успеем да попречим, но и отрочето на тази жена под нашия покрив? Не можехме да го допуснем. Нали, Рупърт?

Бен проследи погледа й и видя застаналия в рамката на вратата сър Рупърт. Сигурно бе дошъл преди секунди, а сега се взираше в жена си с каменно изражение. Но на лицето му бе изписано смайване, а не одобрение.

— Илайза…

— Ралф заслужаваше нещо по-добро — продължи лейди Илайза. — Затова обясних на тази отвратителна особа, че Ралф не иска детето и е подал заявление за разтрогване на брака. Предложих й пари, за да си тръгне доброволно, но тя ми отказа. Навярно й се видяха малко. — Засмя се, обаче никой не реагира със смях. — Пожела да разговаря с Ралф, понеже не ми повярва, обаче той беше при нашия адвокат в Лондон. Обадих се на Чарлз и той се погрижи да задържи Ралф за известно време. После Чарлз дойде и заедно разяснихме на Джейн Стърлинг сериозността на положението. Чарлз й показа декларация, че Ралф иска да се разделят. Само дето декларацията не беше на Ралф, но малката не разбра. Каза й, че ще я дадем под съд, ако дръзне да потърси контакт с Ралф. По-късно Чарлз донесе документите за анулиране на брака, които трябваше да подпише, обаче на другия ден Джейн Стърлинг вече беше изчезнала.

Лейди Илайза въздъхна и продължи:

— Реших, че с това въпросът е приключен, но тя се обади след година в кантората на Чарлз. Вече била родила бебето и държала да го покаже на Ралф. Този път се наложи Чарлз да действа по-безцеремонно. Заяви, че ще й отнемем детето и няма да го види повече, ако не престане да ни безпокои, и че имаме достатъчно връзки, за да превърнем живота й в ад, ако не си кротува. После не чухме повече нищо за нея. Нали, Рупърт?

Отново подири одобрение от съпруга си, обаче старият баронет все така не помръдваше от мястото си.

— Ти си я отпратила? — запита с дрезгав глас.

Лейди Илайза кимна с блеснали очи и заяви:

— Все някой трябваше да се погрижи. Момчето ни се нуждаеше от помощ. Сам нямаше да се справи.

Бен сви ръце в юмруци.

— Ралф знаеше ли за това?

Лейди Илайза поклати глава, с все така безучастно лице.

Изглежда, не долови обвинението в гласа на Бен.

— Не. Помисли си, че келнерката го е напуснала и бракът е анулиран. Ако знаеше, щеше да се чувства задължен да остане с нея. Прекалено мекушав беше. Ето защо трябваше да се погрижа да се откачи от тази лепка. — И пак въздъхна. — После с Чарлз много внимавахме. През цялото време. Винаги знаехме къде се намира въпросната Джейн Стърлинг и умувахме как да постъпим, ако Ралф пожелае да се ожени повторно. Тогава истината може би щеше да излезе на бял свят, обаче извадихме късмет, защото тя неочаквано умря и проблемът се разреши. — На лицето на старата дама грейна смущаващо доволна усмивка. — Но Ралф все пак едва не разкри истината, защото за сватбата с Оливия трябваше да представи свидетелството за разтрогване на брака. И Чарлз тайно от Ралф показа смъртния акт на чиновника в общината и му обясни да не повдига този въпрос, защото Ралф още не бил превъзмогнал смъртта на първата си жена. Така тази неприятна глава бе затворена окончателно. До момента, в който не изникнахте тук.

И пак стрелна Бен със злобен поглед. Чак тогава лейди Илайза явно забеляза тишината, надвиснала над помещението, и че всички погледи са насочени към нея, и се обърна към мъжа си с озадачено изражение.

Сър Рупърт поклати глава.

— Илайза, какво си направила! — В гласа му се доловиха нотки на гняв и изумление. — Бен ни е внук.

— Не! — възрази рязко тя и отново обърна глава към Бен, фиксира го с добре познатата му омраза. — Той е парвеню, кръгла нула, също като майка си. Не е един от нас и никога няма да бъде. — С тези думи поклати глава. — Камъкът трябваше да го улучи. Тогава изобщо нямаше да се стигне дотук.

Бен се сети за каменната статуя, която падна на терасата по време на летния бал и едва не го уцели. Нима искаше да каже, че…

— Илайза! — възкликна ужасен сър Рупърт, а застаналата до Бен Кейт така изохка, сякаш признанието й причини физическа болка.

Току-що чутото бе трудно за асимилиране — но Бен все пак изпита и известно облекчение, задето най-накрая бе научил цялата истина.

Лейди Илайза местеше поглед от един на друг и, види се, не разбираше за какво е цялото вълнение. Вместо това взе чашата си и отпи глътка чай, после я остави с енергично движение.

— Впрочем къде е Ралф? — попита и в очите й отново се появи странният блясък, който преди малко озадачи Бен. — Няма ли и той да дойде? Нали знае, че по това време винаги пием чай.

Оливия се разхълца.

— Мамо, Ралф почина — обади се Клер. — Вчера го погребахме.

— Не! — Лейди Илайза поклати глава и се усмихна, но долната й устна потрепери. — Не, той ей сега ще дойде. Нали, Рупърт?

Сър Рупърт си замълча, обаче изражението му все пак явно я усъмни.

— Рупърт! — извика тя. — Рупърт, къде е Ралф?

Трескаво се озърна и заповтаря името на сина си. После направо изпадна в истерия и се успокои чак когато мъжът й седна до нея.

— Ей сега ще дойде, Илайза — каза й и тя се усмихна с облекчение, склони глава на рамото му.

— Добре. — Въздъхна дълбоко и го погледна замечтано, докосна лицето му. — Ах, Рупърт. Всичко ще се оправи, нали?

Тя има деменция, рече си Бен и прочете шокиращото откритие и по лицата на другите. Само че със сигурност не е страдала от това заболяване, когато преди повече от тридесет години е изхвърлила и заплашила майка ми. Тогава е била заслепена единствено от съсловно високомерие и самомнителност. Както и да го погледнеше, извършеното беше жестоко.

Бях прав, помисли си Бен и зачака чувството на удовлетворение. Ала то така и не се появи. Вместо това се почувства изпразнен. И разочарован.

Сър Рупърт го погледна, докато люлееше в ръцете си лейди Илайза, която сега бе затворила очи, и Бен видя объркването и отчаянието в очите му.

— Съжалявам — продума старият баронет, явно надявайки се на опрощение.

Но Бен не бе в състояние да му го даде.

— Бен?

Усети ръката на Кейт върху лакътя си. Нямаше обаче желание да я погледне в очите. Искаше единствено да се махне оттук.

Ето защо се завъртя на пети и с едри крачки излезе от Синия салон.