Катрин Тейлър
Решението (36)

35.

Кейт за пръв път се почувства наистина зле, когато влезе в замъка през един от страничните входове. По това време вратата обикновено беше отворена, понеже бе непосредствено до кухнята и се използваше често от персонала. Но дори да беше заключена, Кейт знаеше, че ключът е в процеп в цокъла на каменната статуя, която бе съвсем наблизо. Беше посветена в тайните на Дарингам Хол и можеше да влезе, когато си пожелаеше. Тъй като Камдънови й се доверяваха и не допускаха, че някога ще злоупотреби с доверието им. Само че тя възнамеряваше да направи именно това, ето защо се чувстваше толкова нервна, докато вървеше по коридора за кухнята. Не очакваше да е празна — поначало в кухнята винаги имаше хора, и действително: готвачката Меган бе застанала пред бюфета и нареждаше чашите за чай върху поднос. Тук беше и Къркби. Когато влезе, двамата я посрещнаха с радост.

— Кейт! — Меган я пресрещна и я прегърна, но обикновено лъчезарната й усмивка остана сдържана. — Ох, детенце, не е ли ужасно! — въздъхна готвачката.

Кейт знаеше, че Меган говори за смъртта на Ралф. Персоналът навярно не предполагаше колко драматично е положението. Освен Къркби евентуално, който измери Кейт с типичния си непроницаем поглед. За него човек никога не беше сигурен какво знае за Камдънови и какво не.

Остави чайника върху големия поднос и изчака Меган да донесе и чинийките с дребни сладки.

— Много ти благодаря — каза с една от редките си усмивки на уста, после взе подноса с думите: — Е, време е да вървя.

Кейт знаеше защо трябва да тръгне: точно в четири часа лейди Илайза събираше семейството за следобедния чай — на което разчиташе и тя самата.

— Другите са вече в Синия салон, нали? — запита тя Меган, когато двете останаха сами.

Закръглената готвачка кимна.

— Да. Даже и Оливия. Клер настоя да не оставят лейди Илайза сама. Само Джеймс има работа в стопанските постройки. И сър Рупърт го няма, от сума ти време се е затворил с мистър Стърлинг в библиотеката. Май обсъждат нещо важно.

Стомахът на Кейт се сви, защото си представяше каква е темата на разговора им. Но се зарадва, че всички действително са заети — факт, който макар и със закъснение стигна и до съзнанието на Меган.

— Да не искаше да говориш с някого от тях? — попита загрижено, обаче Кейт поклати глава.

— Не, бях в обора и реших да се отбия за малко. По-късно ще намина пак.

Набързо се сбогува с готвачката, за да не й е зададе още въпроси, и излезе от кухнята.

В края на коридора спря. Имаше две възможности. Можеше да напусне замъка през страничния вход, откъдето беше дошла. Или да направи завой и да продължи до стълбите за прислугата, водещи към втория етаж. Всъщност в момента можеше да се засече там само с някоя от камериерките, и то ако нямаше късмет.

Въпреки всичко се поколеба при мисълта, че и Айви навярно няма така лесно да й прости, задето тайно е ровила във вещите на баба й. Но нямаше друг начин, трябваше да узнае истината. Ето защо си пое дълбоко дъх и сви в коридора, водещ към стълбите за прислугата.

 

 

— Трябва да припишете Дарингам Хол на „Нешънъл Тръст“ — каза Бен и издържа погледа на сър Рупърт, който седеше срещу него на кожения диван в библиотеката.

Беше обмислил добре отговора си още като разбра, че ще бъде изправен пред въпроса какво е бъдещето на имението. И организацията, която изкупуваше ценни архитектурни паметници в Англия и така ги съхраняваше за поколенията, му се стори идеалното разрешение.

— А те ще се погрижат за останалото.

Старецът поклати глава.

— И аз съм мислил за това. Само че „Нешънъл Тръст“ е благотворителна организация, финансирана от дарения. Имат си директиви относно избора и решават въз основа на икономически критерии. Няма да поемат затънало в дългове имение, рискът е твърде висок. Освен това тогава бихме запазили само постройката. А това изобщо не променя финансовото ни положение.

Не го изрече, нямаше и нужда, защото Бен го прочете по лицето му, по изражението в очите.

Подозираше, че ще се стигне дотам, всъщност от вчера следобед, когато Тимъти застана срещу него в кабинета на Ралф и не му попречи, а дори го прикани да прегледа счетоводните книги. Така че Бен прекара половината нощ и целия предобед в изчисления и сравнения, за да добие представа колко зле е финансовото състояние на Дарингам Хол. Резултатът бе съкрушителен. И затова неизреченият въпрос, който през цялото време витаеше в стаята, имаше само един отговор.

— Не.

Бен стана от коженото кресло и с едри крачки отиде до прозореца, взря се в градината навън.

— Не мога да ви помогна.

— Но се налага, Бен. Моля те — чу гласа на сър Рупърт зад гърба си. — Ти си единственият ни шанс.

Бен стисна толкова здраво зъби, че изпита болка. Сетне бавно се обърна към сър Рупърт, който бе вперил в него изпълнени с надежда очи.

Точно така изглеждаше и Ралф онази вечер, когато предложи на Бен да остане още малко в Дарингам Хол. Даже беше седнал на мястото на стария господин и в изражението му се четеше молба Бен да се съгласи. Въпросът бе само защо толкова държеше на това. Бен беше повярвал, че интересът на Ралф към него е искрен. Но може би още тогава главната причина е била спасяването на богатството и имота му.

— Откога знаете? — попита Бен. — Че положението е толкова зле… откога ви е известно?

Старият барон въздъхна.

— За Ралф не зная. Наистина от време на време ми искаше съвети, но деловите въпроси решаваше сам, през последните години изцяло се оттеглих от управлението. А колко сериозно е в действителност, научих едва преди четири седмици, когато банката спря кредита. Тогава Ралф ми разкри истината.

Бен все още не беше сигурен дали да повярва. Обяснението му прозвуча повече от наивно — да не говорим за поведението на баща му. Нима Ралф не беше забелязал обезпокоителните признаци? От друга страна, понякога действително се създаваше впечатление, че деловите задължения надхвърлят силите му. Може би чисто и просто бе изтласквал проблемите от съзнанието си, докато беше стигнал до задънена улица.

— А Тимъти? Доколко е запознат?

— Той разбра едва преди две седмици — поясни сър Рупърт. — Малко преди Ралф да колабира.

Което би обяснило защо находчивият адвокат в началото бе категорично против мен, рече си Бен. И защо сега въпреки това е готов да сподели семейните тайни с мен. Изведнъж всичко дойде на мястото си.

— Затова Ралф настояваше да остана, нали? — Бен не успя да прикрие нотката на разочарование в гласа си. — И ти затова го подкрепи. Разчитахте да инвестирам парите си във вашия имот и така да ви спася от разорение.

Сър Рупърт издържа обвинителния му поглед.

— Разбираемо е, че мислиш така. И няма да отрека, че доста съм умувал дали не е знак от съдбата, че точно сега се появи тук. Но за Ралф беше важен само ти. Беше потресен, щом научи, че има още един син, и пожела да се опита да поправи стореното. Много страдаше, че никога не е бил до теб и изобщо не те познава.

Бен си припомни последната среща с баща си, отново видя отчаяното изражение в очите му. Съжалявам. Не исках да стане така. Навярно никога нямаше да узнае дали извинението е било адресирано към него, или Ралф е имал предвид факта, че е довел семейството си до ръба на пропастта.

А и това в крайна сметка не играеше никаква роля, понеже с нищо не променяше решението на Бен. Онова, което се въртеше из главата на сър Рупърт, беше напълно изключено.

— Не мога да ви помогна — повтори той. — Знаеш за какви суми говорим тук. Нямам толкова пари.

Сър Рупърт поглади бялата си брада и дълго се взира в Бен, сякаш трябваше да обмисли добре следващите си думи.

— Бен, не е нужно да имаш пари. Не искам да ми даваш заем. — И направи кратка пауза. — Искам да встъпиш във владение на наследството си.

— Какво? — възкликна Бен и го погледна изумено.

— Бен, ти си син на Ралф. Принадлежиш към семейство Камдън от Дарингам Хол, така че също си длъжен да се грижиш за замъка и земите.

Бен поклати глава.

— О, не, никога не съм имал такова желание. Това е от компетентността на Дейвид.

— Само че Дейвид не може да управлява имението, понеже е твърде млад и неопитен. Тимъти и Джеймс също не могат — възрази сър Рупърт. — За разлика от теб. Ти си единственият, който може да ни спаси, и в случая не говоря за парите ти. Финансовите средства няма да ни помогнат. Нуждаем се от теб, Бен. Трябва да дойдеш и да поемеш кормилото. Само тогава ще имаме шанс.

Бен понечи да оспори думите му, обаче сър Рупърт вдигна ръка.

— Зная, че искам много. Може би твърде много — добави припряно. — Но поне си помисли. Моля те, Бен.

Външно бе все още спокоен и Бен нямаше как да не се възхити на достолепното му държане. Въпреки че долавяше отчаянието, скрито зад думите на сър Рупърт. Беше се вкопчил в тази едничка надежда, в този едничък изход, и Бен нямаше сили да му отнеме упованието. Колкото и критично да гледаше на всичко и колкото и да се стараеше да не загуби дистанцията — знаеше, че едно нещо не е фалшиво: болката в очите на сър Рупърт. Беше загубил сина си, а сега имаше опасност да загуби и всичко останало. Така че Бен можеше най-малкото да му даде глътка въздух и да отстъпи за момента.

— Добре — рече. — Ще си помисля.

Сър Рупърт кимна, видимо благодарен.

— Дай си достатъчно време.

На вратата се почука и Къркби влезе в библиотеката, попита дали ще желаят още чай. Бен за пореден път се удиви на фантастичната способност на иконома да усеща кога е потребен. Не за да донесе още чай, Бен отказа, както и сър Рупърт. А за да му даде възможност да се измъкне от този разговор.

— Ще поизляза в градината — обяви, докато Къркби слагаше чайника и чашите върху поднос. Имаше нужда от чист въздух, да се махне от тази съборетина, в която всичко бе покрито с праха на столетията и едва ли не го задушаваше с тежестта си. Навън под открито небе положително щеше да разсъждава по-трезво.

Сър Рупърт само кимна. Имаше уморен вид и паузата явно щеше да се отрази благоприятно и на него, затова Бен се сбогува на бърза ръка и потърси най-краткия път за обширната градина. Обичаше да идва тук и грижливо подрязаният жив плет и поддържаните цветни лехи оказаха желания ефект и го поуспокоиха.

Да встъпи във владение на наследството си! Ей Богу, все още не проумяваше искането на сър Рупърт. Дали изобщо имаше представа какво би означавало това за Бен? Трябваше да продаде нюйоркския си апартамент, вероятно и дела си от фирмата, за да събере що-годе сумата, необходима за спасението на Дарингам Хол. Погасяването на кредита нямаше да свърши работа, понеже рано или късно щяха да се отворят нови дупки за запушване. Дарингам Хол беше бездънна бъчва, поне докато не се предприемеха пълна реконструкция и промени.

— Бен!

Дочул името си, той се обърна изненадан и видя идващата към него Кейт. Днес бе облечена с джинси и семпла тениска под синьото си пухено яке, а не с черната рокля, в която изглеждаше толкова крехка вчера. Очите й обаче и сега бяха разширени от ужас както вчера, когато й каза как стоят нещата с Дарингам Хол, и колкото повече се приближаваше, толкова повече се засилваше желанието му да я притисне в обятията си. Което нямаше да направи, защото все още й беше ядосан заради снощните обвинения.

— Накъде си тръгнал? — попита задъхано тя, щом застана пред него, и той едва сега забеляза кафявия плик в ръката й. Очевидно беше нещо важно, защото Кейт го стискаше.

— Трябва да походя, за да си избистря главата — отвърна той. — Ами ти какво правиш тук?

Тя си пое дълбоко дъх и му протегна плика.

— Аз… мисля, че трябва да прочетеш това.

— Какво е това? — попита той озадачено и донякъде разтревожено заради сериозния вид на Кейт.

Не изчака обаче отговора й, а извади всичко от плика: дебела купчина хартии, отчасти писма, вече избледнели доклади на пишеща машина и компютърни разпечатки. За някои от тях бяха прикрепени снимки и още при вида на най-горната — на около дванадесетгодишно момче — Бен си пое рязко дъх.

Тъй като момчето бе той.