Катрин Тейлър
Решението (3)

2.

Бен присви очи. Частица от съществото му изпита удовлетворение. Пренебрегна болката, която го прониза след чутото, съсредоточи се върху гнева, надигнал се в гърдите му. Рязко блъсна вратата и влезе в кабинета.

Стените бяха запълнени с рафтове от полирано дърво, а пред облицованата камина имаше две масивни кресла с високи облегалки и ниска масичка. Над всичко обаче доминираше голямото писалище в центъра на стаята, зад което седеше Ралф Камдън. В момента говореше по телефона и щом видя Бен, на лицето му се изписа изненада.

— Тимъти, трябва да затварям. Ще се видим след малко, като се прибереш — каза и остави безжичния телефон върху писалището. Сетне се изправи и пресрещна Бен с усмивка.

Беше петдесет и три годишен, но леко приведените рамене и умореният поглед го правеха да изглежда по-възрастен, а тъмнорусите косми на слепоочията му бяха посребрени.

— Радвам се, че ми отдели време! — Протегна ръка на Бен. — Отдавна чаках удобен случай спокойно да…

— Спести си театъра! — прекъсна го Бен с леден глас. — Просто си придавам важност, така ли? — И повдигна вежди. — Ако наистина го смятате, боя се, че вие нямате и най-малка представа с кого сте се захванали.

Възрастният мъж се взря недоумяващо в него, след миг-два обаче схвана думите му.

— Но аз нямах предвид теб! — поясни припряно. — Говорех за Луис Бартън, съседа ни от Шоу Аби. Тимъти допреди малко беше при него да разговарят, защото този свадлив пуяк пак е подал жалба против нас. За жалост Бартън не проявил интерес към извънсъдебно споразумение. За това приказвахме. Няма нищо общо с тебе.

Бен продължи да гледа недоверчиво Ралф, но в очите му видя единствено искрено удивление. А Камдънови действително бяха в постоянна схватка със заможния индустриалец и собственик на съседното имение, това вече беше стигнало до ушите му. Такава ли беше истината? Или Ралф Камдън чисто и просто беше изпечен лъжец?

— Бен, ти си важен за мене… даже много важен — увери го Ралф, тъй като явно разбра какво става в душата му. И за миг сякаш понечи да сложи ръка на рамото му, ала в последната секунда се отказа и вместо това нерешително се усмихна. — Онова, което казах, е сериозно. Искам да започна на чисто и да те опозная по-добре. — И кимна към двете кресла пред камината. — Няма ли да седнеш?

Бен прие поканата след кратко колебание, понеже едва сдържаше гнева си. Реши, че е по-добре да се върне към първоначалната си тактика на изчакване.

— Ще пийнеш ли чай? — Ралф посочи чайника и чашите, които бяха аранжирани върху ниската масичка, но после ръката му застина, като че ли се сети за нещо. — Или кафе? Мога да позвъня на Къркби и да ти поръчам едно.

— Няма нужда. — След като амнезията му отшумя, Бен си спомни, че обича силно еспресо. През изминалите седмици обаче свикна с любимата напитка на англичаните. — Нека да е чай.

Когато взеха чашите си, настъпи неловко мълчание. Известно време двамата се наблюдаваха изчаквателно, а най-накрая Ралф се прокашля.

— Надявам се, че си успял да се адаптираш поне донякъде — каза той. — Доволен ли си от условията?

Бен потвърди лаконично, макар да не беше вярно. Не беше доволен, той никога не беше доволен. Винаги искаше повече, нуждаеше се от нови предизвикателства, нови цели. Тогава не му оставаше много време да умува за онова, което не бе постигнал. Или което щеше да му липсва цял живот…

— А фирмата ти? — продължи да разпитва Ралф, очевидно решен да води диалог. — Предполагам, че си дал необходимите нареждания, така че евентуално да удължиш още престоя си?

Бен кимна повторно.

— Съдружникът ми също реши да остане тук. Устрои си временен офис в „Трите корони“, откъдето може да работим дистанционно. — На лицето му заигра лека усмивка, като се сети за хаоса в стаята на Питър. Но вярваше на приятеля си; щом Пийт кажеше, че няма проблеми, значи наистина нямаше. — За известно време.

— Дано. — Ралф отпи глътка чай и отново се прокашля. — Отдавна ми се искаше да проведем този разговор, Бен.

В гласа му се долавяше по-скоро съжаление, а не упрек, но Бен въпреки това имаше чувството, че трябва да се защити. Тъй като именно той отлагаше срещата през последните три дни.

— Пътувах много, за да уредя всички формалности — поясни той.

Ралф издаде звук, нещо средно между въздишка и стон, и стана от креслото си, с тежки крачки отиде до полирания дървен глобус в ъгъла. Отвори капака, в полукупола се откри малък, но добре зареден бар. Той извади бутилка скоч и се върна с нея на мястото си.

— И аз трябваше да уредя едно-друго — каза Ралф и наля в чая си щедра доза от златистото питие. След това вдигна бутилката и погледна Бен. — Искаш ли?

Бен поклати глава и едва сега забеляза, че под окото на Ралф постоянно потрепва мускулче. Изглеждаше напрегнат и разсеян, нервно се засмя, прибирайки бутилката.

— Прояви снизхождение към стареца. Помага. — Отпи голяма глътка и се намръщи. После поклати глава, а когато наново подири погледа на Бен, очите му молеха за прошка. — В момента всичко е ужасно сложно.

Бен напълно го разбираше, в крайна сметка той не бе единственият проблем, пред който бе изправен Ралф Камдън. И все пак не знаеше дали да му съчувства. Всичко зависеше от това дали действително бе в неведение за съдбата на майка му, както твърдеше. Може пък да заслужаваше онова, което го бе сполетяло, понеже така жестоко бе потъпкал любовта на Джейн Стърлинг!

— Навремето не биваше да се отказвам тъй бързо — рече Ралф, сякаш прочел мислите му. — Длъжен бях да се поинтересувам какво е станало с майка ти след раздялата ни. Тогава много неща биха се развили другояче. — Усмихна се плахо. — Но сега поне имам шанс да те опозная. Искам да науча всичко за тебе. Как си живял, какво си правил през всичките тези години. Разбира се, ако си готов да ми разкажеш.

Бен не съумя да преодолее вътрешната си съпротива и да отвърне с усмивка.

— Все още не зная — заяви и с отговора си даде да се разбере, че ги разделят светове.

Видимо разочарован, Ралф остави чашата си на масичката и се облегна в креслото.

— Не ми вярваш.

Беше констатация, обаче Бен не възрази, а безмълвно се загледа във възрастния мъж, с когото визуално го свързваше кажи-речи само светлата коса.

Не, не вярваше на нищо.

Ала по някаква причина му се искаше да вярва.

Сам не знаеше откъде се бе появила тази внезапна потребност, но се чувстваше като попаднал в подмолно течение, в което с всеки изминал ден потъваше все повече и повече. Просто не можеше да мрази Ралф Камдън както в началото, когато бе завладян единствено от гняв.

Само че за да преодолее окончателно недоверието, се изискваше повече от няколко неубедителни извинения. Изискваха се факти. Доказателства, че действително се е заблудил по отношение на Камдънови и че баща му наистина иска да започнат отначало. Затова и Бен го изгледа с неумолимостта, която му бе служила вярно досега.

— Да допуснем, повярвам, че действително не си знаел нищо за съществуването ми… което все още ми е трудно. Но просто да допуснем, че го направя и изходя от хипотезата за огромно недоразумение. Докъде би стигнал, за да ме убедиш в това?

При първите думи на Бен погледът на Ралф се изпълни с надежда, ала сега изразяваше по-скоро безпомощност.

— Докъде би трябвало да стигна? — отвърна с въпрос, но след миг-два разбра какво е имал предвид Бен. Пак се прокашля. — Ако има нещо, което държиш да узнаеш, нещо, което мога да сторя, за да ти докажа, сподели го.

В сините му очи се четеше искреност, обаче Бен си рече, че не бива да се уповава на чувствата си. По-добре беше да ги подложи на тест.

— Бих искал да разгледам счетоводните книжа. Балансите. Всичко, свързано със замъка и с имението — изрече, наблюдавайки Ралф, забеляза мимолетния страх, проблеснал в очите му. — Мисля, че като начало би трябвало да добия представа как живеете тук — добави, за да обясни желанието си, но Ралф, естествено, разбра какво всъщност се крие зад думите му… и че се намира в задънена улица.

Предоставеше ли на Бен достъп до толкова деликатни данни, ставаше уязвим и нямаше друг избор, освен да му се довери, че той няма да използва информацията срещу семейството.

Не, положително няма да се съгласи, помисли си Бен и се пребори с неочакваната вълна от разочарование.

Ралф обаче само сви рамене.

— Защо не?

Изправи се, отиде до писалището и написа нещо на компютъра, който, заобиколен от античните вещи в помещението, бе като същински мемориал на съвремието.

— Ето. — Отстъпи крачка встрани и посочи към монитора. — Всичко е запаметено в тази програма. Прегледай го, след като е толкова важно за теб.

Бен стана и се приближи до писалището, без да изпуска баща си от очи. Само че нищо в приветливото държане на Ралф не се промени, дори когато Бен седна зад голямото писалище и се вгледа в отворения файл. Беше остаряла програма, почти излязла от употреба, но той я познаваше, защото навремето беше работил с нея. Бързо кликна върху няколко страници и в общи линии се ориентира как се води счетоводството.

— Запознат си с тези неща, нали? — попита Ралф и Бен го изгледа с изненада, тъй като във въпроса прозвуча надежда. Сякаш той самият не се смяташе за експерт. Сякаш… се нуждаеше от помощ?

— Горе-долу — отговори Бен и пак се съсредоточи върху колонките от числа. Но само за кратко, защото след броени минути някой почука силно на вратата.

— Да, моля? — извика Ралф и се усмихна, когато по-малкият му брат Тимъти влезе в стаята. — О, вече си се върнал.

— Ами да — отвърна сърдито Тимъти. — И Къркби ми каза, че имаш среща с мистър Стърлинг. Мисля, че е по-добре да присъствам на този разговор…

И замлъкна, очевидно защото чак сега забеляза, че Бен седи зад писалището на Ралф. — Какво му показваш там?

— Бен изяви желание да прегледа счетоводните книги — осведоми го Ралф. — За да добие представа как…

— И ти му позволи? — прекъсна го изумен Тимъти. — Да не си полудял?

Отново насочи поглед към Бен и в очите му пролича студен гняв.

— Мистър Стърлинг, нямам представа как сте убедили брат ми, но в качеството си на юридически представител на семейството, съм принуден да ви помоля незабавно да преустановите подобно вмешателство в личните ни дела.

В гласа му отекна недвусмислена заплаха.

— Тимъти!

Възклицанието на Ралф прозвуча предупредително, но не успя да възпре Тимъти, който с едри крачки се приближи до писалището и се изправи пред Бен.

— А под „незабавно“ имам предвид веднага — заяви, за да отстрани всяко съмнение, въпреки че Бен бе разбрал посланието още първия път. Трябваше да освободи мястото пред компютъра, но силно се изкушаваше чисто и просто да игнорира искането и да види докъде би стигнал Тимъти, за да го принуди.

Високият юрист, по-слаб и доста по-подвижен от по-големия си брат, също демонстрираше враждебност, макар и не толкова явно като лейди Илайза. Но подобно на майка си още от самото начало не криеше, че вижда в лицето на Бен заплаха и иска да го прогони. Бен обаче не се изненада, беше свикнал с отрицателното отношение. А щом Тимъти търсеше конфронтация, щеше да си я получи. Така че той бавно се изправи, без да сваля очи от другия мъж.

— Зная, че ти е трудно да го признаеш, чичо — натърти на последната дума и предизвикателно повдигна вежди, — но сега съм част от това семейство. А онова, което баща ми обсъжда с мен или ми позволява, засяга само него и мен.

Очите на Тимъти проблеснаха злобно, а той самият леко се протегна, за да компенсира разликата в ръста на двамата.

— О, напротив, засяга ме — отвърна остро. — И за да станете член на това семейство, се изисква повече от ДНК тест, мистър Стърлинг. Тук сте гост, нищо повече. А сега бъдете така добър да ни извините, бих желал да поговоря с брат си. На четири очи.

Съмнението отново загложди Бен. Дали пък това тук не бе режисирано, някаква задкулисна игра? Дали единият брат не му подаваше парче бекон само и само другият веднага след това да му го вземе?

Обърна се към баща си, който все още не бе реагирал на изблика на Тимъти — и за миг забрави яда си, щом видя, че е пребледнял като смъртник. Челото му бе покрито с капчици студена пот, подпираше се на писалището, сякаш имаше нужда от подкрепа.

— Всичко наред ли е? — попита загрижено Бен.

Ралф кимна.

— Ей сега ще ми мине — каза и изкриви уста в подобие на извинителна усмивка.

Въпреки това Бен го побутна към писалището и той седна на стола, видимо благодарен. След миг бузите му отново поруменяха, но напрегнатият и изтощен вид остана — което даде на Тимъти повод за нова атака.

— Разстройвате го — подхвърли на Бен и го стрелна с обвинителен поглед. — Мисля, че е по-добре да си вървите.

Бен се поколеба и наведе глава към Ралф, очаквайки баща му най-сетне да каже нещо. Да възрази на брат си.

Ала в погледа му прочете единствено съжаление и безпомощност, която го трогна и същевременно го отблъсна, запрати го в кошмара между тревога и новозараждащ се гняв. Дали Ралф нямаше сили да застане зад думите си, защото му беше зле? Или по принцип не бе достатъчно силен, за да защити онова, което бе важно за него?

Бен съзнаваше, че се движи по опасен терен, понеже и двете вероятности го разтревожиха неочаквано за него самия. В един момент се запита дали е взел правилното решение.

— Да, може би действително е по-добре — изръмжа сърдито и с големи крачки се запъти към вратата, а там замалко да се сблъска с Къркби, който както винаги явно усещаше кога е необходим.

— Бен! — чу възклицанието на баща си, но го игнорира, едва се размина с едрия иконом. Искаше просто да се махне от тази стара съборетина, бързешком слезе на партера, а оттам на терасата, пое си дълбоко дъх.

От това имаше нужда: от въздух. И от трезв ум. От трезвия ум, който май бе загубил, откакто беше в Англия. Или по-точно откакто Кейт Хъкли го беше цапардосала с цепеницата и за седмици го бе лишила от памет. Е, да, сега си спомняше всичко, но очевидно все пак бе забравил някои наистина важни неща. Като например че не е добре да допуска други хора твърде близо до себе си…

Мобилният му телефон иззвъня и Бен го извади от джоба на ризата си. Щом видя, че го търси Пийт, ядосано извъртя очи. Въпреки това се обади.

— Е? Приключи ли разговора с татенцето?

Питър говореше доста високо, за да надвика гласовете, които се чуваха зад него. Види се — както почти винаги през последните дни — седеше в кръчмата „Трите корони“ в Салтърс Енд.

— Да. — Бен не си даде труда да прикрие нежеланието да разговаря по темата. Което обаче не стресна Питър.

— Е, тогава дано да е минал също така скапано, както звучиш, и най-накрая да си загрял, че нямаш работа тук. Защото наистина вече не издържам в тази затънтена провинция и на този прокълнат от бога остров. В най-скоро време ще превъртя, ако не…

— Да, зная — изпъшка Бен, защото тази тирада му беше омръзнала до смърт.

— Добре — констатира сухо Питър. — Тогава направи нещо, та най-сетне да се приберем.

Приятелят му така и не се отказваше и за миг-два Бен действително се поддаде на изкушението да отстъпи. Ако се върнеше в Ню Йорк, нещата положително щяха да се нормализират. Да тръгнат постарому. Тогава случилото се тук щеше да избледнее и да се превърне в спомен, който все някога щеше да забрави…

В един момент се спря, когато зад група дървета изникнаха стопанските постройки. Изобщо не се беше усетил, че е вървял толкова дълго. Едва ли не целенасочено, сякаш нозете му сами бяха избрали пътя.

Дали Кейт беше още в конюшнята, както спомена Айви?

— Дявол да го вземе, Бен Стърлинг, отговори най-сетне! — Сега вече гласът на Питър прозвуча наистина ядосано. — Какво ще ми кажеш за Ню Йорк?

— Ще ти се обадя по-късно — отвърна уклончиво Бен и затвори.

Подир това решително закрачи към конюшнята.