Катрин Тейлър
Решението (24)

23.

Значи е тук, рече си Дейвид със свито сърце, когато застана пред игралната зала в Сохо. Номерът съвпадаше.

Уордър Стрийт 89.

Беше последният адрес от списъка му. Въпреки това се поколеба дали да влезе.

Беше уморен след кратката нощ — спа само няколко часа на паркинг в покрайнините на Лондон, след като усети, че не издържа повече — и не се чувстваше достатъчно силен, за да се изправи срещу потенциалния си баща.

Беше почти сигурен, че това е верният адрес, но тъй като залата бе затворена до единадесет, първо провери на другите две места. И на двете обаче се озова в задънена улица. Е, на едното действително откри мъж на име Дрейк Съливан, но той беше твърде стар, за да му бъде баща. Така че оставаше само този адрес.

Естествено, имаше вероятност и собственикът на веригата игрални зали и пунктове за залози да не е търсеният Дрейк Съливан. Тогава щеше да се наложи да започне отначало. Но нещо — някакво необяснимо потрепване в стомаха — му подсказваше, че тук щастието ще му се усмихне.

Дейвид огледа фасадата на сградата. Над входната врата имаше табела с обемни неонови букви в оранжево: Стаята на Дрейк. Така се казваха всички филиали на веригата, но този бе посочен като адрес за контакти, тоест нещо като седалище на фирмата. Следователно най-вероятно беше да намери собственика именно тук. Така поне предполагаше Дейвид, понеже в интернет не откри почти никакви данни за него, нито снимки, да не говорим за частен адрес. На страницата на фирмата бе посочено единствено, че собственикът е Дрейк Съливан. С други думи: цялото начинание бе пътуване в неизвестността и Дейвид нямаше представа какво го очакваше.

Още веднъж вдиша и издиша дълбоко и влезе в залата. Впрочем сам не знаеше защо цялото му същество се бунтуваше срещу мисълта, че ще завари баща си тук. Може би защото всичко бе толкова далеч от средата, в която бе израсъл. Коренно различен свят, който не би казал, че му харесваше.

Докато стоеше отвън обаче, си представяше картина, съвсем различна от това, което сега се разкри пред очите му. Е, да, навсякъде имаше автомати, билярдни маси и всевъзможни игрални конзоли, а примигващите им светлинки и силните мелодии заглушаваха музиката, звучаща от невидими високоговорители, само че цялата обстановка нямаше нищо общо с картината на мрачна и спарена дупка, която бе нарисувал в съзнанието си. Напротив. Обзавеждането беше модерно, а благодарение на цветовото решение — последователно повторение на оранжевото от рекламния надпис в редица елементи — всичко изглеждаше свежо и дори привлекателно. Дългият бар в дъното на помещението също бе издържан в оранжево и въпреки че бе едва единадесет и четвърт, на столовете пред него и пред автоматите вече седяха многобройни посетители. Бизнесът явно процъфтяваше, така че залата навярно бе източник на солидни доходи.

Дейвид постоя миг-два нерешително, потапяйки се в атмосферата на „Стаята на Дрейк“. Замисли се как да действа и реши да пробва на бара.

Барманката, млада жена с къса коса, му се усмихна приветливо.

— Какво да бъде?

— Благодаря, не искам нищо за пиене. — Дейвид се облакъти на бар плота и се запита как да формулира най-добре желанието си. — Но трябва да разговарям с управителя. Може би знаете къде да го намеря?

Въпросът очевидно озадачи барманката.

— Да няма някакъв проблем?

— Не — увери я припряно Дейвид. — Не, няма проблем. Става дума за… нещо лично.

Младата жена, изглежда, не беше сигурна как да изтълкува молбата на Дейвид, но почти моментално възвърна професионално любезната си усмивка.

— Съжалявам, доколкото зная, господин Карнели в момента е в командировка. Ако изчакате един момент, мога да попитам кога ще се върне.

И посегна към телефона зад гърба си, обаче Дейвид я възпря.

— Ъъ, не, получи се недоразумение. Имах предвид мистър Съливан. Дрейк Съливан.

Барманката се поколеба и размени погледи с високия рус мъж, седнал в края на бара. Мъжът се обърна към тях, щом чу името Дрейк Съливан, и сега фиксираше Дейвид с изпитателен, едва ли не недоверчив поглед. Младата жена също бе изтрила усмивката от лицето си.

— Имате ли уговорена среща с мистър Съливан? — запита тя значително по-резервирано отпреди.

— Не. Но наистина трябва да разговарям спешно с него.

Барманката пак погледна русия мъж, който поклати леко глава. Същото направи и тя.

— Съжалявам, мистър Съливан няма да ви приеме без уговорена среща — заяви непреклонно.

— Той в сградата ли е? — поинтересува се Дейвид, озадачен от промяната в държането й. Да не би да беше извършил престъпление, питайки за Дрейк Съливан?

Жената замълча за дълъг момент и отново плъзна поглед към русия мъж, който вече бе станал от стола си.

— Не мога да ви дам такава информация. Моля, обърнете се към офиса му, ако желаете да си уговорите среща с него. Номерът ще намерите тук.

Взе проспект от плексигласовата стойка на бара и посочи телефоните за контакт и уеб адреса от обратната му страна. Дейвид вече ги знаеше.

— В понеделник сутринта може да намерите някого в офиса.

Понеделник, помисли си изнервено Дейвид. Нямаше толкова време. Искаше още сега да научи дали Дрейк Съливан е баща му.

— Вижте, няма да го забавя. Въпросът обаче е много важен. Ако е тук, не може ли все пак да го попитате дали ще има време за разговор? Моля ви!

Младата жена не каза нито дума повече, вместо това Дейвид изведнъж усети нечия ръка върху рамото си. Русият мъж го обърна към себе си. Беше още по-едър, отколкото изглеждаше седнал, същински гардероб. С тъмния си костюм, слушалката зад ухото и съответния предавател в ръката приличаше на телохранител от филм. Затова и Дейвид предположи, че е нещо като шеф на сигурността.

— Какъв е проблемът? — поинтересува се мъжът с вдъхващо страх безизразно лице. Въпреки това Дейвид издържа на погледа му.

— Нали вече казах: искам да разговарям с Дрейк Съливан.

— Той не е тук — отвърна русият великан и Дейвид веднага разбра, че лъже.

Съливан беше там, но явно се боеше от публичност и гледаше да се изолира от външния свят. Така че ако държеше да разговаря с него още днес, Дейвид трябваше да заложи всичко на една карта. Затова поизправи рамене и стрелна отсрещния с решителен поглед.

— А аз не мога да чакам до понеделник — заяви след това.

— Ако не ме пуснете при него, ще се наложи да ме изхвърлите оттук, само че тогава ще се върна с полиция и ще твърдя, че сте ме подложили на насилие. Със сигурност няма да се отрази добре на бизнеса ви, ако се появя на прага с полицейски служители. А ако и това не подейства, ще намеся и данъчните, с които семейството ми има много добри контакти, и те ще се заемат с тази зала. Може да се окаже доста досадно, дори в случай че нямате нищо за криене. Или… — спря за миг — … ще ме пуснете незабавно при мистър Съливан и нищо няма да наруши спокойствието на всички ни.

Това за данъчните беше лъжа, обаче Дейвид си придаде максимално решителен вид. И тирадата му действително даде резултат, понеже сега лицето на блондина издаваше вътрешната му борба.

— Изчакайте тук — изрече лаконично и отиде зад бара, където изчезна зад една врата.

Изминаха няколко дълги минути и Дейвид се почувства като глупак, стоейки под любопитните погледи на посетителите и обслужващия персонал. Но ето че гардеробът най-накрая се върна.

— Елате с мен — каза и Дейвид го последва през вратата и по стълбите до втория етаж, където явно бяха офисните помещения.

Спря пред врата в самото дъно на коридора и почука.

— Карл, вкарай го при мен — извика глас отвътре.

Блондинът я отвори и побутна Дейвид през прага. Не влезе навътре с него, а затвори вратата и остана пред нея като охрана.

Дейвид обаче спря да му обръща внимание, а се вторачи в чернокосия мъж, който седеше зад широко писалище в средата на сравнително голямото помещение. Изглеждаше зает, с куп разтворени папки пред себе си, и май не преливаше от възторг, задето го бяха обезпокоили. Въпреки това огледа Дейвид от глава до пети, а и самият Дейвид не можеше да откъсне очи от него.

Слепоочията му бяха посребрени, в лицето бяха врязани дълбоки бръчки, следи от бурен живот. Но приликата помежду им бе несъмнена и Дейвид имаше чувството, че е застанал пред по-възрастния си двойник.

— Поискали сте спешен разговор с мен, така че дайте да приключим колкото се може по-бързо — каза Съливан и посочи стола за посетители пред бюрото си. — Явно знаете кой съм. А с кого имам честта?

— Името ми е Дейвид. Дейвид Камдън.

Съливан повдигна раздразнено вежди.

— И с какво мога да ви помогна, мистър Камдън?

Дейвид се поколеба, обзет от внезапна неувереност. На теория всичко му се струваше толкова лесно, но сега, когато седеше срещу Съливан, не знаеше как да започне. Как да се изрази?

Реши да избере директния подход.

— Мисля, че сте ми баща.

За момент Съливан просто се взря в него и Дейвид зачака напрегнато, виждаше, че възрастният мъж мисли интензивно. След това обаче мъжът поклати глава.

— Господи, толкова близко до ума е.

За секунда Дейвид си помисли, че става дума за приликата им, но после осъзна, че в гласа на Съливан се долавя иронична нотка.

— И какво следва? — попита Съливан с гневен блясък в очите и се облегна назад. — Историята на бедното момче, на което са забранили да се запознае с баща си? И молба за безлихвен заем като компенсация за болката и разочарованието? — Засмя се, обаче смехът му прозвуча горчиво. — Уви, налага се да ви разочаровам и да ви препратя към адвокатите си. А сега моля да ме извините, както виждате, имам работа.

— Вие сте моят баща — настоя Дейвид, стреснат от грубостта, с която го отблъснаха, и бързо продължи, за да обоснове твърдението си. — Преди двадесет години сте имали мимолетна връзка с майка ми Оливия. Оливия Брунсуик. После тя се е омъжила за баща ми, но вече е била бременна. От вас.

Изражението на Съливан не се промени, остана неумолимо.

— И само защото незнайно как ви е хрумнало, че приличате малко на мен, сте решили, че можете да нахълтате тук и да упорствате, че съм баща ви? Да не си въобразявате, че ще се вържа на приказките ви?

— Това е истина — настоя Дейвид. — И вие го знаете.

Съливан изсумтя.

— Единственото, което знам, е, че в момента си губя времето. Карл, покажи на младежа къде е изходът.

Високият блондин веднага пристъпи до стола за посетители и сложи ръка на рамото на Дейвид, но той стана доброволно.

— Не искам пари — каза. — Исках само да разбера що за човек сте. Исках да се запозная с вас.

В гърлото му заседна топка. Преглътна, преди да продължи, понеже му се пригади от разочарование.

— Но мисля, че за мен въпросът е приключен.

Какво търсеше тук? Този мъж му беше чужд, макар че си приличаха. Нямаше какво да си кажат и нямаха абсолютно нищо общо — а ако все пак имаха, Дейвид вече не държеше да научи какво е то.

Отърси ръката на Карл от рамото си и тръгна към вратата, тъй като внезапно изпита непреодолимо желание да се махне оттук. Без да се обърне, напусна кабинета.

Русият великан го сподири и не се отдели от него, докато не стигна до изхода, изчака го да излезе на улицата. Сетне затвори демонстративно вратата зад гърба на Дейвид, след като му хвърли още един предупредителен поглед. С него вероятно целеше да му каже повече да не се мярка тук.

Дейвид се обърна и тръгна, но след три крачки спря, защото нямаше никаква идея накъде да поеме. Планът му бе да открие Дрейк Съливан и той го изпълни. Ето че сега познаваше мъжа, който го беше създал. За жалост това не му помогна, а само засили още повече кошмара, в който живееше.

Запита се какво бе очаквал. Със сигурност не и родният му баща да се хвърли на врата му от радост. Дори бе приел, че ще се почувстват чужди един на друг. Че ще трябва време, докато евентуално създадат някаква връзка помежду си. Както личеше обаче, Дрейк Съливан нямаше никакво желание да му даде това време.

А даже да бе проявил готовност поне да отговори на някои въпроси на Дейвид — това с нищо не би променило нещата. Беше наивно от негова страна да вярва, че може да започне живота си отначало. Не Дрейк Съливан, а Ралф беше негов баща. И винаги щеше да остане такъв.

Неволно се подпря на стената, когато се сети как се бяха сдърпали при последната им среща. След всички обиди, които му наговори, Ралф сто на сто щеше да се откаже от него.

Дейвид затвори очи и се предаде на изпълнилото го отчаяние, защото просто не можеше да се пребори с него. В съзнанието му изплува образът на Анна и той усети как сърцето му се сви от копнеж. Толкова силно искаше тя да бъде тук сега, че дори му се причу гласът й, който го викаше. Но не погледна натам, понеже нямаше сили да се сблъска с реалността: с това, че е сам.

— Дейвид!

Той отвори широко очи и се отдели от стената, щом осъзна, че гласът не му се причува, а Анна наистина го вика. Само че откъде…?

Ето я на отсрещния тротоар. Неспособен да асимилира видяното, Дейвид се взираше в нея като в привидение, докато тя усмихнато пресече улицата. И застана пред него.

— Ох, слава Богу! — възкликна Анна и се метна на врата му.