Катрин Тейлър
Решението (23)

22.

Бен седеше до Кейт на неудобен стол в чакалнята пред интензивното отделение и се взираше в отсрещната стена, на която висеше картина. Слънчев залез в топли цветове. Златно и оранжево. Което обаче не правеше мястото по-уютно.

Не обичаше болниците. Мразеше миризмата, мразеше лекарите, които вървяха по коридорите със сериозни физиономии и изчезваха зад вратите на болничните стаи. Тъй като това му напомняше за времето, когато майка му лежеше в една от тях.

Тогава лекарите му съобщаваха само лоши новини. Ще направим всичко по силите си, така обещаваха, само че майка му чезнеше с всеки изминал ден. Бен я навестяваше, когато можеше, понякога дори се промъкваше нощем в клиниката с надеждата, че тя ще остане при него, ако не я изпуска от очи. Но майка му се изплъзваше все повече и повече.

Леко изстена и издиша, опитвайки се да прогони спомените от съзнанието си. Алтернативата обаче не беше по-добра, защото вместо нея отново видя пред себе си Ралф, смъртноблед, борещ се да си поеме въздух на носилката, с която го вкараха в интензивното.

Трепна, когато Кейт неочаквано пъхна ръката си в неговата. Ала не я дръпна, а преплете пръсти с нейните и я стисна.

— Защо дишаше толкова тежко? — запита, а Кейт въздъхна, понеже явно също не искаше да си спомня за станалото.

— Пулсът му беше направо полудял, с огромни интервали между ударите — поясни тя. — Когато сърцето излиза от ритъм и не изпомпва както трябва, в белите дробове не постъпва достатъчно кръв, а това нарушава притока на кислород. Затова Ралф имаше чувството, че се задушава и въздухът не му стига.

— Но това може да се овладее, нали?

— Бен, аз съм ветеринарна лекарка — напомни му с крива усмивка Кейт. — Не съм много наясно с методите на лечение.

Затова пък беше наясно как да се държи в критични ситуации — нещо, с което за пореден път предизвика уважението на Бен. Навярно и тя се беше уплашила не по-малко от другите заради внезапния физически срив на Ралф, но бе запазила спокойствието и съобразителното си и беше дала напътствия какво да направят. Дори бе успяла да успокои истеричната Оливия и да я разубеди от желанието й и тя да се качи в мерцедеса на Ралф. Джеймс седна зад волана, а Кейт и Бен — отзад, до Ралф, и тя през целия път за Кингс Лин не спря да говори с Ралф и да му вдъхва кураж, когато паниката заплашваше да го надвие.

За разлика от нея Бен беше като вцепенен и в състояние само да изпълнява указанията й. Придържаше Ралф и сменяше позата му, за да диша по-лесно, отвори прозореца на колата, за да влиза повече кислород. Въпреки всичко състоянието му се влошаваше все повече и повече и Бен беше повече от щастлив, когато — както му се стори, след цяла вечност — най-сетне стигнаха до болницата.

— Къде се дяна проклетият лекар? — запита нервно Джеймс, след това продължи да снове пред прозореца и да пише нещо на смартфона си. По всяка вероятност стотния есемес на Анна, чийто телефон очевидно все още бе изключен.

— Защо не се обажда? — чу го да си мърмори Бен, а сякаш в отговор на въпроса му телефонът на Кейт внезапно изпиука, давайки знак, че е получила съобщение.

Тя веднага пусна ръката на Бен и видя кой й е писал. После поклати глава, за да сигнализира на Джеймс, който я погледна напрегнато, че не е от Анна.

— Айви пише, че ей сега ще дойде заедно с Оливия и лейди Илайза — поясни Кейт и Бен изпусна шумно въздуха от гърдите си, изнервен, защото в момента изобщо не му беше до двете дами.

— Семейство Камдън? — повика ги влезлият в чакалнята млад лекар с черна коса и маслинена кожа.

Бен го позна, беше лекарят, който преди малко прие Ралф. Според табелката на дългата му бяла манта се казваше д-р Бхарат Кхан. Лицето му беше сериозно. Толкова сериозно, че Бен машинално сви ръце в юмруци.

— Как е моят шурей? — попита Джеймс.

— В съответствие с обстоятелствата — отвърна д-р Кхан. — Пациентът страда от абсолютна аритмия и предсърдно мъждене, а това е тежко нарушение на сърдечния ритъм. Личният му лекар очевидно е диагностирал по-лека форма на заболяването и провел необходимата терапия, но състоянието на пациента за жалост се е влошило драстично. Сега се опитваме да го овладеем медикаментозно с по-високи дози. Въпреки това е напълно възможно да се наложи оперативна интервенция, за която в момента обаче е твърде нестабилен.

— И какво означава това? — попита Бен и изрече на глас онова, което си мислеше през цялото време. — Може ли да умре от това?

Д-р Кхан се поколеба с отговора.

— Не директно. Но тежката аритмия значително повишава риска от инсулт или белодробна емболия. Ето защо трябва час по-скоро да се справим с проблема.

Лекарят стисна под мишница папката с болничните документи, явно бързаше да приключи разговора.

— За съжаление в момента не мога да ви кажа повече.

— Може ли да влезем при него? — попита Кейт.

Д-р Кхан поклати глава.

— Не всички едновременно, пациентът има нужда от спокойствие. Но той самият попита за някой си Бен. Той сред вас ли е?

Бен кимна.

— Това съм аз.

— Тогава елате с мен — подкани го д-р Кхан и мина пръв през автоматичната летяща врата, един вид въздушен шлюз към интензивното отделение.

Бен получи синя манта и бе помолен да изключи мобилния си телефон. След това сестрата го заведе в малка стая с едно легло. Там лежеше Ралф, обграден от монитори, върху които присветваха различни стойности и криви на жизнените показатели. Беше облечен с болнична риза, а върху гърдите му бяха залепени сензори, свързани с измервателната апаратура. Освен това тънък маркуч под носа му го снабдяваше с кислород, а на ръката имаше абокат за системата. Дишаше тежко, но малко по-спокойно отпреди. Виждайки Бен, се усмихна слабо.

— Но само за няколко минути — предупреди сестрата.

Бен кимна и пристъпи нерешително към долния край на леглото.

— Искал си да говориш с мен?

Ралф кимна, обаче Бен явно не бе достатъчно близо до него.

— Седни… до мен — помоли с треперещ глас и посочи стола до леглото.

Бен седна след миг колебание. Ситуацията му идваше в повече, твърде много му напомняше за момента, в който за последен път бе седял до болнично легло. Всичко в него го тласкаше да се махне оттук, въпреки това остана на мястото си и зачака Ралф да нормализира дишането си, за да заговори.

— Бенедикт — продума той и отново се усмихна. — Името… ми харесва.

Бен смръщи чело, не беше сигурен как да изтълкува забележката. Но ето че Ралф продължи, вече със сериозно лице.

— Бен, документите — изрече сега много по-бързо и развълнувано. — Всичко е на писалището. И в компютъра. — Тук се закашля. — Някой трябва да се погрижи за тях.

— Ще предам на Тимъти — заяви Бен, но Ралф поклати глава.

— Не, ти поеми грижата. Моля те, Бен.

Изведнъж мониторът над главата на Ралф издаде остър предупредителен звук и един от индикаторите светна в червено, а миг по-късно в стаята влезе медицинска сестра. Изплашен, Бен стана от стола си и й направи място, а тя с обиграни движения изключи сигнала и прегледа Ралф, който сега дишаше малко по-тежко отпреди.

— Мисля, че е по-добре да си тръгнете — каза тя на Бен, обаче Ралф го задържа.

— Дейвид — изхриптя с усилие, а на лицето му се изписа отчаяние. — Трябва… да поговоря с Дейвид. Той обади ли се?

Бен поклати глава.

— Но щом се обади, веднага ще го пратим тук — обеща и усети буца в гърлото си. Ако преди шест седмици някой му беше казал колко ще го разчувства видът на този страдащ мъж, щеше да го обяви за ненормален. — Сега си почивай.

— Бен?

Вече се беше насочил към вратата, обаче се обърна към Ралф.

— Майка ти знаеше. Бяхме говорили за това, навремето. Аз й казах.

Бен го погледна недоумяващо.

— Какво?

— Че харесвам името. Бенедикт. — И се усмихна. — Джейн знаеше.

Бен се вторачи в Ралф. Майка му никога не бе споменавала кое я е накарало да избере точно това име, а и той никога не бе питал. Но щом името Бенедикт бе свързано с предпочитанието на Ралф, той изведнъж се почувства по-различно. Понеже то свързваше майка му и Ралф, а това докосна струна в душата му, която досега бе пренебрегвал, накара го да подири в очите на Ралф нещо, което не бе допускал, че ще пожелае да намери.

— Съжалявам — каза Ралф и Бен за миг си помисли, че се извинява, задето не е бил до сина си. Ала след това отпусна глава на възглавницата и го повтори, този път по-съкрушено, едва ли не отчаяно. — Не исках да стане така.

— Вървете си. Пациентът има нужда от почивка — повтори сестрата още по-настоятелно и Бен изпълни нареждането й, понеже и сам видя, че Ралф е останал без сили.

Предаде престилката и излезе от интензивното отделение. Кейт го чакаше непосредствено зад вратата.

— Е? Как е? — попита тя.

— Все така зле — отговори Бен и видя притеснението в очите й.

— А какво искаше от теб?

— Попита за Дейвид. И… И се извини.

— За какво?

Бен сви рамене, защото си задаваше същия въпрос.

— Може би просто не беше на себе си — предположи.

А всъщност Ралф имаше вид на човек с непомътнено съзнание. Какво ли имаше предвид с думите си? Какво не беше искал? И защо държеше именно Бен да разгледа документите?

— О, ето ги и другите — каза Кейт и посочи Айви, Оливия и лейди Илайза, които идваха към тях откъм асансьорите. — Добре, значи ще могат да ни сменят.

— Да ни сменят ли? — хвана се за думите й Бен, след като информираха другите как е Ралф.

Кейт кимна.

— Да. Току-що ми се обади Бил и ме помоли да се отбием в управлението.

Бен се позачуди, но после се сети, че тя говори за вуйчо си, който работеше в полицейското управление на Кингс Лин.

— Защо?

— Най-накрая са заловили бандата крадци, която от доста време насам върлува в района.

— Е, и?

И при най-добро желание не можеше да сподели вълнението на Кейт, явно предизвикано от тази новина.

— Сред конфискуваните вещи има чанта, която по всяка вероятност е твоя. — Кейт го погледна. — Разбираш ли, Бен? Сега най-сетне ще разберем какво се е случило с теб в нощта на бурята.

Нощта на бурята, помисли си Бен. Помнеше само, че в късния следобед бе пътувал за Дарингам Хол с кола под наем, а на сутринта се бе събудил с надута глава в чуждо легло до Кейт. А случилото се между тези часове все още му беше като в мъгла — както и обяснението за многобройните хематоми и натъртвания по цялото тяло. А тъй като в момента и бездруго можеха само да чакат и той трудно би издържал да го прави в компанията на лейди Илайза и истеричната Оливия, Бен прие с голяма благодарност възможността да се поразсее и улови Кейт под ръка.

— Ами тогава да тръгваме — каза и я повлече към изхода.