Катрин Тейлър
Решението (20)

19.

Анна не знаеше какво я събуди, но изведнъж се сепна и се озърна, помъчи се да се ориентира. Което не беше толкова лесно, защото прозорецът не беше вдясно от нея, както бе свикнала да го вижда, а светлият му правоъгълник се очертаваше на отсрещната стена. И тогава се сети, че е в стаята на Дейвид, а не в нейната. Припряно се изправи в леглото и щракна ключа за нощната лампа.

Мобилният й телефон лежеше до нея и когато го включи, видя, че е пет и половина. А Дейвид все още го нямаше.

Потърси го веднага след като най-сетне пристигна с майка си в Дарингам Хол и научи от шефа на конюшнята, че е излязъл да поязди Честър. Обаче не успя да се свърже с него, тъй като той не отговори на нито едно от обажданията и съобщенията й. А трябваше много спешно да разговаря с него.

Натисна клавиша за бързо набиране на неговия номер и зачака. Само че се обади гласовата поща и Анна хвърли телефона на леглото, борейки се със сълзите, които нахлуха в очите й. Просто усещаше, че нещо не е наред, и се страхуваше за Дейвид. Понеже…

Сърцето й заби по-бързо при спомена за завчерашната вечер в стаята й, когато я беше прегърнал. За това как я гледаше. В очите му се четеше онова, което изпитваше и тя… Ала когато майка й влезе в стаята, внезапно стана и си тръгна.

Анна прояви разбиране и за това. Ако се чувстваше като нея, сто на сто беше объркан. А строгият поглед на Клер положително допринесе за постъпката му.

За изненада на Анна сега родителите й гледаха много по-критично на взаимоотношенията й с Дейвид. Във всеки случай майка й го призна вчера, в края на разходката в Кеймбридж, която продължи толкова дълго навярно само за да събере смелост за разговора. Както се изрази: не искала Анна и Дейвид да „прибързват“. Не защото не харесвала Дейвид, а понеже се страхувала, че това е моментно увлечение. И това безпокойство със сигурност имаше известни основания. Ако нещата между тях не потръгнеха, щяха да се появят проблеми, тъй като двамата щяха и занапред да живеят тук.

Но точно това родителите й не разбираха. Животът на Анна бе пълноценен единствено с Дейвид. Вече не помнеше кога точно осъзна, че той е много повече от братовчед за нея. Вероятно вечерта, когато му разкри, че не е син на Ралф. Той каза, че искал да се махне, и страхът да не го загуби беше кошмарен, почти непоносим. Оттогава новото чувство в нея все повече се усилваше и дори да искаше, не можеше да го игнорира. Но може би проумя всичко това благодарение на разговора с майка си.

Много й се искаше да сподели чувствата си с Дейвид, ала той така и не се прибра след снощната си езда. По някое време Честър се появи в конюшнята, от Дейвид обаче нямаше и следа. Анна не успя да го открие никъде, въпреки че колата му беше паркирана пред замъка и тя претърси навсякъде. И това наистина я притесни. Да не би…

Когато се облегна на нощното шкафче, под ръката й прошумоля хартия. Чак сега забеляза бележката, която лежеше до нея.

Значи Дейвид все пак беше дошъл? Ами да, рече си, понеже се сети, че липсваше тефтерът, от който чете, прели да заспи. Освен това сигурно той бе угасил нощната лампа, която бе оставила светната, а и коженото му яке, закачено на облегалката на стола, също го нямаше. Но защо не я беше събудил?

С треперещи пръсти разгъна бележката и прочете няколкото реда, които й беше написал.

Анна, много мислих и смятам, че ще е по-добре да се махна за известно време. Трябва да изясня някои неща за себе си и имам нужда от дистанция. Не се тревожете за мен — и моля, не ме търсете.

Дейвид

— Не!

Нещо я задуши. Точно от това се опасяваше през цялото време. Познаваше Дейвид, усещаше колко е отчаян. Беше обаче безпомощна, нищо не можеше да направи, понеже той не я допускаше до себе си. А в мига, в който все пак го стори, в стаята цъфна майка й.

Смачка хартията. Как да постъпи? В никакъв случай нямаше да изпълни молбата на Дейвид и да седи със скръстени ръце, докато той обикаля незнайно къде и е нещастен. Трябваше да го открие. Въпросът беше само откъде да започне.

За миг се вторачи в празното пространство, докато мислите се надпреварваха в главата й. Къде би отишъл? В студентската си квартира в Кеймбридж? Поклати глава. Не. Семейството му би предположило, че е там, а щом като искаше дистанция, това не беше алтернатива.

Но дали наистина имаше нужда от дистанция? Или подбудата му беше друга? Анна се замисли за бележките в тефтера. В тях ставаше дума за родния му баща, някой си Дрейк Съливан, и макар да не схвана изцяло смисъла на написаното, й стана ясно, че Дейвид е напреднал доста в издирването. Беше отбелязал няколко адреса: един в Норич и друг в Котсуълдс, само че и двата бяха задраскани, както и други три в различни лондонски квартали. Единият бе ограден с кръгче и Анна си спомни името на улицата: Уордър Стрийт, и че номерът на сградата съдържаше осмица.

Това ли бе актуалният адрес на Дрейк Съливан? А още по-важно бе дали Дейвид отиваше там?

Трябва да изясня някои неща за себе си, така пишеше. В тези неща положително влизаше да научи повече за мъжа, който го бе създал. Затова й се стори много вероятно да е тръгнал за Лондон. Въпросът беше само какво щеше да завари, ако действително откриеше Дрейк Съливан.

Анна въздъхна дълбоко. Трябваше непременно да отиде при него — само че как да го осъществи? Че Дейвид наистина е на път към някакъв лондонски адрес, ограден в тефтера му — не беше изключено това да е в сферата на желаното, а не на реалното. Всъщност би могъл да бъде навсякъде. А дори действително да беше там — тя как щеше да се придвижи до Лондон?

Някой трябваше да я закара, но не вървеше да помоли родителите си, защото те със сигурност не биха се съгласили да последва Дейвид. Биха се опитали да я разубедят, както и Тили или Айви. В края на краищата Дейвид беше пълнолетен и можеше сам да реши къде да отиде — а в бележката си бе помолил изрично да не го търсят.

Ала въпреки всичко Анна бе убедена, че той има нужда от нея, затова си пое дълбоко дъх. Мисли, рече си настоятелно. Ако повикаше такси и заминеше с него за гарата на Кингс Лин, това положително би направило впечатление на Къркби. Пък и идеята за пътуване с железниците не беше добра — е, имаше редовни влакове за Лондон, но тя не знаеше разписанието им. Ако се наложеше да чака дълго на гарата, имаше опасност някой да я спипа. Не, трябваше да има друг начин. Сети за една възможност, макар и рискована. Не биваше да се бави нито минута, ако искаше да се възползва от нея.

Скочи от леглото и отиде в стаята си, прибра набързо някои вещи, които евентуално биха й потрябвали, и се прокрадна тихо като мишка надолу по стълбите. Не беше сигурна дали Къркби не е вече буден, затова очакваше всеки миг да изникне пред нея. Но никой не я спря и не я попита къде отива, така че въздъхна с облекчение, когато незабелязано стигна до градината. И все пак щом видя стопанските постройки, наново я обзе напрежение. Тъй като трудното предстоеше.

Късметът обаче явно беше на нейна страна. Дворът пред постройките беше пуст, на мястото си пред вратата на конюшнята беше само джипът, старичък, но добре оборудван „Ренглър Х“, който използваха предимно за да обикалят земите на Дарингам Хол. Невинаги беше така, защото шефът на конюшнята понякога го вземаше вечер. Не и този път, пък и Грег очевидно още не беше дошъл, което много улесни Анна.

Въпреки това беше адски нервна, когато се запъти към джипа. Хвърли пътната чанта на предната седалка и се качи, седна зад волана. После се наведе напред и отвори жабката. Контактният ключ беше винаги там, за да бъде колата постоянно в готовност, ако потрябва на някого.

Е, да потегляме, рече си Анна и си пое дълбоко дъх, преди да вкара ключа и да запали колата. Даваше си сметка, че планът ще й създаде куп неприятности, понеже бе едва седемнадесетгодишна и нямаше шофьорска книжка. Можеше обаче да кара, и по-специално този джип, защото Грег редовно й даваше уроци по кормуване, за да я подготви за шофьорския изпит. Още навремето часове наред бе обикалял района с Айви, Зоуи и Дейвид. За Анна пак извади задължителната табелка „У“ и сега търпеливо се упражняваше с нея. Но тя никога не беше карала сама, да не говорим пък толкова надалеч. Ала нямаше избор и ако не направеше някоя голяма глупост, никой нямаше да я провери и след няколко часа щеше да пристигне в Лондон.

Включи светлините, даде на заден и бавно подкара по двора. Тук се чувстваше в свои води и това й вдъхна кураж. Щеше да се справи.

Само че когато зави по пътя, който излизаше на околовръстното шосе за Кинг Лин, мерна в огледалото за обратно виждане сивия нисан на Грег, който се задаваше от другата страна на двора. От страх настъпи твърде силно газта и колата се понесе напред, заобиколи конюшнята и изчезна от полезрението на Грег.

Сърцето й се качи в гърлото. Дали я видя? Чак сега осъзна, че се размина на косъм с него. А и опасността все още не бе преминала, тъй като Анна не знаеше как щеше да реагира Грег, щом забележеше, че джипа го няма. Дали щеше да предположи, че е потрябвал на някого от семейството и да не се чуди повече? Или евентуално щеше да тръгне след колата, за да провери кой е зад волана? Затова тя напрегнато се взираше в огледалото за обратно виждане, докато караше по полския път, очаквайки всяка секунда сивият нисан да се появи зад нея. Това обаче не стана и с всеки изминат километър увереността й нарастваше.

Когато стигна до разклона за околовръстния път, все пак спря и се поколеба, понеже изведнъж осъзна, че е поела към неизвестността. Да, сега разполагаше с кола, но знаеше единствено в коя посока е Лондон. Карта на града нямаше, а навигационната система беше на възрастта на джипа и най-вероятно не беше обновена. Ако изобщо работеше, защото Грег и другите положително прибягваха рядко до нея.

Със свито сърце Анна натисна копчето за включване на джипиеса. Олекна й, когато видя, че екранът светна. Отне й миг-два, за да разучи менюто, след това въведе дестинацията си и устройството май бе готово да й показва пътя.

Окей, рече си тя и стисна по-здраво волана. Имаше риск и може би на финала цялата акция щеше да се окаже напразна. Но така се чувстваше по-добре, отколкото да седи със скръстени ръце и да чака.

Затова с новопридобита решителност зави по шосето в южна посока.