Катрин Тейлър
Решението (15)

14.

— Джаз, моля те! Остани още един час. — Тили пак погледна настойчиво момичето с лилави коси. — Нали виждаш какъв батак е тук.

И кършейки ръце, посочи хаоса, който цареше в кухнята. Заради продължилата с часове авария продуктите във фризера се бяха размразили и Тили бе струпала пакетите върху масите и се беше заела да сготви набързо каквото и да било от тях, защото не й се искаше да изхвърли всичко. Освен това нали трябваше да предложи нещо за вечеря на многобройните петъчни гости. Но докато беше в кухнята, някой трябваше да обслужва клиентите и досега се справяха, понеже Джаз бе поела това задължение. Само че дъщерята на шефа току-що й обяви, че ще приключи по-рано смяната си.

— Ама аз трябва да тръгвам — почти проплака Джаз. — Ей сега влезе оня Питър Адамс. А щом той е тук, сигурно ще дойде и… — Прекъсна изречението си и погледна към вратата, водеща в предното помещение.

— Кой ще дойде? — запита Тили, която чак сега си даде сметка, че Джаз не звучи инатливо както обикновено. По-скоро паникьосано, сякаш наистина се боеше да се върне при клиентите. — Джаз, какво има?

— Нищо. — На лицето й се изписа неразгадаемо изражение. — Просто трябва да тръгвам и толкова.

Тили въздъхна дълбоко, понеже май нямаше надежда да трогне Джаз. И все пак се опита.

— Но този път наистина имам нужда от теб, Джаз. Не мога да ти намеря заместник толкова бързо, а няма да се справя сама!

Джаз очевидно водеше вътрешна борба, за миг-два изпод грубата й черупка се мярна момиченцето, което навремето бе толкова отзивчиво. След това обаче тийнейджърката отново надделя и Джаз поклати глава.

— Няма да отида пак там — каза и грабна чантата си. Стигнала почти до задната врата, се обърна още веднъж. — Съжалявам, Тили.

И с тези думи изчезна.

Разгневена, Тили опря ръце на хълбоците си. Знаеше, че момичето има проблеми, и бе наясно с трудното положение, в което се намираше. Но търпението й полека-лека се изчерпваше.

Ами сега, какво да прави? Ей Богу, целият ден беше достатъчно уморителен. Силите й бяха изцедени докрай…

Вратата за предното помещение се отвори и Питър Адамс надникна в кухнята.

— Ето, уговорихме се да го донеса — каза, вдигнал ръка с ключа от къщата й.

Тили усети как част от напрежението й отслабна и въпреки хаоса и многото работа неволно се усмихна. Тъй като Питър все пак не беше заминал, Бен Стърлинг — също, и това бе единственият светъл лъч през този ден. Затова с радост им съдейства и предложи да преместят офиса си в къщата й. Нямаше нищо против, ако това помогнеше да останат още мъничко — а за причините по-добре да не се замисляше.

— И? — Взе ключа и го пъхна в джоба си. — Къщата ми още ли си е на мястото?

Питър кимна разсеяно, видимо ужасен от вида на кухнята.

— Но какво се е случило тук?

— Каквото се случва винаги когато токът спре за няколко часа — заяви Тили. — Вашият фризер никога ли не се е размразявал?

— Аз имам обикновен хладилник и камерата му е празна, с изключение на някое и друго кубче лед.

Физиономията му подсказваше, че според него камерите служат само за това.

Тили поклати глава и отвори уста да го вземе на подбив, задето не е наясно с делничните неща, но вратата пак се отвори. Този път през процепа надзърна старият Стюърт Хендерсън.

— Тили, хората седят с пресъхнали гърла и вече мрънкат. А Джо пита какво ще има за ядене.

Тили простена и се огледа наоколо.

— Ей сега идвам — успокои Хендерсън и отиде до печката да разбърка двете тенджери. Нито гювечът беше готов, нито яхнията, която беше спретнала от размразената кайма, да не говорим за суфлето, което пък не беше бухнало както трябва. А и с това проблемите не приключваха, понеже имаше толкова много размразени продукти, че трябваше да сготви най-малко още три ястия, за да ги оползотвори поне донякъде. Само че сега не можеше да предложи още нищо на гостите — а ако идеше отпред, тук всичко със сигурност щеше да загори.

— Стрес? — обади се Питър и въпросителният му поглед би извикал усмивка върху лицето на Тили, ако не бе толкова отчаяна.

Изведнъж се почувства смъртно уморена, изтощена до припадък. Болеше я всяка костица от тялото. Цял ден беше тичала нагоре-надолу, беше се опитвала да решава различни проблеми, а както личеше, най-лошото предстоеше.

— Ще се справя — издума с половин уста и още веднъж разбърка яхнията.

Нямаше друг начин, трябваше да се справи.

Питър я изгледа скептично, докато тя си миеше ръцете.

— Сигурна ли сте?

Тили кимна и отвори с рамо вратата към предното помещение. Питър я последва и заобиколи тезгяха, докато тя се зае да изпълнява поръчките за напитки, които й подвикваха клиентите на бара. Бира, вода, джин — поръчките просто валяха, а тя точеше и наливаше с максимална бързина.

— Вижте какво, полека-лека започна да ни омръзва! — внезапно се чу креслив глас и щом вдигна глава, Тили видя, че пред тезгяха са се изтъпанчили двете пристигнали днес лондончанки. Бяха около тридесет и пет годишни, едната руса, другата тъмнокоса, а тоалетите им бяха толкова небрежно-елегантни, че Тили за пореден път си даде сметка колко скучно е облечена тя самата. И колко е стара. Най-силно обаче я нервира фактът, че двете през цялото време й вдигаха кръвното с всевъзможни прищевки. Май имаха още една, тъй като се взираха в Тили с настойчивите погледи, познати й само от клиентите, за които обслужващите бяха най-обикновени роби.

— Преди цяла вечност казахме на онова момиче с лилавите коси да ни донесе бутилка просеко. Но този път прилично изстудено, предполагам, че не ви затрудняваме. А освен това бихме искали да си поръчаме нещо за вечеря! — заяви тъмнокосата.

— Ей сега идвам — каза Тили и продължи да точи бира с тайното желание да се озове някъде далеч-далеч оттук.

Уви, жената не я остави на мира.

— Добре, но кога? Чакаме вече от…

— Каза, че ей сега ще дойде — прекъсна я остро Питър и застана зад тезгяха.

Тили го изгледа с изненада, другите — също.

— Но… — Сега пък започна русата, той обаче помете възражението й с жест.

— Тя работи колкото й стигат силите, обаче има само две ръце. Нали го виждате. Така че изчакайте, докато се освободи, или идете другаде да си купите напитки!

— Е, не, това е… — разпени се тъмнокосата, обаче погледите на другите гости, които бяха замлъкнали в един миг, я възпряха да повтори протеста си. Вместо това двете жени се върнаха на масата си с обидени физиономии и се заприказваха тихо, вероятно за това колко безочлив е Питър.

Предупреждението му оказа ефект и върху останалите посетители, тъй като атмосферата веднага се успокои значително и всички зачакаха реда си.

— Благодаря — рече полугласно Тили на Питър, който все още стоеше зад тезгяха с навъсено лице и като че ли само дебнеше някой да се осмели да надигне глас. Чертите му се отпуснаха едва когато се обърна към нея.

— Тия гъски нямат никакво право да разговарят така с вас! — И поклати глава. — Често ли се случва?

Тили кимна и се подсмихна крадешком, като се сети как разговаряше с нея и той самият в първите дни след пристигането си тук. Но не му припомни, защото й се искаше още малко да се порадва на приятната топлина, която се разливаше в тялото й. Нима наистина я беше защитил от двете изключително привлекателни и много по-млади жени? И ги беше нарекъл „гъски“?

— А сега може да се върнете в кухнята — нареди й Питър и я побутна към вратата. — Аз ще поема работата тук.

— Какво? — Тили се вторачи невярващо в него. — Но вие изобщо не сте наясно…

— Напротив. В края на краищата от доста време насам седя ден след ден пред този тезгях и ви наблюдавам как наливате. Няма страшно, ще се оправя.

— Това… не сте длъжен да го правите — възрази повторно Тили.

Той само повдигна вежди.

— И вие не бяхте длъжна да ни предоставите къщата си. А сега вървете, да не вземе да загори яхнията, от която се точа да изям поне две порции.

Усмивката му я обезоръжи окончателно и Тили отстъпи, позволи му да я изтика в кухнята.

Просто ми е благодарен, задето видеоконференцията му не се провали, рече си, докато проверяваше тенджерите. Затова го направи.

И все пак докато пресилваше суфлето във формата и я пъхаше във фурната, щастливата усмивка не слизаше от лицето й.