Катрин Тейлър
Решението (10)

9.

Дейвид не помнеше как пробяга разстоянието от терасата до голямото фоайе. Входната врата беше отворена, но щом излезе през нея, микробусът на фирмата, доставяща цветя, му препречи гледката. Бързо заобиколи голямата кола и шумно вдиша, когато с очите си видя онова, което му бе описала накратко Меган.

Сребристият мерцедес на Оливия се беше врязал в задницата на червеното мини на Айви и го беше блъснал в каменен стълб. Сигурно се беше ударила в колата с доста висока скорост, понеже предницата на мерцедеса беше силно смачкана, също като задницата на минито и капака на двигателя му, който се беше извил нагоре от сблъсъка със стълба. Щетите бяха сериозни — нищо чудно, че бяха чули трясъка чак в градината!

Завладян от страх, Дейвид си проправи път през градинарите и прислужниците, които се бяха скупчили около мерцедеса, стигна до Къркби, застанал до отворената шофьорска врата. Щом го зърна, високият иконом отстъпи встрани и Дейвид видя Оливия. Седеше накриво на шофьорското място, с пуснати върху чакъла крака, пребледняла и явно шокирана. За негово голямо облекчение обаче не изглеждаше ранена, а това навярно се дължеше на издутата въздушна възглавница, която бе предотвратила удара.

— Мамо! — Дейвид клекна пред нея и сложи ръка на рамото й — Добре ли си?

Оливия кимна с широко отворени очи и обърна глава, погледна през предното стъкло към пострадалото мини.

— Без да искам — измънка завалено, а Дейвид неволно се отдръпна, защото дъхът й вонеше на алкохол. — Натиснах спирачката, но… — Изведнъж очите й плувнаха в сълзи и Оливия се разплака. — Не зная как се случи — изхленчи, разтърсена от ридания.

Аз обаче зная, помисли си Дейвид и усети как стомахът му се сви на топка. Ако беше толкова пияна, колкото предполагаше, си беше чист късмет, че е причинила само материални щети. Които все пак не бяха за подценяване — минито на Айви беше доста старичко, но мерцедесът на Оливия бе сравнително нов. А застрахователят вероятно нямаше да поеме разходите по ремонта, ако се докажеше, че тя изобщо не е бивало да шофира в това състояние.

Дейвид се загледа в небрежната й външност. Обикновено грижливо поддържаната й коса стърчеше от едната страна, изпод фондьотена бяха избили петна, а тушът за мигли се беше разтекъл, а и коприненият шал, който носеше към елегантния си костюм от сако и панталон, висеше накриво. Тя се опитваше да запази лустрото, но фасадата все повече се рушеше и въпреки че й беше ядосан, го прониза болка, като я гледаше такава.

— Боли ли те нещо?

Измина миг, докато въпросът стигне до съзнанието й.

— Рамото — каза и го покри с длан.

— Дай да погледна, става ли? — помоли го Кейт зад гърба му и Дейвид й отстъпи мястото си и се изправи, остави я да прегледа по-обстойно Оливия.

Чак сега се обърна за пръв път и усети как го обля студена пот при вида на множеството помощници и служители, които се бяха насъбрали на двора и любопитно се взираха в пострадалите коли.

— Къркби, отпратете хората! — нареди Дейвид на иконома.

Беше вбесен на Оливия и се срамуваше от нея, но тя му беше майка, затова не желаеше да я зяпат така — макар че не можеше да спре приказките, които със сигурност щяха да се разнесат из селото. Хората я одумваха от седмици, сега дори твърдяха, че имала връзка с Луис Бартън, така че автомобилната злополука щеше да им дойде като манна небесна.

Къркби кимна и се зае да изтласка назад сеирджиите. Затрудняваше се да се справи сам, затова Клер и Анна му помогнаха: влязоха в замъка и помолиха всички да ги последват. Повечето ги послушаха и дворът бързо опустя. Никой обаче не спря лейди Илайза, която изскочи навън с ужасена физиономия.

— Боже Господи! — извика тя и плесна с ръце. След това се озърна трескаво. — Рупърт? Рупърт, трябва да видиш това!

— Дядо го няма — напомни й Дейвид. — Сутринта замина за Кеймбридж заедно с Ралф… забрави ли?

За миг лейди Илайза впи в него празни очи, после погледът й отново се избистри.

— А, да, разбира се — каза. — Изчезна ми от главата.

Както доста неща напоследък, рече си Дейвид. Но нямаше възможност да размишлява повече за прогресиращите проблеми с паметта на старата дама, понеже Кейт приключи с прегледа на Оливия и се изправи.

— Възможно е да има фрактура на ключицата. Често срещана травма при автомобилна злополука, предизвикана от натиска на предпазния колан. Иначе мисля, че е извадила късмет. Но за всеки случай трябва да си направи рентгенова снимка в болницата.

Оливия тръсна глава.

— Добре съм — заяви, леко провлачвайки думите, и понечи да стане, но се почувства несигурна и отново се свлече на седалката. — Аз… просто трябва да си полегна — добави полугласно.

Най-сетне и лейди Илайза проумя, че снаха й се олюлява не само заради злополуката, и сви устни в гримаса.

— Придружи я до горе, Дейвид. Ще се обадя на доктор Уолвъртън. Той ще се погрижи за нея.

— Не — възрази Кейт. — Оливия при всички положения трябва да отиде в болница. Иначе…

— Мисля, че би трябвало да предоставим това решение на домашния ни лекар — рязко я прекъсна лейди Илайза и й метна поглед, ясно показващ, че не смята за меродавна диагнозата на някаква си ветеринарна лекарка.

— Добре, постъпете така. Но той ще ви даде същия съвет — настоя Кейт. — Касае се за силен удар, а множество травми не могат да се диагностицират само чрез опипване. В най-лошия случай може да има вътрешни кръвоизливи. Това трябва да се уточни.

Дейвид видя, че Оливия се хвана за главата, очевидно я болеше, и се притесни.

— Кейт е права. Трябва да отиде в болница.

Озърна се за колата си и едва след като не я откри никъде, се сети, че я е оставил долу, пред плевнята. Както и повечето хора.

— Не! — Лейди Илайза протестира енергично. — Не е нужно! Да полежи горе, докато дойде доктор Уолвъртън. Не се налага да ходи в болница! По-добре да…

— Мога да ви закарам.

И тримата се обърнаха изненадани и впиха очи в Бен, който внезапно се бе озовал зад Кейт. Никой не го беше забелязал.

Бен бръкна в джоба си и извади ключ със сребърен ключодържател. Дейвид веднага го позна — беше от бентлито на сър Рупърт.

— Вие не се месете! — отряза го лейди Илайза, после се приближи до Дейвид, вкопчи пръсти в мишницата му и го привлече към себе си. — Дейвид, не може да я водиш в болницата в това състояние! Помисли за слуховете, които ще плъзнат!

Погледът й бе суров, настойчив, нетърпящ възражение и Дейвид осъзна, че тя всъщност изобщо не се интересува кое е най-доброто за Оливия. За нея най-важна бе репутацията на семейството, която искаше да спаси на всяка цена, и за целта очевидно бе готова да рискува здравето на снаха си.

Дейвид знаеше колко безкомпромисна може да бъде, винаги го беше приемал като нейна особеност, без да си задава въпроси. Сега тази черта на характера й изведнъж му се стори чужда и го отблъсна.

Освободи се от ръката й и кимна на Бен.

— Окей, да тръгваме.

— Дейвид! — извика лейди Илайза, само че той пренебрегна предупредителния тон и отиде при майка си, помогна й да стане и я подкрепи, за да стигнат до големия автомобил, паркиран на запазеното си място пред замъка.

Кейт, която не бе продумала след предложението на Бен, сякаш се съвзе от вцепенението си и застана от другата страна на Оливия, хвана я под ръка.

— Добре съм. Наистина — повтори Оливия, обаче междувременно бе пребледняла като платно и не се възпротиви, когато Дейвид с помощта на Кейт я настани на задната седалка.

— Да дойда ли с вас? — попита Кейт.

Дейвид се замисли, но след миг-два поклати глава.

— Не, няма нужда.

Би бил по-спокоен, ако тя го придружеше, но не искаше да внася още по-голям смут. Достатъчно неприятно беше, че злополуката стана тъкмо днес, когато всички бяха заети с гроздобера. Освен това Оливия му беше майка, тоест негова грижа.

Качи се при нея и видя, че се беше облегнала назад и затворила очи. Тихичко простенваше и все така се държеше за главата. Дейвид не можеше да прецени дали причината бе в алкохола, или в злополуката, но при всички положения Оливия не беше добре. Решението му беше правилно. Само дето тъй бързата му реализация не бе негова заслуга.

Обърна глава към Бен, който точно палеше двигателя.

— Благодаря.

Бен кимна, когато очите им се срещнаха в огледалото, усмихнаха се един на друг — за пръв път, откакто научиха истината. След това Бен даде на заден и миг по-късно потеглиха и оставиха Дарингам Хол зад гърба си.

 

 

Лейди Илайза стоеше като вкаменена, изпращайки с поглед бентлито. Едва когато автомобилът изчезна от полезрението й, се обърна към Кейт. Очевидно беше смаяна, че Дейвид бе заминал с Бен. А изражението й недвусмислено показваше кого смята за виновен за цялата ситуация.

— Следващия път бъдете така любезна и не се бъркайте в работите ни, разбрахте ли? — Гласът й прозвуча леденостудено, но очите й мятаха мълнии. — Не стига, че доведохте тук този… копелдак. — Избълва думата с отвращение. — Само не си въобразявайте, че ще допусна да се напъхате заедно с него в семейството ни. Вие двамата няма да заграбите всичко. Ще се погрижа за това, чухте ли? Ще ви попреча!

Обърна се някак сковано и влезе наперено в замъка, оставяйки уплашената Кейт на двора. Тя отдавна знаеше, че лейди Илайза не може да я понася. Старата дама открай време й внушаваше, че е Пепеляшка, която просто бива търпяна и е подходяща единствено за работа в кухнята или конюшнята — но не и да танцува на бал с господарите. Другите от семейството не се отнасяха така с нея, затова Кейт приемаше това държане като проява на арогантност и не му обръщаше внимание. Чисто и просто избягваше лейди Илайза, за да не влиза в конфликти с нея. Досега. Тъй като старата дама, изглежда, бе прехвърлила върху нея явната омраза, изпитвана към Бен. И макар да проявяваше разбиране, че появата му е била шок за лейди Илайза, Кейт не можеше да си обясни екстремната й реакция. Какво я беше прихванало, та нали доскоро беше царица на самообладанието и фините намеци!

От края на алеята се зададе джип. Кейт го позна, автомобилът обикновено се караше от шефа на конюшнята, но когато наближи, се видя, че зад волана е Айви, Сети се, че приятелката й беше от сутринта заедно с баща си в лозята. Навярно бе научила за злополуката, тъй като слезе от колата с угрижено лице.

— Меган ми се обади. Какво е положението? — попита и притича до мястото на катастрофата.

Кейт я последва и в продължение на дълъг миг двете се взираха в ударените коли.

Тази гледка потисна Кейт повече, отколкото й се искаше да признае, може би защото смачканата ламарина и множеството парченца стъкло бяха сякаш външен белег на разрухата в семейството.

За разлика от нея Айви както винаги погледна по-скоро прагматично на нещата.

— Мда. Е, май за известно време ще се наложи да се придвижвам пеша — каза сухо. — Ами Оливия? Вярно ли е, че е била пияна?

И извъртя очи, когато Кейт кимна.

— Е, супер. Ранена ли е?

— Мисля, че има фрактура на ключицата, но иначе май е извадила късмет — поясни Кейт. — Бен и Дейвид в момента я карат в болницата, за да я прегледат.

— Бен и Дейвид? Я виж ти! — възкликна учудено Айви и Кейт не можеше да я упрекне. И тя самата се изненада, че именно Бен предложи помощта си на Дейвид, защото откакто бяха разкрити фактите около произхода им, се държаха много резервирано един с друг.

Но може би Бен направи това, само и само да провокира лейди Илайза. Или пък…? Кейт преглътна, замисляйки се за третия вариант. Дали не го направи заради нея — да й даде рамо срещу лейди Илайза? С разтуптяно сърце се сети как я погледна, преди да се качи в бентлито. Или преди това на терасата. Познаваше този поглед и той й действаше все така силно, разбъркваше стомаха й и изстрелваше пулса й в небесата. Тъй като напомняше за другия Бен. Решителен. Силен. И неустоим.

Но ако пак се повлияеше от този поглед, отново би попаднала под властта на Бен. И би се озовала безпомощна под напора на чувствата си, които се люшкаха между две крайности: той можеше или да я направи много щастлива, или силно да я нарани. А все още не беше сигурна дали първият вариант има някакъв шанс.

— Трябва да вървя — каза Айви. — Би ли предала на Къркби да уреди изтеглянето на колите, ако вече не го е направил? Колкото по-бързо влязат в сервиза, толкова по-скоро ще ги ремонтират.

— Разбира се — увери я Кейт и й помаха, когато приятелката й потегли с джипа. След това влезе в замъка.

 

 

— Идва ми да го убия! — избухна Питър Адамс, докато заедно с Тили вървяха към стопанските постройки. — Можеше поне да ми каже.

— Явно не е имал време за това — отвърна тя и хвърли поглед назад към терасата, където останалите се бяха отърсили от вълнението около злополуката и продължаваха да се радват на почивката си. Би си хапнала още една порция крем супа, но Питър я помоли да го закара в „Трите корони“, тъй като неочаквано му изникнала спешна работа, а пък Бен заминал за болницата в Кингс Лайън с ключа от колата под наем в джоба си.

— Точно така — изръмжа навъсено Питър. — Нямал време: ето я ключовата фраза. Ами да, Бен никога няма време, защото се прави на добрия самарянин. А всъщност трябва да прекара следващите часове заедно с мен пред компютъра и да изглади детайлите около представянето, което ни предстои в петък в Ню Йорк.

Тили се закова намясто.

— Ню Йорк? — попита смаяна. — Значи… се прибирате?

Питър Адамс, който бе продължил напред, спря и се обърна към нея.

— Силно се надявам… в противен случай ще ни се изплъзне солидна поръчка, която подготвяме вече повече от половин година.

— Но… — Тили търсеше трескаво някакъв аргумент. — Вашият приятел има ли изобщо лични документи, за да напусне Англия?

— Естествено — отвърна Питър. — Още щом разбра кой е, Бен веднага подаде заявление за нов паспорт. Можеше да се тръгне във всеки момент, само че не искаше. Но сега няма друг избор.

Сетне се обърна и продължи пътя си и чак след няколко метра забеляза, че Тили не го следва.

— Какво има? Идвате ли?

Тили тръгна, изравни се с него. Но буцата в гърлото й не изчезна. Боже мой, та то си беше ясно, че все някога ще си заминат, рече си, ядосана на самата себе си. Просто всичко й дойде като… гръм от ясно небе.

— Откога знаете, че трябва да се приберете? — попита тя, когато достигнаха двора пред плевнята и Питър изригна нова тирада против Бен.

— Отпреди малко. Получих есемес от асистентката ни в Ню Йорк и му го показах. И какво направи той? Чисто и просто тръгна с колата, вместо да се погрижи за работата. — Поклати глава. — Никога не е постъпвал така. За него фирмата винаги е стояла на първо място.

Тили отключи комбито.

— А ще се върнете ли?

Питър изсумтя.

— О, не! В никакъв случай! — заяви категорично и понечи да се качи, но спря, понеже видя изражението на Тили.

— Какво? — Вдигна длани и сви рамене. — Та това са добри новини за вас. Ще можете пак да си чистите, варите и печете на спокойствие и няма да берете ядове с мен!

Усмихна се и явно очакваше същото от нея, така че тя изкриви лице в подобие на усмивка.

— Направо горя от нетърпение — отвърна му, надявайки се, че гласът й ще прозвучи достатъчно равнодушно. Сетне припряно се качи в колата, за да избегне озадачения му поглед.