Катрин Тейлър
Решението (1)

Пролог

— О, Господи!

Кейт се взираше смаяно в книжата, които лежаха на изящното писалище пред нея. Беше хвърлила само бегъл поглед на съдържанието им, но онова, което държеше в ръце, не подлежеше на съмнение. Ето че всичко, което толкова време бе смятала за невъзможно, вече нямаше как да се отрече.

Очите й плувнаха в сълзи, когато плъзна връхчетата на пръстите си по фотографията на момчето, закрепена за един от документите. Как бяха успели да запазят тайната през всичките тези години?

Някъде в замъка се затръшна врата и шумът напомни на Кейт, че е влязла без разрешение в покоите на семейство Камдън. Набързо събра книжата и ги мушна обратно в избелелия кафяв плик. Намери го в едно от чекмеджетата на писалището, пъхнат под куп други документи, но не и скрит. Всеки би могъл да се натъкне случайно на плика и да разбули чудовищната истина. Или… Кейт преглътна с усилие. Може би всички я знаеха и въпреки това си мълчаха?

Взе плика и понечи да си тръгне, обаче се поколеба, защото изведнъж се замисли за евентуалните последици от постъпката си. Да, документите биха доказали извършената несправедливост, но да ги вземе просто ей така — това бе злоупотреба с доверието, която Камдънови навярно нямаше да й простят. И която би съсипала завинаги взаимоотношенията им. Ами Бен? Как щеше да реагира, когато разбереше?

Ръцете на Кейт се разтрепериха, а страхът стегна сърцето й в ледения си юмрук. Ала нямаше избор. Истината трябваше да излезе най-сетне наяве…

— Мис Хъкли?

Кейт се обърна стресната и видя, че една от прислужниците бе застанала в рамката на полуотворената врата и я гледаше учудено, защото — с пълно право — се питаше какво търси там докторката. Кейт притисна плика до гърдите си и се усмихна насила.

— О, здравей, Алис. Веднага си тръгвам. Аз… трябваше да взема набързо нещо оттук — излъга и се запъти към вратата, припряно се изниза покрай младата жена, за да избегне скептичния й поглед.

След това се втурна по коридора към тясното стълбище за прислугата, по което бе дошла.

Често бе използвала този път, познаваше го не по-зле от всяко друго кътче в Дарингам Хол, където беше като у дома си. Ала сега, докато слизаше по стълбите, имаше чувството, че е крадла, която се измъква тихомълком от свят, който вече не е нейният.

На стълбищната площадка спря за миг-два, сетне се обърна надясно и пое направо към библиотеката.

В просторното обляно в светлина помещение, особено любимо на Кейт, обаче завари само седналия в едно от кожените кресла сър Рупърт, а снажният иконом Къркби, който сякаш всеки момент щеше да спука по шевовете черно-бялата униформа с мускулестите си бицепси, тъкмо слагаше върху поднос празните чаени чаши. Двамата мъже вдигнаха изненадано глави, понеже Кейт — противно на навиците си — влезе, без да почука.

— Къде е Бен? — попита тя, твърде разстроена за любезности. — Беше ли тук?

Сър Рупърт кимна.

— Току-що си тръгна. Ако побързаш, ще го настигнеш. Мисля, че се канеше да отиде в градината.

Усмивката, пробягнала по лицето му, изчезна само след миг, а погледът му се зарея в празното пространство. Обикновено напетият, жизнен баронет седеше прегърбен в креслото си и изглеждаше съсипан от тревога.

Сърцето на Кейт се сви при вида му. Но нима всички не се чувстваха така? Тя самата все още не бе преодоляла шока, не проумяваше случилото се. Никой от тях не знаеше какво ще стане с Дарингам Хол. Само едно беше ясно: твърде много неща зависеха от Бен и от неговото решение…

— Кейт, всичко наред ли е? — попита сър Рупърт, а когато тя вдигна очи към него, я погледна загрижено. — Какво е това в ръцете ти?

Тя инстинктивно стисна още по-здраво плика.

— Аз… наистина трябва да поговоря спешно с Бен — отвърна уклончиво Кейт и само бегло кимна на сър Рупърт, преди да последва Къркби, който тъкмо изнасяше пълния поднос от библиотеката.

Използва страничния изход, тъй като реши, че и Бен е излязъл оттам, и се озова в разкошната градина, която приличаше по-скоро на парк. Днес обаче вниманието на Кейт бе насочено не към великолепно аранжираните цветни лехи и изкусно оформения жив плет от чимшир, а единствено към високия тъмнорус мъж, стигнал почти до края на градината. Мъжът не крачеше енергично, вървеше бавно, потънал в размисъл по алеята, водеща към стопанските постройки.

Сърцето на Кейт прескочи, както винаги щом го видеше. Сетне отново си спомни за какво иска да поговорят и се завтече след него.

— Бен!

Той я чу и се обърна, а когато погледите им се срещнаха, Кейт усети присвиване в гърдите, което за момент я остави без дъх. Разтреперана вътрешно, се приближи и застана пред него, толкова близо, че бе достатъчно да протегне ръка, за да го докосне. За което безумно копнееше.

— Накъде си тръгнал? — попита задъхано.

Той сви рамене.

— Трябва да повървя, за да си избистря главата — отвърна уклончиво Бен и нещо сякаш прободе Кейт, щом забеляза тъмните сенки под очите му. Явно вземаше всичко по-присърце, отколкото се стараеше да им внуши. — Ами ти какво правиш тук?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Аз… мисля, че трябва да прочетеш това — изрече и му подаде плика, а той го пое, смръщил чело.

— Какво е това?

Кейт не отговори, само безмълвно проследи с поглед ръката му, която извади документите. Лицето му се промени, докато четеше написаното, потъмня. От гняв. Когато най-сетне вдигна глава и сивите му очи я пронизаха, Кейт усети как леденият юмрук отново стегна сърцето й.

Тъй като не бе сигурна дали някога ще изпита отново същите чувства към друг. И тъй като бе напълно възможно в момента да губи завинаги не само Дарингам Хол, но и него.