Колин Фалконър
Източна Индия (97)

Глава 97

Палубата на яхтата „Зандам“

Не трябваше да напускам кораба, помисли си Амброаз.

Разумът му още не можеше да схване чудовищната ситуация, която му бяха разкрили, и той отказваше да я приеме. Сякаш не беше достатъчно, че бе загубил парите и стоките на компанията, а сега тази катастрофа щеше да се разнесе навред, където живееха холандци. Това означаваше край на кариерата му.

Той не отделяше поглед от грубо скованите салове, гъмжащи от въоръжени мъже, насочили се към тях през лагуната. С приближаването им към кораба успя да различи лицата на някои от тях. Разпозна главния ефрейтор на войниците, най-отвратителния, как му казваха на кораба? Стенховер. Какво бе облякъл? Със сигурност не беше войнишка униформа; беше навлякъл пурпурно наметало, покрито със златна шевица. Приличаше на шут.

А до него стоеше Кристиан, подтърговецът, облечен като престолонаследник. Какво ставаше тук, за бога?

Кристиан се изпъчи и вдигна ръце в знак на приветствие.

— Хеер комодор! Слава на бога, че най-накрая се завърнахте!

— Слава на бога! — изкрещя Амброаз в отговор. — Но защо идвате въоръжени?

— Сред нас имаше силни брожения! Ще ви разкажем всичко, когато се качим на борда!

По милостта Божия, вие няма да стъпите въоръжени на борда на този кораб, ако това, което ми разказа сержантът, е вярно, помисли си Амброаз. Артилеристите на „Зандам“ чакаха в готовност до малкото въртящо се оръдие на палубата, а войниците с червените мундири бяха извадили мускетите си от корабните шкафове и ги бяха насочили към сала. Амброаз долавяше мириса на горящия пушек от барутниците. Благодарение на предупреждението, което бяха получили, те бяха готови да ги посрещнат.

— Кажете на хората си да хвърлят оръжията! Във водата!

Салът напредваше, без да спре, а отговор от застаналия на предната част подтърговец нямаше.

— Хвърлете оръжията си!

— Те са войници, хеер комодор! Оръжията са им връчени от компанията!

— Кажете им да ги хвърлят, или ще стреляме срещу вас!

Това вече имаше ефект. Дори от разстояние петдесетина крачки Амброаз долови приглушените им разпалени гласове. Спорът очевидно ги разделяше на две. На края един от мъжете хвърли мускета си във водата и останалите го последваха. Стенховер изпълни последен заповедта, захвърляйки с отвращение късата си закривена сабя във водата. Амброаз чуваше как Кристиан им крещи. Какво им казваше?

Салът опря в борда на кораба и един по един се изкачиха по трапа. Войници с извадени мечове и копия незабавно ги заобиколиха. Когато накрая и Кристиан стъпи на борда, Амброаз кимна; двама войници се втурнаха, сграбчиха го за ръцете, извиха ги зад гърба му и ги завързаха със здраво въже.

— Хеер комодор! — запротестира бурно той. — Защо се отнасяте с нас по този начин! Толкова много изстрадахме във ваше отсъствие и си помислихме, че сте дошли да ни спасите!

— Отведете го долу! — изръмжа Амброаз. — По-късно ще проучим цялата истина.

Той се зачуди обаче къде са комендантът и пасторът. Вълната от облекчение, която го бе заляла, след като откри оцелели след корабокрушението, вече се бе изпарила. Ставаше ясно, че спасение за Амброаз Секор нямаше да има. Дяволът още не бе приключил с него.

Войниците доведоха омотания от глава до пети с въже Кристиан в главната каюта. Представляваше странна гледка: облечен като паун и с коса и брада, сплъстени от мръсотия и пясък. Бяха открили пастора жив на дългия остров и Амброаз го бе разпитал подробно. Умът му не побираше чутото.

По време на пътуването подтърговецът му се струваше много свестен мъж, винаги готов да даде добър съвет и да каже окуражаваща дума. Мъж с такива маниери едва ли би бил способен на подобна касапница.

— Дайте му вино! — нареди Амброаз.

Един войник донесе кана с бургундско вино и пленникът започна да лочи като куче. Амброаз погледна Евартс и писаря му. Двамата бяха разтърсени от чутото; виждаше го по лицата им, които го обвиняваха за случилото се на тези прокълнати острови.

— Хеер комодор, слава богу, че най-после дойдохте. Нямате ни най-малка представа какви чудовищни неща станаха, след като ни напуснахте.

След като ни напуснахте.

— Какви сте ги вършили тук, Кристиан?

Ван Сант изглеждаше възмутен:

— В какво ме е обвинил този дяволски пастор? Да не би да иска да хвърли вината върху мен за всичко, което се случи?

— Получихме достатъчно доказателства срещу вас от Давид Крюгер, Йост ван дер Линде и самия пастор. Всички твърдят едно и също. Да, те всички си бяха признали, тези велики висши служители от кралството на Кристиан, тези герои и генерали. След разказа на пастора, Амброаз бе наредил да разпитат Ван дер Линде и Крюгер и по божията милост те много бързо се бяха пропукали. Амброаз заповяда на хората си да започнат изтезанието с вода, което по някакъв зловещ начин съответстваше на ситуацията, в която бяха изпаднали, защото не изискваше някакви специални инструменти. Комодорът не бе изпитал удоволствие при разпита, но нямаше друг избор; и макар че бунтовниците се бяха наслаждавали на убийствата, никой от тях не се бе оказал достатъчно корав да издържи, когато те самите бяха станали обект на мъчение. Със задъхани и хриптящи гласове, те направиха признанията си, като хвърлиха цялата вина за деянията си върху подтърговеца.

Разказите им за изнасилвания и убийства бяха трудни за вярване. Самият Амброаз не искаше да повярва, че такова нещо е възможно.

— Моля ви да си поговорим насаме, хеер комодор. Имам да ви разказвам неща, които мога да споделя само с вас.

Амброаз беше на косъм да се поддаде на изкушението, но съзря капана. Този процес трябваше да бъде документиран на всичките му етапи, ако искаше да спаси каквото бе останало от репутацията му пред губернатора Коен.

— Каквото имате да казвате, трябва да го кажете пред капитан Евартс и трябва да бъде записано дословно — отвърна той.

Кой беше той, че да го обвинява?

— Не съм аз този, който трябва да понесе цялата вина, независимо какво са ви казали другите. За всичко са виновни онова животно Стенховер и Йост ван дер Линде, вашият префинен юнкер! Аз само се опитвах да запазя живота си. На човек понякога му се налага да се съгласява и с най-ужасните неща, за да се спаси, както вече знаят и някои от вас в съвета.

Какво мръсно копеле, помисли си Амброаз. Той си наля вино. Ръцете му трепереха.

— Кадетът Теунис Куик и главният ефрейтор Йорис Янсен, известен като Стенховер, напълно доброволно признаха, че вие сте авторът на плана да завладеете кораба, който дойде да спаси бедните ви души след корабокрушението на „Утрехт“, както и че вие сте човекът, планирал да поемете пътя на пиратството.

— Това е отвратително обвинение! Разбира се, те ще искат да стоварят всичко върху мен. Само и само да спасят жалкия си животец.

— Твърдят, че вие сте заповядали да бъдат убити над двеста души от оцелелите в корабокрушението на „Утрехт“, сред които жени и деца.

— Някой от тези ваши свидетели да ме е видял да убивам един-единствен мъж, жена или дете? Преструвах се, че съм един от тях, и когато спасителният кораб пристигна, бях решил да ви предупредя, за да не допусна да се качат на борда. Имах ли някакъв избор? Иначе трябваше да умра. Вие имате ясна представа какво представлява този избор, нали господин комодор?

Как ловко само бе завъртял разговора. Амброаз усети потта да се стича на ручеи по гърба му. Думите на Кристиан обаче бяха истина: никой от свидетелите не го бе обвинил директно в убийство, макар и всички да го бяха назовали като техен водач.

— Значи отричате тези обвинения, така ли?

— Аз бях единственият глас на разума в тази лудост.

— Имате ли свидетели, които да потвърдят думите ви?

— Госпожа Норстрант — отвърна той.

Амброаз облиза устните си.

— Какво общо има тя с всичко това?

— Тя дойде при мен, за да ме моли да я защитя и аз веднага й осигурих охрана.

— Да я защитите?

— Ако проведете по-внимателно разследването си, хеер комодор, ще откриете, че съм направил всичко, за да спася живота на доста хора, както и собствеността на компанията, сред тази нечувана варварщина.

Амброаз много искаше да му повярва. Той беше наясно, че истината има много лица и че самият той не се намираше в положение да съди другите.

И все пак свидетелите бяха дали показания срещу подтърговеца, бяха го посочили като подбудител във всеки заговор и всяко убийство, а пасторът бе потвърдил думите им. Това, което спираше Амброаз да накаже подтърговеца, беше, че цялата история звучеше прекалено ужасно, за да е истина.

— Трябва да говорим и с другите — намеси се Евартс. — С жените и останалите войници.

Амброаз кимна.

— Отведете го — каза той, чувствайки се по-уморен от всякога.

— Аз съм невинен!

— Това трябва да се докаже.

— Аз съм единственият човек, на когото трябва да благодарите, че изобщо има оцелели!

Войниците го издърпаха от каютата, докато той се съпротивляваше яростно. Крясъците му се разнасяха през цялото време, докато го отвеждаха. След това на масата настъпи продължителна тишина. Евартс протегна трепереща ръка към каната с вино. Никой не проговори.