Колин Фалконър
Източна Индия (95)

Глава 95

Дългият остров

Микиел лежеше по лице зад барикадата от варовикови скали. Корнелия беше свалила червения му мундир и туниката, след което бе измила раната; водата в купата до нея бе почервеняла от напоените с кръв парцали.

— Раната е много малка, но куршумът е все още вътре — каза тя. — Влязъл е близо до раменната лопатка.

— Точно сега не мога да мисля за това — отвърна Микиел. — Иди и помогни на жените при другите ранени. Аз съм добре.

Той видя изражението й. Кой би могъл да си помисли, че една фина дама като Корнелия ще се тревожи за него?

Сражението бе продължило часове. Успяваха да отблъснат вражеските атаки, но на висока цена. Вече голяма част от копачите му стенеха от раните си, а това беше половината му армия.

Мъдра тактика. Ако нашествениците бяха взели със себе си достатъчно барут, можеха да ги нападат цял ден, докато ни един не остане жив.

Слънцето се издигаше в небето и лагуната гордо излъчваше багри. Дочу монотонния глас на пастора, коленичил отново да се моли на Бог. Е, първия път, когато умираха от жажда на скалите Хутман, това му помогна и може би и сега щеше да стане така. Но Микиел не се сещаше кой друг, освен добрия Господ, би пожелал да слуша този въздухар.

Той погледна Грот, който лежеше на земята до краката му, овързан и със запушена уста и чиито очи говореха по-изразително и от езика му.

— Не си мисли, че ще дойдат да те спасят, Грот — прошепна му Микиел. — Можеш да бъдеш сигурен, че последното нещо, което ще направя, преди да умра, е да ти прережа гърлото.

Завързаният мъж се разтресе и замуча. Микиел се замисли дали да не извика някого от французите да се изпикае отново на главата му.

— Какво ще правим? — попита Дьо Трю.

Всички гледаха към него, сякаш имаше готов отговор. Торбата му с номерата обаче беше вече опразнена. Щеше ли врагът да свърши барута, преди Микиел да е изгубил всичките си войници?

Стенховер и изцапаните му с мастило морски пехотинци се бяха върнали на саловете си, за да приготвят барута и сачмите за следващия залп. Французинът с куршума от мускет в гърлото си накрая бе умрял; кръвта се бе съсирила подобно на желе в раната му и вече рояци мухи жужаха над това неочаквано угощение. Мъртвият им другар изнервяше останалите, защото не всички до този момент бяха участвали в сражение. Един от ранените войници не спираше да крещи, което също обтягаше нервите им до скъсване. Беше получил най-лошата рана — в корема.

— Ако отстъпим, ще можем да ги нападнем от засада, докато ни търсят — предложи Дьо Трю. — Не всички имат мускети.

— Но тогава ще открият сала — възрази Микиел.

Той знаеше какво планират да направят бунтовниците, когато се докопат до другия сал, и Микиел и хората му бяха длъжни да го пазят с цената на всичко. Но как? Съмняваше се, че ще могат да ги отблъскват повече от няколко часа.

Пасторът лазеше по нервите им с молитвите си за смирение. Микиел си помисли, че този път Господ ги е забравил.

— Гледайте! — изкрещя някой.

Zeil in zicht!

Един кораб с вдигнати най-горни платна бавно се провираше в лагуната от северната страна на Тюленовия остров. Гледай ти, помисли си Микиел. Пасторът бе успял за втори път да направи чудо.

— Спасени сме! — възкликна той.

— Още не — възрази Дьо Трю.

— Трябва да стигнем до сала! — Микиел се изправи, олюля се и хукна. Дузина войници също скочиха и го последваха.

 

 

„Зандам“

Докато се доближат до островите, пушекът вече бе изчезнал. Нямаше как да разбере от кой остров се бе издигал. Поредната спънка.

— Корабокрушението е по-нататък в южна посока — обади се Арие Баренц. — Островът, на който откарахме хората, е далеч по-малък от този.

— И въпреки това пушекът се издигаше от този, сигурен съм — възрази Амброаз.

Дали хората бяха видели платната им? И ако ги бяха забелязали, защо тогава не бяха продължили да поддържат огъня?

Той изпита първия пристъп на несигурност.

— Пушекът се издигаше от дългия остров.

— Островът, на който оставихме хората, се намира ей там — настояваше Арие Баренц, сочейки към по-малката от двете скали в югоизточна посока.

— Лагуната е прекалено плитка, за да я преплаваме — обади се шкиперът. — Трябва да обърнем и да влезем отново, но от друга посока.

— Не, ще продължим напред и ще изследваме мястото — настоя Амброаз. — Спуснете малката корабна лодка. Той извика на войниците да извадят бъчви с вода и хляб от трюма, в случай че открият оцелели.

Хвърлиха котва, спуснаха плоскодънната лодка и бързо издигнаха мачтата и платното. В бързината Амброаз за малко не се строполи в нея. Баренц скочи редом с него.

— Бързо! — изкрещя Амброаз на моряците. След три месеца протакане, още няколко минути забавяне едва ли щяха да имат голямо значение за оцелелите. Това обаче беше от изключително голямо значение за Амброаз Секор.