Колин Фалконър
Източна Индия (88)

Глава 88

Дългият остров

Вятърът свиреше и стенеше през клоните на рехавите храсталаци на острова, вдигайки фина вихрушка от сол и пясък. Копачите на Микиел се бяха сгушили един до друг на земята, за да се стоплят в малките дупки в пясъка, и гледаха очакващо към морето. Дрехите им висяха на парцали по телата им. Котешките кожи, с които се бяха увили, бяха слаба преграда срещу хапещия студ на зимата по тези ширини.

— Не бива да лежим така — каза й Микиел. — Ти си омъжена жена.

— Нуждая се от топлината ти.

— Ти си ме прегърнала. Това стопля ли те?

— Помага ми.

Тя се притисна още по-плътно до него. Твърдата земя изобщо не напомняше легло, беше по-подходяща за гнездо на буревестник и нямаше начин човек да се почувства удобно на нея. И въпреки това Корнелия не се чувстваше толкова зле, докато лежеше до Микиел ван Тексел. Тя сгуши лице в рамото му.

— Виж, падаща звезда — каза той.

— Пожела ли си нещо?

— Вярваш ли на тези приказки? Бих могъл да си пожелая нещо, но то никога няма да се сбъдне.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото съм обикновен войник.

— Ти си по-добре възпитан дори и от някои джентълмени.

— Това не е правилно.

— Кое е правилно и кое не е, Микиел? Вече не мога да преценя. Не съм сигурна дали ще се доверявам на света, когато се върна в него. Нищо не е такова, каквото изглежда. Никога не съм мислила, че ще видя мъже да се държат по такъв начин. Шкиперът ни се оказа развратник и пияница, комодорът ни — страхливец, а подтърговецът — чудовище.

— Никой не знае как ще се държи до първото си сражение.

— Страхът е едно. Злото е друго.

— Ти се удивяваш на злодейството ли?

— У хора, на които мислех, че мога да се доверя, да. А ти?

— Животът ми е протекъл съвсем различно от твоя. Хората си мислят, че могат да разпознаят чудовищата, както могат да разпознаят лудостта — по капещата кръв от зъбите и нечовешкия поглед. Но истинският злодей само се усмихна, кара те да се смееш и те предразполага, преди да ти пререже гърлото или да те принуди да споделиш леглото му.

— Като подтърговеца.

— Светът е пълен с мъже като него. Нуждаят се само от един прокълнат остров като този, и тогава гледай на какво са способни. Злодеите са писари в търговски къщи или се разтакават в салоните на високопоставени особи, разглезени младежи с изтънчени обноски и нежни ръце, или чакат на масите с ледени погледи, докато в представите си размахват бръсначи и насилват. Те са най-добрите майстори на маскировката.

— Мъжете, които ми посегнаха. Те се наслаждаваха. Това мога да го разбера. Но не и убийството. Вършат го така, сякаш е най-голямото забавление.

— По време на война има два вида войници. Едните убиват, защото им се налага, но никога не изпитват удоволствие от това, просто си изпълняват дълга. Докато останалите — например като Стенховер или Вилем Грот — просто не могат да се насладят на кръвта.

— Защо стана войник?

— Защото фермата не можеше да изхранва мен и всичките ми братя. А компанията дава заплати, каквито няма никъде.

— Ти имаш братя? Значи има още много Микиел ван Текселовци?

— Останахме само двама. Най-малкият ми брат загина при боевете в Матарам. Другият умря от чума в Париж. По-големият ми брат остана във фермата.

— Как изглежда?

— О, какво да ти кажа, голям тъп младеж, а бе същият като мен.

— Ти не си тъп, Микиел. — Корнелия го поглади по бузата.

— Не бива да правиш това.

— Ти трепериш, Микиел ван Тексел.

— Студено ми е.

— Лъжец.

— Изнервяш ме.

— Теб? Дори и не съм предполагала, че нещо може да те изплаши.

— Ти ме плашиш.

Тя положи глава на гърдите му.

— Чувам как бие сърцето ти.

— Не трябва да правиш това, Корнелия. Не е правилно.

— Наистина ли си толкова почтен, Микиел?

— Полагам всички усилия да бъда такъв.

— Тогава спри да ги полагаш. Може би утре метежниците ще дойдат и всички ние ще загинем.

— Какво ще кажеш за съпруга си?

— Ако някога имам възможността да си избирам сама съпруг, това ще бъдеш ти. Тогава как е възможно това да е грешно?

— Корнелия, как можеш да говориш такива неща? Само ме виж. Какво може да види у мъж като мен една фина дама като теб?

— Кураж и добро сърце, това е, което вижда тази фина дама. Едно много рядко съчетание. Ти беше моята горяща свещ в една мрачна нощ, Микиел ван Тексел. Ти каза, че ще се върнеш да ме вземеш и го направи. Направи го, защото си храбър мъж с чисто сърце. Позволи ми тази вечер да бъда такава, каквато съм.

Тя го целуна.

— Микиел, прегърни ме. Всичко е наред.

— Ти си толкова красива.

— Косата ми е сплъстена от сол. Устните ми са напукани и кървят. Не съм си слагала парфюм и не съм се къпала от месеци. Не съм красива. Но тази нощ, Микиел, затвори си очите и ми позволи да бъда твоя жена.

Той я целуна неловко. Устните им едва се докоснаха.

— Няма да се счупя — каза Корнелия.

— Просто не мога да го направя. Не е правилно.

— Какво не изглежда правилно? Не ме ли желаеш?

— Желая те повече от всичко на света.

— Тогава вземи това, което желаеш, Микиел.

— След всичко, което ти се случи на кораба?

— Но ти не си като тях. Ти ме накара отново да повярвам в мъжете. Бъди нежен и ме накарай да не забравям защо навремето мечтаех да стана съпруга. Можеш ли да го направиш?

— Но това не е ли грешно?

— На края на света сме. Никой няма да ни види. Дори и Господ.

Микиел докосна лицето й, тя го хвана за ръката и затвори очи. Ръцете му бяха едри и груби, не като ръцете на съпруга й, меки и студени. Микиел се надвеси над нея и се опита да я целуне за втори път. После се дръпна, срамежлив и сконфузен.

— Никога не съм обичал фина дама като теб.

— Аз съм просто жена като всяка друга.

— Не, ти никога не би могла да бъдеш такава.

Корнелия зарови пръсти в косата му и привлече лицето му към своето; този път тя го целуна страстно, както не бе целувала никога през живота си.

— Хайде. Имаш ли нещо против сега да съм уличница? — Тя хвана ръката му и я постави на гърдите си, а Ван Тексел затвори очи и простена. — Моля те, Микиел.

Вятърът виеше над острова. Корнелия се намираше на сигурно място под едрото му тяло. Брачното й легло на Лелейстрат имаше пухен дюшек и четири колони, съпругът й спеше с нощница, а Корнелия си обличаше ленена нощница, обрамчена с дантели. Но ако някога в паметта й останеше спомен какво представлява любовта, това щеше да бъде една дупка на един скалист остров, студена и брулена от вятър, с жена и мъж, които се борят с просмуканите си от сол дрехи. Микиел ван Тексел не беше голям любовник, но едрите му ръце бяха нежни и докато обвиваше краката си около бедрата му, Корнелия гледаше към въртележката на южните звезди. Накрая знаеше, че е намерила онова, за което бе жадувала през целия си живот.

 

 

Скалите Хутман

Пасторът трепереше на студа. Краката му бяха голи, а расото му — превърнато на дрипи. Дори си бе изгубил библията. Дали я беше изгубил, или я бе захвърлил някъде? Това щеше да е интересно да се разбере.

Кристиан седеше в голямото кресло, което сутринта преместиха в палатката му, за да може да приема посетители. Той остави пастора да зъзне на вятъра, докато накрая му омръзна. После рече:

— Имаме нужда от вас, за да станете наш емисар.

Той улови искрицата надежда, проблеснала на лицето на състарения мъж.

— Прецених, че тези острови са прекалено бедни, за да ни изхранват. Въпреки че сторих и невъзможното с помощта на всемогъщия Бог да съхраня мира тук, сред оцелелите от корабокрушението, ние се нуждаем от повече храна и вода, отколкото съм в състояние да осигуря. Ето защо реших всички да отплаваме до високия остров, който виждате в далечината. Но за да го направим, се нуждаем от сал, който бунтовниците ни отнеха.

Пасторът кимна с нежелание, сякаш бе наясно с думите на подтърговеца.

— Искам да сте нашият посредник с бунтовниците. Предайте им, че предлагаме дрехи, вино и одеяла срещу сала. Когато приключим с размяната, ще ги оставим на спокойствие и нека Господ се смили над душите им.

— Ако го направя, ще ме освободите ли?

— Да ви освободя ли? Звучите така, сякаш сте мой пленник.

— Не съм ли бреме за вас? — прошепна пасторът.

— Искате да останете на острова при бунтовниците ли?

Той изглеждаше като притиснато в ъгъла животно.

— Ами какво ще правим с Хендрика, човече? Не мога да я разделя от съпруга й. Вие ги омъжихте както си му е редът. Искате да я изоставите ли?

Кристиан виждаше какво мисли мъжът срещу него. Вече не даваше пет пари за дъщеря си.

— Чуйте какво ще ви кажа. Направите ли го това заради мен, отново ще имате място в съвета. Дори ще ви предоставя по-голям подслон. Как ви се струва това?

Пасторът продължаваше да подсмърча.

— Не знам защо ме гледате така. Винаги съм се отнасял добре с вас, не е ли така?

Тъпият стар глупак само кимаше.

Кристиан се усмихна. Правилото за сетен път се потвърждаваше: човек може да пребие до смърт кучето си, но след това е достатъчно само да му подхвърли кокал, и то веднага е готово да изпълнява командите му.

 

 

„Зандам“

Амброаз дочу барабанния грохот на разбиващите се в рифа вълни, докато лежеше в койката си. Морето беше спокойно, всеки ден виждаха слабото разпенване около необозначени рифове, но до този момент без следа от корабокрушението или хората. И въпреки това откри, че не може да спи, макар и тялото му да крещеше от изтощение. Той се облече и излезе на палубата да погледа обляното от лунните лъчи море. Вече за хиляден път си зададе същия въпрос: Правилно ли постъпих? Дали страхът или вярната ми преценка са станали причина за решението?

Арие Баренц каза, че корабът е заседнал на трийсет минути южна ширина. Това обаче очевидно не беше вярно. Кормчията явно не искаше да си признае, че това не е изненада за него. Шкиперът също твърдеше, че няма как скалите, в които корабът се бе забил, да са били на двайсет и осем градуса южна ширина, т.е. на петнайсет или двайсет минути от ширината, за която Коен ги беше предупредил. Прикриването на истината от страна на кормчията им костваше седмици безплодни търсения.

И къде беше проходът през този безкраен лабиринт от рифове? Въпреки това все още съществуваше възможност да спаси кариерата си, ако успееше да открие съкровището на компанията и поне част от хората живи. Какво обаче щеше да се случи, ако завареха остров, осеян с кости, които птиците и крабовете бяха оглозгали — щеше ли тогава да намери отново покой?

Искаше просто да научи истината, колкото и жестока да бе тя. Тъмното и шепнещо море сякаш му се присмиваше.

Къде се намираха?