Колин Фалконър
Източна Индия (81)

Глава 81

Кристиан следеше очите на войника, вперени в розовата панделка, докато той я премяташе през обсипаните си с пръстени пръсти. Вилем Грот я беше разпознал, разбира се, макар и до този момент да не бе отронил и дума.

— Казват, че когато един мъж взема жена за съпруга, той я поробва, а това е оскърбление пред Господ, защото в неговите очи робството не е естествено. Защото мъжете винаги ще изпитват похот спрямо жените и само достъпността на жените може да осигури ред и закон на едно общество. Страстта, която мъжете изпитват към жените, ги кара да воюват.

Трудно му бе да прецени дали Грот е чул думите му, или не. Все още не бе откъснал поглед от панделката. Винаги имаше предмети, които да хипнотизират всеки мъж; при някои това беше скъпа монета, олицетворяваща алчността им; при Грот това беше панделката, защото тя олицетворяваше вината му, а с изчезването й той щеше да се почувства свободен.

Кристиан му я протегна да я разгледа отблизо.

— Вече няма да й трябва.

Грот взе панделката и я смачка в юмрука си. Дали щеше да я задържи, или да я захвърли на вятъра? Това щеше да реши той. Кристиан беше научил, че жена му се е опитала да се бие със съпруга си заради това късче плат. Така му бяха предали Стротман и Крюгер, а след като те го бяха казали, значи нямаха причина да лъжат.

 

 

Дългият остров

Микиел ван Тексел седеше с копачите си край пращящите в пламъците на огъня клонки от храсталаците, които не отделяха никаква топлина, а само малко светлина. Всички трепереха от студ. Бяха подсушили някои от котешките кожи и ги бяха завързали около прасците си като гамаши, тъй като кожите на тези дребни създания не бяха достатъчно големи за някакви прилични наметала. Какво ли не биха дали за одеялата, на които се наслаждаваха Кристиан и метежниците на скалите на Хутман.

— Сега, след като вече имаме сал, предлагам да отскочим до другия остров и да спасим жените — каза Микиел.

— Но ние дори не знаем дали изобщо някоя е оцеляла — обади се Дьо Трю.

— О, живи са — отвърна Велтен. — Войниците бяха пределно ясни, когато обявиха защо жените са им нужни живи.

Микиел поклати глава.

— Имаме само един сал, на който можем да качим около десетина души. Трябва да го направим в тъмното и упорито да се борим с пръти срещу течението.

— В такъв случай колко хора ще са необходими?

— Имам нужда от двама доброволци.

— Само трима души, срещу толкова много?

— Не отиваме там, за да се бием с тях. Ако успеем да се доберем до острова и открием жените в мрака, трябва да разполагаме с достатъчно свободно място на сала, за да ги докараме тук.

Последва тишина.

— Нямам право да заповядвам на никого от вас.

Един по един, войниците бавно започнаха да вдигат ръце.

— Ще бъде много опасно — предупреди ги той.

Микиел избра двама от французите, Габриел и Дьо Трю.

Щеше да остави Вестервелд да командва копачите, в случай че не се завърнеше.

— Тогава, решаваме. Потегляме утре в непрогледна нощ. Ще ги изненадаме и ще ги измъкнем, преди някой да разбере.

Последва продължителна тишина.

— По дяволите, много е студено — промърмори Вестервелд.

 

 

Скалите Хутман

Кристиан чу гневния писък на чайка над острова. Вдигна поглед и видя цяло ято да се рее на вятъра, пляскащо с крила. Тези дяволски птици започваха да ходят по нервите му. Прииска му се да избие колкото се може повече с мускет.

Стротман отиде на брега с Рутгер, железаря, за да примами пастора. Той седеше там с нещастието си и дъвчеше стръкове трева, за да утоли глада си. Рутгер грачеше щастливо:

— Някой тук да иска да използваме ушите му като боксови круши? Аз ще се боксирам срещу една чаша джин.

Той се втренчи в пастора, който не смееше да срещне погледа му.

Застанал до него, Стротман, се ухили с възможно най-широката си усмивка:

— Хайде, ти, дяволе, с всичките ти тайнства. Тук съм, готов съм да те посрещна. Иска ми се сега да зърна самия дявол, а ти, Рутгер?

— Ами и аз.

Двамата сграбчиха пастора за косата и Рутгер извади ножа си:

— А кого искаш да наръгам? Нали разбираш, мога да свърша тая работа по най-красивия начин.

Хендрика затича по брега и им закрещя да го оставят на мира. Те зърнаха Йост и усмивките им се стопиха.

— Намерете си друго забавление — изръмжа им той и двамата бързо се отдалечиха с наведени глави.

Той трябваше да направи нещо. Вече не бе останал жив нито един от онези, които можеха да осуетят плановете им, така че хубавите момчета играеха на зарове и се мамеха взаимно за една шепа сребърни монети, които никога нямаше да похарчат.

Стенховер хвърли заровете върху парче коприна, което бяха положили на една коралова плоча. Без да се поинтересува какво се е паднало, той погледна нервно през рамо към сивия силует на дългия остров. До този момент времето и морето бяха срещу тях. Сега отново се проясняваше и всички знаеха, че наближава много сериозен сблъсък.

Трябваше да си върнат сала.