Колин Фалконър
Източна Индия (73)

Глава 73

През нощта се изви буря, вятърът всеки миг заплашваше да изтръгне от земята крехката палатка. Кристиан обаче сякаш не забелязваше нищо. Седеше и четеше поезия от една книга. Тя не знаеше дали поемата е негова, или я е преписал отнякъде.

Прекрасни очи — и тогава красавиците са ги обвързали

и разпръскват сенки подир тях;

звезди, в чиито искрици блещукат добродетел и милост,

сладост и слабост, и всички си тежат на местата:

но и най-ярката сред звездите е сумрачна

в сравнение с тези прекрасни лъчи на очите.

Тя се опитваше да не забрави, че някога е била собственичка на къща на Лелейстрат. Била е красивата и уважавана госпожа Норстрант и животът й е бил определен от златната халка на пръста й и от скъпите кадифени вечерни рокли. Вихърът на съдбата обаче бе отвял всичко това и тя вече не познаваше тази жена, с която делеше един и същи живот. Тя ли беше прелюбодейката, която веднъж бе преспала в сърцето си с Амброаз Секор?

Тя ли беше страхливката, която остана в палатката, заслушана в писъците, когато изнасилваха момичетата Пост?

Тя ли беше същото онова нищожество, което безликите моряци използваха за утоляване на животинските си страсти през онази нощ на кораба?

Кристиан и приятелите му бяха разрушили защитните стени; неговата малка армия бе поразила авторитета й, куража й, моралната й увереност. И какво получиха накрая тези мародери, сгушени зад последната стена? Това ли беше истинската госпожа Норстрант?

Гласът на Кристиан се проточи, превръщайки красивите думи в присмехулна пародия.

О, колко дивно и божествено занимание!

И колко райско, висше наслаждение!

Сочни устни и нежни, влюбени погледи —

горещи, уталожващи и разпалващи сладки въжделения.

Веднага, веднага изпълнете сърцето ми, ручеи на страстта,

и препуснете по набъбналите ми вени.

Вятърът изведнъж довя нечий писък.

— Какво беше това?

Кристиан спря, пусна книгата, очевидно недоволен, че го е прекъснала. Той обаче не слушаше.

— Нищо не чух — изръмжа й.

— Някой изпищя.

— Това е само вятърът.

— Някой викаше за помощ.

— Вероятно крясък на птица.

Писъкът се разнесе отново. Корнелия метна наметалото на гърба си и го завърза около раменете. Преди Кристиан да успее да я спре, тя изхвърча от палатката и се озова насред вихъра на заслепяващ вятър.

Нощта се гневеше, луната се гърчеше на небето, закривана от буреносни облаци, черни като мастило. Корнелия зърна нечии сенки на брега, точно преди облаците пак да закрият луната.

— Корнелия! — Кристиан я сграбчи за раменете, като се опитваше да я издърпа обратно в палатката.

Корнелия се изтръгна от ръцете му.

Тя тичаше, а дъждовните капки се забиваха като игли в лицето й. Изведнъж залитна, глезенът й се усука в дупката на късоопашат буревестник. Корнелия успя да се изправи на колене и за момент луната отново се появи и освети брега.

Видя група мъже да се боричкат в плитчините, дочу крясъци и смях, последвани от нов писък. Разпозна гласовете на Крюгер и Стротман. След това луната пак изчезна зад скупчващите се буреносни облаци и дъждът изригна с нова сила на острова и заудря като градушка.