Колин Фалконър
Източна Индия (52)

Глава 52

Бантен, Ява

Прегазиха плитчините и рухнаха на колене; целуваха черния пясък, сякаш това бяха съпругите им, останали в Холандия. Другите — които вече бяха ходили в Индиите и познаваха тайните й — нападнаха като полудели натъркаляните кокосови орехи с ножовете си, вдигаха глави и гълтаха сладкия сок с пресъхналите си гърла.

Амброаз чу шкиперът да крещи. Той беше открил водопад. Всички хукнаха като деца след него през джунглата, като разхвърляха просмукалите се със сол дрехи и се хвърляха през глава в студената и чиста вода; пиха, докато стомасите им се издуха като на бременни жени.

Преситен, накрая Амброаз се просна по гръб в сянката на папрата. Жаждата сякаш продължаваше да го мъчи, макар и стомахът му да беше издут до пръсване. Той прокара език по напуканите си устни и за първи път от толкова дни насам усети сладост. Някои плачеха, а други се молеха — дори и Сара де Рюйтер.

— Един попътен северен вятър ни откара у дома — изкрещя шкиперът и всички запригласяха.

Той се смя заедно с останалите, докато разчупваха още няколко кокосови ореха, помогна им да напълнят с вода бъчвите и да ги довлекат обратно до едномачтовата платноходка. Амброаз се върна в храстите, разкопча бричовете си и се отпусна с наслаждение при естествения акт на освобождаване за първи път от месец насам, без да го гледат останалите.

Боцманът проследи с поглед хеер комодора да се отдалечава по пътеката в джунглата. Никога не бе предполагал, че това педерастко копеле ще оцелее в платноходката толкова дълго време, тая болнава отрепка с треска и бледа кожа и дантелена яка. Шкиперът твърдеше, че той е слабото звено, но шкиперът невинаги беше прав. Ако това беше така, то тогава нямаше да се тъпчат цял месец в тая воняща лодка.

Но след като шкиперът ги бе спасил, беше дошло времето да се погрижи за собствената си кожа.

Цяла сутрин боцманът не отделяше очи от комодора и дебнеше и за най-малката възможност. Той измъкна ножа си и го последва.

Погледна през рамото си. Никой не гледаше в тяхната посока, навсякъде около него гъмжеше от зелена растителност, изпълнена с жужащи насекоми. Няколко крачки по-навътре в тази джунгла, и човек изчезваше напълно, само приглушеният шум от прибоя сочеше обратния път към брега.

И ето го, хеер комодора приклекнал с белия си задник, водата вече бе разхлабила червата му, неговите и на още неколцина други, съдейки по звуците. Е, той повече нямаше да се тревожи за разстройството, след като ножът му прережеше гръкляна на педерасткото копеле.

Внезапно нечия ръка запуши устата му; извиха ръката му с ножа и я усукаха зад гърба му. Ножът тупна с тих шум върху влажната земя.

Залитайки, Секор се изправи с побеляло от изненадата лице.

Шкиперът му се ухили през рамото на боцмана.

— Не ти ли казах да си пазиш гърба, когато се отдалечаваш от малката ни платноходка, хеер комодор?

* * *

Подминаха остров Принс; на север сиянието на вулкана Кракатау обагряше небето в оранжево сред масления здрач. Вятърът стихна още при навлизането им в протока Сунда и два дни прекараха в дрейф по течението.

Покрай Дверс ин ден Вег^[1] задуха бриз, който ги понесе покрай белите крайбрежия и палмовите дървета, но на залез-слънце стихна изведнъж и течението ги понесе обратно по пътя, откъдето бяха доплавали. Шкиперът заповяда всички да застанат на греблата и те се счепкаха с прилива в светлината на полумесеца.

На следващия ден хвърлиха котва край Топърс Хет и мъжете рухнаха изтощени върху греблата си с гърбове, изгарящи под жестокото слънце; всички се молеха поне за някакъв слаб ветрец. На залез-слънце видяха платна в далечината зад стенгите^[2] на платноходката, подаващи се зад палмите на Дверс ин ден Вег. Шкиперът хвърли спомагателна котва в подветрената страна на острова, за да изчакат приближаването им.

— Спасени сме — рече Амброаз.

— Възможно е — отвърна шкиперът.

— Какво искаш да кажеш?

— Може да се окажат пирати и тогава тежко ни, защото все едно вече ще сме мъртви.

— След всичко, което преживяхме досега? Бог не може да е толкова жесток.

— Не може ли? Тогава твоят Господ е различен от моя.