Колин Фалконър
Източна Индия (50)

Глава 50

Скалите Хутман

Кристиан бе свикал извънреден съвет. Корнелия беше сред присъстващите тази сутрин; тя бе чула жените да говорят за съвещанието — всички казваха, че ще има големи проблеми.

През изминалата нощ един от войниците, оставен да охранява бъчвите с вино, си бе налял без разрешение и след това бе дал и на един от приятелите си на пост. На следващата сутрин престъплението беше разкрито по простата причина че двамата идиоти се бяха напили до безсъзнание и смяната им ги откри проснати на пясъка.

Кристиан накара съвета да чака на слънце почти един час, преди да се появи накрая пред палатката. Беше си сложил нова дантелена яка, отмъкната, ако можеше да се вярва на Саломон дьо Чесне, от раклата, която комодорът бе изпратил на острова. Беше си сложил също така и бяла филцова шапка със златна верижка по периферията й — друг трофей от личните вещи на синьор Секор. Видът му беше повече от нелеп сред всички останали, облечени в дрипи или просмукани и вкоравени от сол дрехи. Корнелия щеше да се засмее, ако не я бе стреснало изражението му.

Рядко го бе виждала без любезната му усмивка, но тази сутрин той беше изпаднал в странно вълнение. Очите му бяха неестествено ярки, а изражението му изобщо не отговаряше на контешките му дрехи.

Остана прав, с юмруци, опрени до бедрата му, втренчен злобно във всички. Единствено Крюгер не беше видимо притеснен от странното държание на шефа им.

Какво ли му се е случило, замисли се Корнелия. Каква ли е целта на цялото това представление?

— Е — започна най-сетне Ван Сант. — Всички знаете защо свиках съвета.

— Хеер подтърговец — обади се пасторът с подмазваческа усмивка, — моля ви, отпуснете се и ще обсъдим въпросите.

Той не му обърна никакво внимание.

— Тези двама войници нарушиха по скандален начин законите, които аз наложих тук в името на собственото ни оцеляване. Те заслужават смърт без никаква милост и без никакво отлагане.

Смърт. Членовете на съвета се спогледаха ужасени един друг. Насъбралите се замръзнаха в мълчание.

Комендантът се навъси.

— Хеер подтърговец, съгласен съм, че войникът Жан Монфор действително е нарушил закона и трябва да бъде наказан с най-тежко наказание. Но другият, Абрахам от Делфт, е виновен само за това, че е взел вино от колегата си. Не е възможно да е знаел какво е направил другарят му.

— Според вас той не е знаел, че виното е откраднато ли?

— Според мен грехът му не е толкова голям, колкото на неговия колега.

— Защо изобщо не ме слушате какво ви казвам! — изкрещя Кристиан с глас, извит във фалцет като на някоя жена. — Няма да позволя някой да оспорва заповедите ми!

Последва ужасено мълчание.

Комендантът направи повторен опит.

— Ние не ви се противопоставяме, хеер подтърговец. Но решението за такъв случай със сигурност трябва да бъде отговорност на целия съвет. Тук става въпрос за живота на войник.

— Ако позволявате на войниците да крадат от дажбите ни без наказание, как е възможно да се надявате, че ще оцелеем до пристигането на спасителния кораб?

— Тогава трябва да накажем войника Жан Монфор — обади се пасторът. — Но аз съм съгласен с коменданта, че другият войник не заслужава смъртно наказание.

— Вие ще гласувате двамата да бъдат удавени! — В ъгълчетата на устата на подтърговеца бе избила пяна.

Комендантът и пасторът заговориха полугласно един на друг, очевидно изпаднали в паника от случващото се. Подтърговецът представляваше гласа на компанията, на който не можеше току-така да се възразява. Крюгер не вземаше никакво участие в заседанията им — той седеше отпуснат, очевидно приел без особени терзания присъдата на Ван Сант. Саломон дьо Чесне бе забил поглед в земята, без да каже нищо.

Кристиан видимо губеше търпение.

— Настоявам за смъртно наказание на Абрахам от Делфт и на Жан Монфор, войници, в служба на компанията. Какво ще кажете?

Единствено Крюгер вдигна ръка.

Кристиан изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се пръсне.

— Как изобщо можете да допуснете такова нещо? — изкрещя той на останалите трима мъже. — Добре, много скоро ще съжалявате за това!

И той изфуча разгневен. Крюгер се изправи и го последва. Вцепенена, Корнелия ги проследи с поглед как се отдалечават. Гневът на подтърговеца беше толкова комичен, че тя се бе видяла принудена да запуши устата си с ръка. Но по лицата на членовете на съвета или на останалите свидетели на сцената не изглеждаше да им е забавно.

Един по един всички се върнаха обратно в палатките си. Многолюдната им колония бе обзета от чувство за надвиснала беда; и те останаха в очакване на неизбежните последици от събитията на следващото утро.

* * *

Тя откри Саломон сгърчен на брега. Беше сам, а издълженото му лице излъчваше тревога повече от обичайното. Дългите му пръсти се сплитаха и разплитаха подобно на безкръвни червеи.

Той се изправи, когато я видя, и се поклони.

— Госпожо?

Корнелия се стресна, защото вече никой на този остров не се отнасяше към нея като към високопоставена дама.

— Какво има, Саломон?

— Разпуснаха съвета. Кристиан ме замени с Йост ван дер Линде, а мястото на коменданта се зае от главния ефрейтор.

— Стенховер! Този дръвник? В съвета?

Саломон кимна.

— И комендантът позволи това да се случи?

Той вдигна рамене.

— Какво може да направи? Освен това почти всички войници, които можеха да го подкрепят срещу подтърговеца, са на дългия остров, където търсят вода. Той не може да направи нищо, докато не се върнат.

— Трябваше да се приберат още преди няколко дни. Микиел каза, че ще им отнеме не повече от няколко часа да напълнят винените бъчви с вода.

— Не знам нищо за това.

— Къде е сега комендантът?

— Отведе избраните от Кристиан за преместване на Тюленовия остров. Мисля, че изпитва голям страх от него.

Корнелия седна на брега; Саломон също клекна до нея, но на уважителна дистанция.

— То и без това беше само въпрос на време — рече той.

— Какво искаш да кажеш?

— Има неща, за които повечето хора тук изобщо не са наясно.

— Какви неща?

Саломон взе къс корал, вдигна го и го запрати в плитчините.

— Знаете ли с колко вино разполагаме, с колко вода?

Тя поклати глава.

— Никой не знае, освен Кристиан и икономът Велтен. Но аз ще ви кажа: имаме повече, отколкото той твърди. Кой получава допълнителния дял?

— Значи той ни лъже?

— Войниците са откраднали неговото вино.

— Значи затова беше толкова разгневен?

— Ходили ли сте в палатката му през последните няколко дни? — попита я Саломон.

Корнелия поклати глава.

— Вече само неколцина избрани имат тази привилегия.

— Откъде знаете всичко това?

— Той не иска никой да вижда в какви условия живее. Присвоил си е голямото кресло с дърворезба на комодора, което те спасиха от кораба, заедно с един персийски килим. Накара ги да ги изсушат и донесат в палатката му. Разполага също така и със сребърните свещници на комодора, мастилниците му; всички ценни вещи вече са негово притежание.

— Е, нали сега е най-главният служител.

— Но аз се питам защо са му потрябвали всички тези луксозни вещи тук.

— Разговаряли ли сте с някого за това.

— Само с пастора. Когато той повдигна въпроса пред Кристиан, Ван Сант побесня.

Нечия сянка падна на плажа до тях. Кристиан ги гледаше, опрял юмруци до бедрата си.

— Саломон — обърна се той към него. — Не трябва ли да помагаш на Крюгер?

Саломон скочи и хукна към палатките.

Корнелия вдигна поглед към Кристиан. Той бе застанал с гръб към слънцето и тя трябваше да заслони очите си срещу блясъка му. Кристиан се усмихваше. Нямаше нищо общо с поведението му от сутринта. Трудно беше да не хареса човек с такава топла усмивка; но въпреки това Корнелия проумя, че това е само някакъв трик на светлината.

— Жадуват само по цял ден да се изтягат на пясъка — изсмя се Ван Сант. — Безделието ражда грехове.

Той й махна и се запъти обратно към палатката си след Саломон дьо Чесне.