Колин Фалконър
Източна Индия (5)

Глава 5

Две седмици непрекъснато ги люляха бури и силно вълнение. Накрая времето се оправи и на разсъмване вече плаваха под пълни платна, които плющяха под попътния вятър. Силуетите на „Бешермер“ и „Зандам“ изпъкваха на фона на сушата, останалата част от флотилията беше разпръсната от ураганите през последните седмици. Плаваха под небе с разкъсани облаци и в едно по-спокойно море.

Амброаз стоеше облегнат на релинга на кърмата. Той никога не се качваше на палубата, когато шкиперът беше на вахта; гледаше да си има колкото може по-малко работа с него. Якоб Шелингер беше отличен шкипер, но Амброаз не познаваше по-нагъл тип от него.

Долови шум от нечии стъпки по стълбата от каютата на съвета. Беше Кристиан.

— Къде се намираме?

— Шкиперът казва, че сме заобиколили нос Финистер. Движим се покрай крайбрежието на Лузитания, на около трийсет и шест градуса северно от екватора.

Кристиан се облегна на релинга.

— Най-после морето се успокои.

— Да, слава богу. Къде е шкиперът?

— Спи в каютата си. Подрулевият е на вахта. — Той се втренчи в морето, очевидно гложден от някаква мисъл. — Ако ми разрешите да кажа, комодоре, не мисля, че си падате много по него.

— Той е добър шкипер.

— Има ли някаква вражда между вас?

— Не сте ли чували за случая? Имам чувството, че всички останали го знаят.

— Нов съм в компанията.

Амброаз въздъхна. Колкото и пъти да разказваше историята, от това не му ставаше по-леко.

— Миналата година на връщане от Сурат в Индия той управляваше кораба, на който плавах. Възникнаха известни проблеми. — Амброаз се поколеба, неуверен до каква степен може да се довери на този мъж. — Въртеше търговия на черно, носеше търговски стоки над разрешения от компанията обем. Наложи се да го вразумя. Получи си наказанието и го лишиха от възнаграждението си за няколко месеца.

— И въпреки това компанията пак реши да ви събере двамата за това пътуване?

— Трябва да положим максимални усилия да се справим.

— Шкиперът е много труден човек.

— Това е доста скромно обобщение на личността му.

— И въпреки това някои от другите пасажери компенсират с лихвите пропуските във възпитанието му.

— Имате предвид Корнелия Норстрант ли?

— Очарователна жена, не сте ли съгласен с мен?

Промяната на темата на разговора им не му допадна. Този подтърговец явно беше доста странна личност.

— Каква работа ви води в Индиите, хеер Ван Сант?

— Искам да подобря положението си, както и всички останали.

— Доколкото ми е известно, вие сте учен мъж.

— Знам малко латински и френски. Изкарвах си прехраната като аптекар в продължение на много години.

— Тогава трябва да сте доста заможен.

— От вашите уста — в Божиите уши.

Корнелия Норстрант се появи на стъпалата от долната палуба и той видя как Кристиан я загледа. Амброаз го укори с поглед. Подтърговецът поне беше достатъчно почтен да се изчервява, когато го хванат в нарушение.

Тази дяволска жена щеше да им създаде доста грижи; чувстваше го и в червата си още от първия час.

* * *

Тя най-накрая бе успяла да се превърне в „морски вълк“, по думите на комодора, привикнала най-сетне към люшкането на големия кораб. Вече прекарваше повече време на квартердека заедно с някои от останалите пасажери. Жените бяха разпънали сенници да се пазят от слънцето, което с всеки изминат ден грееше все по-силно.

— По-добре ли се чувствате вече?

Корнелия се извърна. Беше едрият мъж с пшеничена коса, войникът, когото й се бе приискало да убие, когато страдаше от морска болест. Отблизо, вече и в хубаво време, не изглеждаше толкова грозноват, колкото й се бе сторил първия път. Само малко недодялан.

— Тази морска болест е нещо ужасно. И мен навремето ме изтормози доста, когато за първи път се качих на кораб. Но след време човек привиква. Изглеждате бледа. Храните ли се?

— Колкото мога. Храната не е… не е онази, с която съм свикнала.

— Капитанската маса предлага по-добра от тази, която ни дават. У дома не бих хранил с нея даже и прасетата. Но и тя е като морската болест. Човек свиква.

Биваше си го, да й говори с този тон, един най-обикновен войник. Но му беше благодарна, че й обръща внимание, а и той не изглеждаше като заплаха.

— Иска ми се само веднъж да сляза от кораба и да хапна нещо нормално — изхленчи Корнелия. Какво ли не бих дала да схрускам една ябълка точно сега. Да се изкъпя, да се нахраня с хубава храна.

— Сигурно водите чудесен живот.

Тя предположи, че мъжът имаше право. Войнишкият живот не беше от най-лесните, за него явно несгодите й изглеждаха несравними с преживелиците му.

— Били ли сте преди в Индиите?

— Само веднъж, когато се бих в името на компанията. И тогава станах морски вълк.

— И решихте отново да се върнете там?

— Плащат добре, а за мен това е важното.

Корнелия се загледа в пенещата се покрай боядисания корпус на кораба вода.

— Вече ми липсва Холандия.

— Просто си представете топлите тропически нощи и кокосовите палми.

Тя се извърна и го дари с усмивка. На свой ред войникът също се усмихна.

В този момент Корнелия се опомни, усещайки как страните й пламват като божур, и припряно се отдалечи.