Колин Фалконър
Източна Индия (47)

Глава 47

Малката Мария Грот тичаше сред храстите и късаше мъничките бели цветя, които цъфтяха в тази странна южна зима. Цветовете наистина бяха странни, защото вместо венчелистчета имаха дълги бели висулки, подобни на пискюли.

Корнелия си помисли, че това е единственото красиво нещо, което расте на острова.

Децата толкова бързо свикваха и с най-лошото. Дори и заседнали на този остров накрай света, те пак си намираха на какво да играят или се увличаха по нещо: например преследваха дребни рачета под скалите или бягаха след чайките по каменистия бряг.

Видя две от жените, Елизабет Пост и Нелте Грот, да крачат по брега. Група юнкери ги наблюдаваше: братята Ван дер Бек; Давид Крюгер и Йост ван дер Линде.

Жените ускориха ход. Нелте извика на Мария и я стисна за ръката. Юнкерите никак не бързаха да се отдръпнат от пътя им.

Докато минаваха покрай тях, Йост сграбчи букетчето от ръката на момичето. То се извърна да си го дръпне обратно, но Йост го скри зад гърба си ухилен. Нелте повлече дъщеря си след себе си.

— Как я караш през тези студени нощи, мъничка Елизабет Пост? — извика Крюгер след тях. — Какво ще кажеш довечера да дойда да те стопля?

Корнелия се замисли за Микиел ван Тексел. Радваше се, че войникът с пшениченорусата коса е на острова и се грижи за нея. На останалите жени не им струваше нищо да говорят за сполетялото я нещастие на „Утрехт“, да я наричат курва зад гърба й и да заявяват, че си го е просила.

Сега самите те го изпитваха на гърба си.

* * *

Времето беше идеално за целите на заговорниците, защото вятърът отвяваше всяка тяхна дума. Каната с брадатия мъж^[1] обикаляше съзаклятниците, насядали около мъждукащия огън от пукащи съчки.

— Прекалено много са войниците, които ни противостоят — измърмори Кристиан. — Трябва да ги разкараме от острова, за да обърнем баланса в наша полза.

Очите на събраните блестяха от отразяващите се в тях пламъци на огъня. Това бяха Давид Крюгер, Йост ван дер Линде, момчетата Ван дер Бек и Стенховер.

— Как да го направим? — попита Йост.

Кристиан се обърна към Оливер ван дер Бек.

— Ти днес ходи до дългия остров, нали?

Той кимна. Бяха убили и одрали още един тюлен.

— Стоят и те гледат като агънце. Все едно да строшиш черепа на баба си, докато седи в люлеещия се стол.

— Какво представлява островът?

— Парче скала, човече, и нищо друго, освен птици и хилави храсти точно както тук. Можеш да си нарежеш краката до кости в коралите и няма капчица вода и за цяр, освен потта и пикнята ти.

— Тогава предлагам да вземеш някое от добрите момчета на Йост и да идете там. Ще кажем на всички, че търсите вода. Когато се върнете, ще заявите, че сте намерили място, където се просмуква вода, достатъчно за всички. Стенховер ще ни даде имената на войниците, които са против нас, аз ще ги изпратя на острова с всичките ни празни бъчви и със заповед да ги напълнят. После ще ги зарежем там и да се оправят както знаят.

Йост кимна в знак на съгласие, видимо впечатлен. Този аптекар определено си знаеше работата.

— Ами ако наистина намерим вода там? — попита Ван дер Бек.

Кристиан направи физиономия, от която всички изригнаха в смях.

— Да не искаш да кажеш, че добрият ни комодор е хукнал и ни е зарязал без никаква причина?

— Значи, веднъж само да се отървем от войниците, на които не можем да се доверим, и повече никой няма да може да ни се противопостави — каза Йост. — На наша страна ще бъдат силата на закона и оръжията да го наложим.

— И след това ще започнем вече да уреждаме нещата на острова, както на нас ни харесва. Храна за стомасите ни, вода, достатъчно за всеки, и жени, колкото ти се иска.

Последната мисъл ги възбуди много всички. Най-сетне можеха да си стъпят здраво на краката и да правят каквото си искат, както открай време си мечтаеха.

Да, щяха да бъдат истински крале!