Колин Фалконър
Източна Индия (45)

Глава 45

Голямата Южна земя

Най-самотното място на земята.

Амброаз рухна на колене на пясъка. Просмуканата му от дъждовете по време на бурите униформа бе изсъхнала на вятъра и се беше втвърдила като кора на дърво. Устата му бе пресъхнала, а гърлото — сякаш посипано с пясък. Какво ли не би дал сега за малко от онази отвратителна вода от бъчвите на кораба.

Тази огромна пустош вледеняваше душата му. Крайбрежната ивица се простираше почти до хоризонта, а не се виждаше нищо, нито населено място, нито човек или животно.

Шкиперът каза, че по тези места още не бил стъпвал кракът на бял човек, сякаш това беше някакъв повод за гордост. Всички твърдяха, че великата Южна земя е съвсем пуста, и от морето изглеждаше точно така. Но тя изобщо не беше пуста.

Гъмжеше от мухи. Още в мига, когато стъпиха на брега, рояци мухи ги връхлетяха безмилостно. Не бяха като посестримите си в Холандия, мързеливи и тлъсти; те атакуваха с напора на пчели, завираха се в ушите, очите и носовете им. Някои дори успяха да се наврат и в устата му и той се задави.

И все още нямаше и следа от вода.

Отвъд пясъчните дюни се виждаха единствено безкрайни сухи равнини с цвета на ръжда. Тази безкрайна пустош беше обсипана с нещо, което първоначално помислиха, че са колиби на местни хора, но с приближаването си установиха, че са гигантски мравуняци, твърди като камък.

Върнаха се на брега и шкиперът нареди на няколко моряци да изкопаят дупки в пясъка, но процедилата се вода се оказа солена и мъжете плюеха и проклинаха.

Изведнъж от скалите по-надолу по брега се разнесе крясък. Боцманът и хората му бяха открили няколко локви с прясна вода. Амброаз се запрепъва след останалите и когато стигна при тях, той се вряза сред моряците; водата беше толкова сладка и студена, че се зачуди изобщо как е могъл през целия си живот да пие вино.

Събраха осемдесет канчета вода от локвите, горе-долу почти толкова, с колкото бяха потеглили от скалите Хутман преди около седмица. Не беше достатъчно, за да ги спаси, но им вдъхна надежда.

* * *

Отплаваха на север. С приближаването си към брега зърнаха група чернокожи, а след като акостираха, откриха пепел от лагерен огън, размесен с щипки от крабове. Пепелта беше още топла; успяха да разпалят огъня и изпекоха рибата, която бяха уловили със стръв извън рифа. На всеки се падна само по малко късче, колкото да раздразни стомасите им.

Вижте го нашия префинен комодор, помисли си шкиперът. Каква жалка гледка само представлява. Само когато нещата загрубеят достатъчно, тогава става ясно кой мъж колко струва.

— Някъде наблизо трябва да има повече вода — каза той. — Подтърговецът Якоб Ремесенс го споменава в дневника си…

— По тези прокълнати места няма и грам вода. Това е все едно да търсиш курви в манастир.

Цинизмът предизвика усмивка у моряците. Сара шумно се изсмя. О, Господи, само я вижте! Оставаше да цъфне в Батавия, виснала на рамото му. Но при сегашната ситуация нямаше никакъв смисъл да се приближават дори и на сто мили от форта. Първо, задължително трябваше да акостират успешно в Индиите, а в никакъв случай не беше сигурно, че това ще стане; но оттам вече той можеше да се добере до Малака. За по-сигурно на този етап щеше да се грижи за комодора, защото ако случайно се натъкнеха на някой холандски боен кораб без Секор сред тях, оцелял на тези острови, със сигурност щяха да ги обесят като дезертьори. Това дребно курве, вкопчило се за крака му, винаги можеше да излети зад борда някоя нощ, ако започнеше да създава прекалено много проблеми.

— Трябва да намерим още вода, или хората са обречени.

— Мислиш, че някой там от онази сбирщина е оцелял ли, комодоре? Само си губим времето с тях.

— След онази буря ще имат вода, достатъчна за няколко седмици.

— Ако това е вярно, тогава ние за какво сме им? Веднага трябва да потеглим към Батавия. По моя преценка ни делят само десет дни плаване, ако имаме попътен вятър.

— Имаме задължение към стоките на компанията и хората!

— Няма ли да се вразумиш, човече! Как да обърнем натам точно сега? Не мога да се отправя срещу насрещния вятър. Ще се наложи да изчакаме тук, на брега, времето да се промени, а това може да отнеме дни, ако не и седмици. Не, трябва да потегляме към Батавия.

Останалите единодушно и шумно изразиха одобрението си.

Педерасткото копеле изглеждаше като замаяно. Прави се на луд, реши шкиперът. И на него му е скъпа кожичката, както и на всеки един от нас.

 

 

Скалите Хутман

Кристиан вдигна поглед от огъня; двама души се появиха от мрака и седнаха от двете му страни — юнкерът Йост ван дер Линде и едрият чиновник Крюгер. Наистина представляваха много странна компания. Носеха бутилка бургундско, която бяха задигнали от иконома на комодора. Подадоха му я.

— Доколкото разбираме, вече сте се възстановили от изпитанието, Кристиан — каза Йост.

Крюгер кимна.

— Почти ви бяхме отписали.

— Добре съм, слава на бога. Той не би предвидил такъв мъчителен край за Кристиан ван Сант.

— Очевидно — съгласи се Йост.

— Това, което страшно ме мъчи, е мисълта, че среброто лежи там, на дъното на онзи риф.

— Стори ми се, че не искаше да го изоставяш — каза Крюгер.

— Ако не беше лошата съдба и онзи идиот, капитанът, вече можехме да сме по пътя към рая.

— Е, сега има да решаваме далеч по-сериозни и належащи въпроси.

— Мислиш, че сегашното ни положение не е сериозно ли?

Крюгер разбърка въглените с върха на ножа си.

— Плановете ни вече не са тайна.

Кристиан го очакваше още от самото начало, защото добре знаеше какви са хората.

— Какво се случи?

— Онзи идиот Рикерт се напи като свиня. Заклати се из лагера и се разплямпа. Вече всички знаят за заговора ни.

— Дано се пържи в ада.

— Това вече е гарантирано — отвърна Крюгер. — Яд ме е само, че не го изпратихме там по̀ навреме.

— Какъв е този идиот, който ще си отваря устата за такива неща, дори да е мъртвопиян?

— Според нас трябва да разберем кой е твърдо с нас и да избием останалите — заяви Крюгер.

Кристиан рязко отметна глава и силно се изкикоти, стряскайки и двамата. Какви кръвожадни главорези наемаше на работа почтената компания в последно време! Човек можеше да се уплаши да продиктува писмо от страх да не го накажат с молив и мастило! Крюгер обаче беше сериозен.

Младият юнкер също му беше лика-прилика; Йост представляваше едно дребно садистично копеле, което не беше зле да си го държиш подръка.

— Какво му е толкова смешното, подтърговецо? — попита Крюгер. — Трябва ли да търпим тази паплач жива, само за да ни яде храната и да ни пие водата, така че никой достоен мъж да не оцелее до пристигането на спасителния кораб?

— Нямам проблеми с мисленето ви — каза Кристиан.

— Колкото по-скоро започнем рязането на глави, толкова по-дълго време ще разполагаме с дажби от храна и вода — заяви Йост. — Онези, които не са с нас, са против нас и те ще опитат меча ми.

— С изключение на жените — обади се Крюгер. — Тях можем да ги прободем с друг вид меч. — Той се изсмя на собствената си шега.

— Оставете на мен да го обмисля — рече Кристиан.

— Какво има толкова да му мислим?

— Огледай се, Крюгер! Островът е пълен с достатъчно войници и служители на компанията, които да ни направят два пъти на кайма, колкото и да не ти се иска това!

— Трябва да има някакъв начин — заупорства Крюгер.

— Ти си само един чиновник — каза Йост. — Какво предлагаш? Да им напишем писмо ли?

— Когато стигнем до изваждането на мечовете, ще се увериш колко добре умея да въртя моя!

Кристиан с жест ги накара да млъкнат. Шумните им гласове в мрака бяха достатъчна причина за всеки войник да сложи ръка на меча си.

— На първо време трябва да сме по-ниски от тревата и по-тихи от мравките. Оставете на мен, аз ще измисля стратегия как да се справим по най-безопасен начин.

Йост кимна в знак на съгласие. Крюгер го последва, макар и не толкова убедено.

— И двамата си дръжте езика зад зъбите и не правете нищо, с което да събудите подозрение. Разбирате ли ме?

— Само да не протакаме много дълго — изръмжа Крюгер.

Той пое бутилката от Кристиан и я пресуши.

— Като ви гледам, момчета, дажбите ви не са от най-малките — каза Кристиан.

Йост се изсмя. Стисна чиновника за рамото и двамата се заклатиха в мрака обратно към палатките си, за да се наспят след толкова изпито вино.

* * *

Кристиан остана замислен до огъня. Наистина, неведоми бяха пътищата Господни. Представяше си, че ще завари оцелелите сред хаос; първия ден му бяха докладвали, че на острова масово се биели едни други в опит да се доберат до бъчвите с вода. Оказа се обаче, че ситуацията не беше толкова ужасна, колкото си мислеше.

Войниците бяха съумели да възстановят реда; имаше поставена денонощна стража до скромните им провизии, а корабният съвет дори бе успял да се събере за разрешаването на най-належащите въпроси. Бяха съгласували всекидневна дажба, която Саломон надлежно бе записал в подвързана с кожа счетоводна книга, както се полагаше на един съвестен чиновник като него.

След предизвикалото такива вълнения отпътуване на комодора се бяха развихрили няколко дъждовни бури, по време на които бяха успели да напълнят бъчвите с вода, а вълнението бе изнесло на брега още сандъци с бисквити, вино и осолено месо. Бяха успели да ги измъкнат от плитчините с помощта на саловете, които дърводелците бяха сковали от останките от корабокрушението.

И като допълнително добро знамение, главната мачта бе доплувала до брега по време на същата буря, която беше прекършила корпуса на „Утрехт“, осигурявайки достатъчно брезент и греди за почти всеки, за да си построи навес и подслон.

На острова имаше и птици, макар и на привършване. Кристиан бе научил, че първоначално късоопашатите буревестници им осигурявали оскъдна храна, но дори и тя свършила бързо. Някои от моряците ловяха омари с голи ръце в плитчините, докато други вадеха стриди от рифа при отлив или снаждаха тънки въжета с куки и стръв и ловяха риба в канала. Прясната храна беше повече от вкусна, но крайно недостатъчна за всички гърла.

Крюгер имаше право — на този малък остров се бяха наблъскали над двеста души, а това беше прекалено много народ.

Кристиан си направи сметката. Можеше да разчита на двайсетина единомишленици; юнкерите стояха твърдо зад него, по думите на Йост, и може би една шепа от войниците на Стенховер. А им противостояха сто и петдесет души, способни да им окажат съпротива — четирийсет от тях въоръжени войници, все още лоялни към почтената компания. На пръв поглед шансовете им изглеждаха нищожни. Но по-голямата част от двайсетимата му поддръжници представляваха аристократи и служители на Източноиндийската компания, високообразовани и с добър произход. Мнозинството от останалите, шивачи, бъчвари, дърводелци и магазинери, щеше да им се подчини сляпо така, както добитъкът следва фермера към кланицата.

Ядосваше се единствено, че само малцина от оцелелите наемни войници с така необходимите умения щяха да им бъдат от полза при изпълнението на плановете им. Стенховер беше набелязал неколцина: Герит ван Хоек, Вилем Грот, Гилес Клемент.

Кристиан се тревожеше най-много заради ветераните, сред които имаше и малко англичани и французи. Те определено се деляха от останалите. Стриктно подредените палатки, малките огньове и подредените на пирамиди оръжия бяха в ярък контраст с аматьорския хаос на цивилните граждани. Те бяха професионалисти, привикнали на груб живот и безмилостни битки, опасни мъже, които щяха да смачкат жестоко опитите му да поведе след себе си разочаровани благородници и неблагодарни слуги на компанията, без значение какво си мислеха по този въпрос Крюгер и Йост ван дер Линде.

Трябваше да се отърве от тях по някакъв начин.

Задачата му се облекчаваше от факта, че комодорът бе духнал заедно с шкипера, а при това положение Кристиан ставаше глава на съвета и хората, съгласно правилника на почтената компания. Оттук нататък всеки, който не се подчиняваше на заповедите му, се превръщаше автоматично в бунтовник.

Дори и шкиперът да успееше да откара лодката до Индиите, Кристиан се съмняваше дали комодорът ще е жив да се радва на завръщането. Компанията едва ли щеше да прати друг със спасителната мисия, освен Якоб Шелингер. И когато спасителният кораб акостираше, те щяха да го превземат, без значение дали със или без помощта на шкипера, и щяха да отпрашат в открито море.

Нещата не се бяха развили точно по начина, по който ги бе планирал, но въпреки това те все още бяха в състояние да се справят с възникналия проблем. В края на краищата решаваше Божията воля, а човекът прашинка беше безсилен пред висшата сила.

* * *

Тя изпитваше ужас от мрака. Опитваше се да убеди себе си, че няма от какво да се страхува. Нещата вече не бяха както през онези мрачни дни в началото; пасторът всяка сутрин продължаваше да проповядва за доброто и злото, войниците продължаваха да играят на зарове, както правеха на кораба; всички говореха само за спасителната мисия, пресмятайки колко дни щеше да отнеме на кораба да доплава до острова.

Гръмкият глас на коменданта нощем, че всичко е наред, звучеше успокоително, след като навремето се бе стряскала при всеки писък на морска птица.

Жените се притискаха една в друга около мъждукащ фенер и разговаряха шепнешком. Бебето на Нелте Грот не спираше да плаче. То се бе родило на кораба няколко дни след отплаването им от нос Добра надежда, и оттогава досега не бе спряло да реве. Нелте непрекъснато се тревожеше, че то няма да оцелее и се боеше да не го загуби. Тя му подаде гърдата си, но малкото не спираше да се гърчи и не искаше да се успокои. Това продължаваше цяла нощ и никоя от жените не бе успяла да мигне и за секунда.

Корнелия наблюдаваше как останалите жени нервничеха около нея; вдовицата Грете Вилемс бе отгледала много деца и, изглежда, беше запозната с тези неща. Самата Корнелия се чувстваше безпомощна в близост до малки деца, защото нямаше опит в отглеждането им, но някой бе длъжен да направи нещо, в крайна сметка.

— Може би аз мога да помогна — предложи тя.

Всички се извърнаха към нея.

— Има колики — обади се Грете.

— Щом Грете не може да направи нищо, какво те кара да мислиш, че ти ще успееш? — попита я Марете Овермарс.

— Подтърговецът може да има някаква отвара, която да помогне — отвърна Корнелия. — Казват, че навремето бил аптекар в Харлем.

— Бръснарите и аптекарите си нямат и представа как да помогнат на жена в този случай — възрази Грете.

— Не е лошо да го попитате.

Грете се навъси, но Нелте кимна мълчаливо в знак на съгласие. Бедната жена беше отчаяна.

Корнелия събра полите си и се втурна през входа на палатката. Елизабет Пост извика след нея и я последва.

— Госпожо, ако ще разговаряте с подтърговеца, може би не е зле да го питате също така и за слуховете.

— Какви слухове, Елизабет?

— За Рикерт.

— Какво сте чули?

— Че тук, на острова, сред нас има бунтовници. А сега, след като комодорът го няма… някои от нас се боят, че подтърговецът може да го сполети нещо лошо, ако не го предупредим.

— Добре, аз ще говоря с него.

Плаха усмивка премина по лицето на Елизабет.

— Благодаря ви, госпожо.

Е, поне една от жените все още й вярваше. Някаква, макар и минимална утеха.

* * *

Следите от изпитанието с разрушения кораб почти се бяха заличили от съзнанието на подтърговеца. Топлата му усмивка, с която я посрещна, я изненада много; Корнелия си беше мислила, че Микиел ван Тексел е единственият й приятел на целия остров.

— Корнелия!

— Хеер подтърговец.

— Толкова бях щастлив, когато разбрах, че сте оцелели след нещастието ни. Изглеждате много добре, въпреки лишенията ни.

— Всички сме благодарни на Бог, че по един чудодеен начин ни спаси от корабокрушението. Помислихме, че сте изчезнал.

— Мой дълг беше да съм последният човек, напуснал кораба. Надявах се по някакъв начин да съумея да запазя стоките на компанията, но не би. — Той посочи към сребърната кана, поставена върху една дървена масичка в ъгъла на палатката му. — Какво ще кажете за чаша вино?

Корнелия отказа, наблюдавайки го как си налива щедро в една калаена чаша. Тя се навъси, че си угаждаше толкова. Нямаше да е зле Кристиан да се замисли колко оскъдни бяха запасите им от вино и вода на острова.

— Нуждая се от помощта ви — каза Корнелия.

— Винаги съм на вашите услуги, госпожо.

— Една от жените на име Нелте Грот има бебе, което е болно. Чух, че навремето сте бил аптекар. И си помислих, че може би ще…

— Съжалявам, че всичките ми книги и билки останаха сред рифовете. Разговаряхте ли с маистре Арентсон?

Корнелия поклати глава. Съмняваше се, че лекарствата му можеха да помогнат, съдейки по това, на което бе станала свидетел на борда на „Утрехт“.

— Извинявам се, госпожо.

Тя понечи да тръгне, но се поколеба.

— Има още нещо, което бих искала да обсъдя с вас. Тук се случи нещо преди завръщането ви. Може би комендантът вече ви е уведомил.

Кристиан се навъси.

— Кажете ми го вие.

— Нали помните главния мичман на оръдията, Рикерт.

— Не съвсем.

— Една нощ, точно след като комодорът ни напусна, той се разприказва на висок глас. Чух го да твърди, че имало план да убият сеньор Секор на „Утрехт“ и че шкиперът стоял зад него. На следващия ден вече го нямаше.

— Някакъв пиян глупак. Най-вероятно се е удавил.

— Или може би е казал истината и затова е изчезнал.

— Вие мислите, че тук, на острова, може да има бунтовници?

— Разбира се.

— Разбирам. — Кристиан се извърна и се втренчи в морето, докато обмисляше думите й. — Чухте ли го да споменава имена?

— Да, Давид Крюгер.

— Крюгер ли? Чиновникът? От къде на къде един чиновник ще се забърква в бунт? Да не би да е възнамерявал да прободе комодора с перодръжката си?

— Само ви предавам това, което чух. Рикерт също така беше убеден, че повече няма да видим шкипера.

— О, аз пък съм сигурен, че той ще се върне.

— Как може да сте толкова сигурен? Как е възможно някой от нас да е толкова сигурен?

— Ще се погрижа да проуча всичко това, Корнелия. Имайте ми доверие, докато съм жив, вие сте в безопасност.

— Не заради това дойдох, хеер подтърговец. Ако на острова има бунтовници, те може да са заплаха и за вас.

— За мен ли? — В първия момент Кристиан остана изненадан, но след това я дари с широка усмивка. — Благодаря ви, че споделяте всичко това с мен. Ще взема необходимите мерки.

Тя излезе от палатката, но нещо продължаваше да я тревожи. Зачуди се защо подтърговецът не се изненада от твърденията й, но за момента нямаше отговор на този въпрос.