Колин Фалконър
Източна Индия (44)

Глава 44

Едрият войник с пшениченорусата коса стоеше до нея с един късоопашат буревестник в ръка — някакво отчаяно подобие на храна, почерняло от огъня, което едва ли имаше повече от един залък месо по себе си. Миризмата обаче на печено месо предизвика конвулсии в стомаха на Корнелия. Тя се опита да откъсне погледа си от печения къс.

— Донесох ви да хапнете нещо — каза Микиел.

Корнелия сграбчи месото и го заръфа със зъби. Никога през живота си не бе изпитвала такъв глад; той буквално те караше да полудяваш и да забравяш как трябва да се държи една християнка.

Тя се нахвърли върху опечената птица, осмука и последното късче месо от кокалите и си облиза пръстите. Това едва ли можеше да се нарече храна и дори засили още повече глада й.

— Благодаря ви — избъбри Корнелия накрая, внезапно засрамена.

Микиел вдигна рамене, сякаш това не беше кой знае какво.

— Не ги бива много да приготвят закуска. — Той се огледа. — Добре ли сте? Мъжете не се ли опитват да ви създават главоболия?

Корнелия поклати глава.

Изведнъж осъзна как изглеждаше отстрани; роклята й беше с разпран подгъв, а кадифето пукаше от солта при докосване. Ноктите й бяха изпочупени и мръсни, а косата й — твърда като вълна. Сара без съмнение щеше да изпадне във възторг, ако можеше да я зърне отнякъде. Бившата й господарка вече нямаше нищо общо с госпожа Високопоставена. Поради някаква причина тя изпитваше силно смущение, че този свит войник я вижда в такъв вид.

— Защо правите всичко това?

Микиел не смееше да срещне погледа й.

— Просто съм християнин.

— Не, не това е причината.

— Вие знаете каква е причината ли?

— Как да ви кажа, свикнала съм мъжете да правят всякакви неща за мен, но винаги с едно наум, че трябва да им се отблагодаря. Всяка жена е наясно какво си мислят.

— Ами дори и да се осмеля само за миг да си го помисля, би било невъзможно.

Той се обърна да си тръгне. Имаше толкова тъжен вид.

— Наблюдавали ли сте как се държат херинговите чайки на този остров, сержант Ван Тексел?

Той се обърна към нея и поклати глава.

— Когато се ухажват, мъжките чайки носят на женските си късчета храна. Това е един много груб начин да се покаже какви фини птици са те.

— Но има разлика, разбира се.

— И каква е тя?

— Ами всички херингови чайки са едни и същи. Имат едно и също оперение, свиват едни и същи гнезда. Една птица може да предпочете всяка друга птица. Докато аз съм само незначителна чайка с лошо възпитание, а вие представлявате екзотична птица феникс с пъстри пера, от които никой не може да отдели поглед. Така че в действителност това е една много глупава чайка. Да спра ли да ви нося печени късоопашати буревестници?

Корнелия се усмихна.

— Аз съм толкова гладна, че човката ми винаги е отворена.

Микиел се поколеба. Имаше нещо наум.

— Знам какво се е случило на кораба — рече накрая той.

Корнелия усети как бузите й пламват като божур и извърна поглед.

— Съжалявам, не исках да ви засрамвам… Искам само да ви кажа, че ако някой се опита да ви създава проблеми, можете да разчитате на мен.

— Сега вие моят защитник ли сте?

— Предполагам, че ме намирате за малко недодялан, госпожо, и ще бъдете права. Не съм възпитан мъж като комодор Секор. Изхранвам се чрез меча и мускета си. Но страшно мразя да гледам как нараняват жени или деца. Кръвта ми направо кипва.

— Благодаря ви, сержант Ван Тексел.

Той вдигна рамене и отново понечи да си тръгне.

— Снощи дочух нещо.

Той се навъси озадачен.

— Чух мъжете да разговарят. Звучаха ми така, сякаш преди това са планирали да вдигат бунт на кораба.

— Метежници? На „Утрехт“?

Корнелия кимна.

— Един от мъжете се казваше Рикерт.

— Да, знам го. Той е старши мерач, първи заместник на оръдейната палуба на мичмана. Разпознахте ли още някого?

— Да, Давид Крюгер.

— Онова чиновниче? Та той е само един мухльо. Сигурна ли сте?

— Познавам гласа му. А пък и останалите се обръщаха към него по име.

— Кои още бяха там?

— Само това успях да чуя. Духаше силен вятър и се напрягах да чувам дори и Рикерт. Сутринта обходих целия остров, но не го видях никъде. Мислите ли, че са го убили?

— Не знам, госпожо. Ще кажа на коменданта, това е всичко, което мога да направя. Засега. Мислите, че това са…?

— Че това са същите мъже, които ме нападнаха? Вие как смятате?

— Смятам, че е напълно възможно. Както и да е, не забравяйте какво ви казах. Който и да се опита да ви създава проблеми, кажете му да ми се обади.

От брега се разнесе вик.

Те слязоха до пясъчната ивица; там видяха трима мъже да влачат през кораловите плитчини нещо, което в първия момент им се стори като поредните останки от разбития кораб. Извлякоха го от водата и го хвърлиха на пясъка.

Но това не беше някаква останка от кораба; беше човек. Поредното чудо. След толкова дълго време още един човек се беше спасил.

— Това е подтърговецът! — изкрещя някой.

— Слава на бога! — извика и пасторът. — Пазачът на душите ни!

Те го наобиколиха, докато подтърговецът лежеше задъхан на покрития с коралови отломки бряг и задавен кашляше вода от устата и ноздрите си, а очите му бясно се въртяха в кухините си.

— Хеер Ван Сант е жив! — извика пасторът. — Всичко ще бъде наред, ще видите. Слава на бога, че е спасил добрия подтърговец от разбития кораб!

Корнелия погледна към Микиел. Той, изглежда, не споделяше мнението на пастора.

* * *

Същата нощ Ван Тексел излезе с Герит ван Хоек на лов за късоопашати буревестници. Нощем бяха много лесни за хващане — тъпите създания градяха гнездата си на земята.

Светлината от факлите ги заслепяваше и те панически пляскаха с криле, подобно на пилета, и се оставяха лесно да ги хващат. Герит държеше фенера, а Микиел ги сграбчваше с голи ръце и им късаше вратовете, след което ги хвърляше в един чувал.

Не беше много трудна работа, но понякога бе болезнена, защото теренът беше много неравен и ако човек се спънеше в някое гнездо в мрака, можеше да пропадне до колене.

— Какво ще кажеш за историята с Рикерт? — попита Микиел.

— Мисля, че са само приказки.

— Въпреки това нещо не ми харесва. Как мислиш, дали е бил замесен в насилието срещу Норстрант?

Подметките на ботушите на Герит ван Хоек хрущяха по корала. Той не отговори.

— Госпожа Норстрант ми каза, че го чула да говори за бунт.

— Едва ли биха се осмелили. Нали знаеш какво ги сполетява бунтовниците.

Точно в този момент пред тях се разнесе силен шум — късоопашат буревестник пляскаше с крила, сякаш опитвайки се да избяга, оплетен в клоните на един храст. Микиел го сграбчи и го напъха в чувала при останалите.

Тази работа никак не му харесваше. Нещо не беше наред. Човек не можеше просто да влезе във водата и ей така да изчезне. Някой със сигурност му бе помогнал.

Каквото и да е казал, думите му явно са изплашили някого до такава степен, че е решил да го убие.