Колин Фалконър
Източна Индия (41)

Глава 41

Дъждът ги бе спасил и засега разполагаха с голямо количество вода за всички. Микиел бе заповядал на войниците си да сформират работни групи от мъжете, които да учат останалите как да оцеляват; трябваше да изградят по-добри убежища с кораловите плочи, със съчки от храсталаците и с останки от разбития кораб. Даде заповед на корабните дърводелци да работят на брега, докато през това време моряците придвижваха с помощта на пръти набързо скованите салове сред плитчините, и събираха плаващите бъчви с осолено свинско и вино, както и останките от корабните греди и пръти. Дори претърсваха брега за канчета и готварски тенджери.

Рибите се стрелкаха из плитчините и лакомо захапваха куките със стръв, но на тях се хващаха само дребни рибки, докато моряците не откараха новите салове в по-дълбоката част на канала. Няколко часа по-късно успяха с едно по-дебело въже да издърпат на брега голяма мрежа с риба, а на следващия ден отидоха до един остров наблизо и там убиха няколко тюлена. Същата вечер всички ядоха до насита за първи път от седмици.

* * *

Той откри Корнелия седнала сама под един от импровизираните навеси. Не изглеждаше толкова елегантна, но това изобщо не го притесняваше. Дори и с разрошената си мръсна коса и просмуканите си със сол изкаляни дрехи, тя продължаваше да му изглежда като едно от най-прекрасните създания, които някога е виждал.

Както и да е.

— Заповядайте, госпожо — каза Микиел и й подаде чаша вода.

— Какво е това? — попита Корнелия.

Той видя другите жени да им хвърлят скришом погледи, сякаш си мислеха, че Корнелия продължава да получава по-голямо внимание.

— След бурята вече разполагаме с достатъчно вода, така че всеки да има по три дажби на ден — обясни й Микиел. — Отидете при коменданта, ако сте още жадна.

Жените мигом скочиха и изфучаха от палатката, блъскайки се една друга в усилията си да стигнат първи. Микиел поклати глава.

— Не ме ли чуха? Има достатъчно вода за всеки, дори и със седмици да не завали.

— Мислят си, че мъжете отново ще я откраднат.

— Оставил съм стража до бъчвите, така че ако някой реши да краде вода, ще си спечели един куршум от мускет за награда. А комендантът си води списък на хората и дажбите, така че оттук нататък всеки да получава равно количество.

— Какво щяхме да правим без вас?

— Аз съм само един войник, просто правя онова, на което са ме обучавали. — За втори път той й протегна пълната чаша и Корнелия я пое с благодарност.

— Защо седите тук сама?

— Вие как мислите?

— В моменти като тези общественото положение не означава много. Всички се пържим на един огън.

— Кажете им го на тях.

Микиел й протегна пълна шепа със сухи бисквити, които моряците бяха спасили от корабните бъчви. Бяха се втвърдили много, заплашваха да счупят някой зъб, но за гладния човек имаха вкус на мед.

— Какво да правя с това?

Той приклекна до нея.

— Ето, вижте.

Микиел пусна бисквитата в каничката, отчупи пръчка от един близък храст и започна да разбърква бисквитата във водата. Корнелия направи гримаса. Трябва да надмогне естествената си гнусливост, ако иска да оцелее, помисли си той.

— Бъркайте я, докато се разтвори; ще се превърне в лека каша. Знам, не напомня много на храната, която сте свикнали да ви сервират в каютата на съвета, но ще спаси живота ви.

Корнелия пое съчката от него и започна да бърка, както й бе показал Микиел.

— Дори можете да си я стоплите малко. — Той се огледа и вдигна една тънка и равна плоча от корал. — Когато се сгъсти, поставете кашата на плочата и я сложете на огъня. Така е малко по-лесно да я стоплите.

— Поне вътре няма червеи — каза Корнелия и малко насила се усмихна.

— А, най-после се засмяхте, ето това е духът.

— Защо ми помагате?

— Видях ви да седите тук настрани, сама. Другите жени поне са заедно и споделят нещастието. А вие сте съвсем сама.

— Моите трудности не са ваша грижа.

Сините й очи бяха повече от откровени. Микиел се боеше, че ако отвърне на погледа й, ще се издаде. Вместо това само повдигна рамене и се изправи на крака, сякаш имаше да върши неотложна работа.

— Просто си изпълнявам задълженията.

— Благодаря ви, сержант Ван Тексел.

— Няма защо, госпожо.

Корнелия го проследи с поглед, докато се отдалечаваше с походка на фермерско момче с широки рамене. Но макар и да бе едър мъж, тя не се боеше от него, за разлика от шкипера или онзи грамаден войник, когото наричаха Стенховер. Беше започнала да харесва начина му на говорене, спокоен и бавен. Не се чувстваше уплашена, когато той бе наблизо.

Какво щяхме да правим без вас?