Колин Фалконър
Източна Индия (37)

Глава 37

Амброаз се събуди скован и зъзнещ; само след малко го връхлетя огромно отчаяние, когато осъзна къде се намира и защо се е озовал на това мрачно и изоставено място. Изправи се, затропа с крака и се запъти по брега към мястото, където се очертаваше силуетът на корабната лодка.

Когато се изправя пред Бог в деня на Страшния съд, той ще ме попита за този ден — помисли си Амброаз.

Час по-късно отплаваха, четирийсет и седем мъже и две жени. В сивата светлина на утрото останките от „Утрехт“ изглеждаха не по-големи от петънце на хоризонта.

Амброаз седеше прегърбен на носа. Чувстваше се така, сякаш бе погълнал камъни.

Шкиперът крещеше команди от мястото до руля, направлявайки лодката през назъбения лабиринт от рифове и сгушени острови към открито море.

Сторих всичко, което ми беше по силите, помисли си Амброаз, изчерпах всяка възможност за търсене на вода, дори настоях да ме върнат при хората, за да умра с тях. Какво още може да се направи, след като другите изобщо не изпитват нужда да се върнат към дълга си редом с мен?

Някъде дълбоко у него обаче някакъв глас го мъчеше жестоко: ти бягаш. Писъците на чайките звучаха като ликуващите крясъци на тълпа.