Колин Фалконър
Източна Индия (32)

Глава 32

Облаци затулваха луната, а фенерите на кърмата хвърляха причудлива светлина върху наклонената палуба и разръфания остатък от главната мачта. Поредната огромна вълна повдигна кораба и го заби още по-навътре в рифа.

Коник се опитваше да спаси варелите с бисквити от долните палуби. Кристиан го наблюдаваше. Той си спомни, че Коник беше с тях, когато се забавляваха с онази вещица Норстрант, и се бе заклел, че зъб няма да обели на никого, но с човек като него кой можеше да е сигурен в каквото и да било. Веднъж го бе измамил на карти и като добавеше и онова момиче в Амстердам, което му отмъкна под носа… До този момент не бе успял да се разплати с него за стореното.

Той направи две крачки по наклонената палуба и ножът му се плъзна между ребрата на Коник като в буца масло, после го повдигна и с лек тласък го изпрати зад борда за по-сигурно. Кристиан изплакна ножа в локвите с водата в шпигатите и после се върна в главната кабина да изпие още няколко кварти от чудесното бренди на комодора.

* * *

— Мислиш ли, че ще се върнат да ни вземат? — попита Йост.

Насядалите около масата мъже бяха възбудени. Ефектът от виното започваше да отшумява, а заедно с него и показната им смелост. Докато изтрезняваха, започнаха да се замислят за оцеляването си. Надеждата беше опасно животно, а виното и брендито водеха до най-опасния вид махмурлук.

Единствено братята Ван дер Бек не ги беше грижа; те непрекъснато ръчкаха иконома на комодора да носи още от най-добрия коняк на компанията. Прислужникът в каютата, Стротман, залиташе по наклонената палуба с подносите, затрупани със студено осолено свинско и говеждо месо.

Кристиан се бе облякъл за вечерята, провесил един от златните медальони на комодора около врата си.

— Той ще се върне да ни прибере — рече.

— Морето се надига — обади се Рикерт. — Това не ми харесва.

— Казват, че бил най-добрият шкипер в цялата флота — намеси се и Йост. — И гледай как ни натресе на рифовете.

През отворените дъбови врати се носеше пияният рев на другите, които продължаваха да вилнеят в трюма. Кристиан се зачуди какво ще се случи, ако добрият комодор се върнеше. Моряците за по-лесно можеха да решат да прережат гърлото му при такива обстоятелства, отколкото да бъдат изправени пред съда да отговарят за деянията си. Ужасяващият непрестанен грохот на прибоя над рифовете нахлуваше през прозорците. При такива жестоки обстоятелства, дяволът лесно намираше свои последователи.

 

 

Скалите Хутман

Комендантът вървеше покрай брега и псуваше тихо, морските му ботуши трошаха кораловите късове, а наметалото му плющеше на вятъра. Едрата му застрашителна фигура всяваше респект на кораб с размера на „Утрехт“; тук на този забравен от Бога остров, покрит с пясъчник и оскъдни храсталаци той просто изглеждаше тромав и бавен.

Микиел ван Тексел и хората му поне бяха успели да възстановят някакво подобие на ред. Микиел дори накара войниците си да подредят лагера им в прави редици, сякаш се намираха във военна кампания, макар и палатките им просто да представляваха разкъсани парчета от платна и събрани пръти и греди от разбития кораб.

— Микиел!

Той скочи като пружина и се изпъна.

— Да, хеер комендант.

— Имаме проблем.

Микиел се ухили.

— Бих казал, че имаме проблеми, с лопата да ги ринем.

Мъжът обаче нямаше чувство за хумор, дори и не се усмихна.

— Направих една инвентаризация. Разполагаме със запаси от храна и вода само за още няколко дни. Дори и при тази ситуация ще имам нужда от войниците ви да осигурят плътна стража, в случай че избухне поредното вълнение на острова. Не трябва да допускаме повече грабежи.

— Не се тревожете, войниците ми знаят какво да правят.

Той посочи към водата, където от другата страна на канала, приблизително на разстояние един изстрел с оръдие, трудно се различаваше корабната лодка, закотвена на кея. В падащия здрач Микиел едва различи подобията на палатки, които бяха успели да издигнат от различни трески и парчета брезент.

— Той трябва да дойде за нас. Няма да ни остави тук.

Микиел не каза нищо.

— Нали така?

— Мястото му е тук, с нас — изрече внимателно Микиел, като предпазливо подбираше думите си.

— Преброих, че сме двеста и тринайсет човека. Имайки предвид с колко вода разполагаме, наложих водна дажба.

— Хората ми ще гарантират пълно спокойствие.

Комендантът кимна. Извърна се и отново огледа кея и техния заблуден комодор.

— Ще видите, че на сутринта ще е тук.

Самотните крясъци на късоопашати буревестници и чайки съпровождаха сгъстяването на мрака. Нестихващият вятър стенеше и вдигаше прах.

* * *

Войниците накладоха огън с помощта на кутията с прахан на Микиел: в нея се намираше кремък, малка метална плоча и парче памучен плат, напоено със селитра. Събраха купчинка съчки върху няколко сухи влакна и използваха кремъка и металната плоча, за да получат искра. Внимателно започнаха да раздухват слабия пламък, докато се разпали, а после се скупчиха около огъня. Тънките съчки от храстите обаче, които бяха събрали, не бяха способни да ги стоплят и вятърът бързо превърна пламтящите съчки от храсталаци в пепел.

Какво гадно място, помисли си Микиел.

Островът не бе по-голям от църквата в малкото му село, щръкнал сред океана коралов хълм с няколко вкопчени в соления пясък храсти, служещ за подслон на няколко морски птици и нищо повече. Крайбрежната ивица представляваше плосък риф, надвиснал над водата в разръфана и назъбена линия. Някои вече го бяха кръстили „Утрехт Керкхоф“ — гробището на „Утрехт“.

От другата страна на един канал с бързо течение се виждаха други, вече по-големи острови. На север се намираше по-малкият остров, откъдето шкиперът и комодорът бяха потеглили в едномачтовия платноход. Оттатък лагуната имаше още два, далеч по-големи от този, но все едно че се намираха в Батавия.

В определени моменти през деня островите приемаха някакво причудливо гъбоподобно очертание, сякаш нечия невидима ръка държеше огледало, в което те се оглеждаха, в резултат на което изглеждаха обърнати с главата надолу и два пъти по-големи. Фасулчо заяви, че мястото било омагьосано.

Доведен до отчаяние от неуспеха с огъня, Микиел навлече наметалото си и се просна на земята, потъвайки в тъмен и безпаметен сън. Събуди се посред нощ с лице, посипано с острия стържещ пясък, пронизван от студ, толкова силен, че цялото му тяло трепереше. Не успя да заспи, вместо това отново разпали огъня и клекна до него, заслушан в глухия грохот, с който вълните се разбиваха в рифа.

Нямаха повече одеяла. Малкото, които успяха да спасят от разбития кораб, ги взе пасторът за семейството му. Той дори си бе присвоил и част от разкъсаните платна, изхвърлени от морето на брега и ги бе използвал като импровизиран навес. Значи ето какво представлява жертвата в името на Бог, всичко сякаш е издухано от ураганен вятър, помисли си Микиел.

Някъде в мрака двама мъже се биеха с юмруци заради претенциите за някаква бисквита.

Той запали газена лампа и отиде да провери постовете, които бе поставил на стража до бъчвите с вода. След това закрачи по брега в опит да се постопли, но срещна госпожа Норстрант, сгушена в малка яма сред храсти и шистови плочи, трепереща от студ. За малко да се препъне в нея.

— Кой е? Кой сте вие?

Гласът й беше на ръба на паниката. Той отстъпи няколко крачки в мрака.

— Извинявам се, госпожо. Не ви видях.

— Стойте настрана от мен! Ще викам!

— Аз съм сержант Микиел ван Тексел! Патрулирам. Не сте в опасност.

Тя изскимтя и задрапа по пясъка в опит да се отдалечи от него.

— Добре ли сте, госпожо?

— Кой сте вие?

— Казах ви, че съм сержант Ван Тексел. Извинявам се, не ви видях.

Корнелия дишаше тежко, сякаш бе пробягала цяла миля по пясъка.

— Ще ви оставя да спите — добави той.

— Не, моля ви! Не си отивайте. Останете за малко тук. Уплашена съм.

— Добре — отвърна Микиел.

И остана до нея, загърнат в наметалото си. След малко приклекна, за да се скрие от вятъра.

— Какво става там? — прошепна Корнелия.

— На другия остров ли? Имат вода и бисквити. Справят се добре.

— Комодорът има ли планове как да се спасим?

Микиел се замисли дали да не й каже, че всичко ще бъде наред. Но това щеше да е оскърбление за интелигентността на дамата.

— Не знам, госпожо. Бих казал, че до голяма степен е загубил контрола над ситуацията.

— Защо не дойде сам на острова ни?

— Ами морето е много бурно, но не мисля, че това е причината. Според мен онези момчета оттатък мислят само за собственото си спасение.

— Не може да бъде. Не и синьор Секор!

— На мен шкиперът не ми вдъхва доверие. Целият настръхвам само като му видя физиономията.

— Комодорът няма да ни изостави. Ще видите, че той още командва тук.

— Ако все още командва, тогава защо не е при нас?

Корнелия се обгърна зиморничаво с ръце и се сви.

— Добре ли сте, госпожо?

— Бог как допусна да ни се случи това?

— Липсата на късмет спохожда много хора. Не мисля, че е имал някакво специално отношение към нас.

— Не вярвате ли в Бог, сержант Ван Тексел?

— Ако вярвах, щяха да ми трябват много големи усилия да го харесвам след това, което ни се случи днес!

— Не харесвате Господ? Как може да говорите такива неща?

— Вижте, според мен, ако някой има късмет, казва, че това е благодарение на Господ, ако го споходи нещастие, заявява, че е работа на дявола. Но всъщност това е едно и също. Аз съм прост човек, госпожо, ще се моля на Бог, ако това е желанието на някого, но ми е все едно и в единия, и в другия случай.

— Това е богохулство!

— Така ли? За мен това просто е самата истина, както съм я научил. Бог, съдба, дяволът… всички те са едно и също. Има късмет и липса на късмет, има щастливци, има и нещастни хора. И да ви кажа, никога не проумях каква е схемата на всичко това.

— Не мислите ли, че Бог ни наказва?

— За какво?

— За нещата, които се случиха по време на пътешествието ни?

— Да ви призная, аз съм войник от много години и съм виждал хора да вършат невъобразими неща по време на война. Някои си получиха заслуженото, но други продължават да крачат и до ден-днешен, все едно че нищо не е било.

— Тогава за кого се молите в нощи като тази, сержанте?

— Не се моля, госпожо, само се опитвам да се топля и да държа меча си винаги остър. Винаги съм бил много практичен човек.

— Не бива да говорите така пред пастора.

— Ами както виждате, не го правя. Това също е практично.

Надолу по брега се разнесоха звуците от поредното сбиване. Ван Тексел взе газената лампа и се изправи.

— Ще отида да видя какво става. После пак ще се отбия.

Той внимателно закрачи по брега. Мракът все повече се сгъстяваше, а вятърът се усилваше и ставаше все по-студено.