Колин Фалконър
Източна Индия (3)

Глава 3

Амброаз седеше на челното място на масата в каютата на съвета. Корнелия бе настанена от лявата му страна; мястото от дясната му заемаше подтърговецът^[1] Кристиан ван Сант. Чиновниците седяха в срещуположния край заедно с юнкерите. Един от тях на име Йост ван дер Линде се смееше така, че й настръхваше кожата.

Самият комодор беше красив мъж. Дългата му черна коса падаше равномерно върху високата му бяла яка. Имаше грижливо оформена брада и лице колкото интелигентно, толкова и фино. Известно й беше, че се е издигнал от низините на Източноиндийската компания до настоящия висок пост само за някакви си десет години.

Притежаваше живи сиви очи и елегантни маниери; а още нямаше навършени трийсет и пет години. Негов зет беше Хайндрих Броудър, бивш адмирал, понастоящем член на съвета на седемнайсетте. Може би този факт имаше нещо общо с бързата му кариера.

Но въпреки всичко беше приятен събеседник.

Само шкипер Шелингер да спреше да я гледа по този начин. Истинско животно; хилеше й се като глупак всеки път, когато успееше да улови погледа й. Наистина ли си мислеше, че която и да е уважавана жена, дори и неомъжена, би могла да остане очарована от мъж с маниери на прасе и теми на разговор, свеждащи се само до морски течения и посоката на вятъра?

— И каква е причината моята дама да пътува към Индиите? — започна да интимничи той накрая.

— Отивам при съпруга си — отвърна Корнелия, с надеждата да го обезкуражи.

— А какво прави той там?

— Обработва скъпоценни камъни.

За миг изражението му можеше да се изтълкува като презрително изсумтяване.

— Предприемчив мъж, значи.

— Мисля, че трябва да внимавате как се отнасяте с дамата — изсумтя в този момент Амброаз и бузите на шкипера пламнаха. Ръцете му се свиха в юмруци под масата.

Останалите мъже около масата забиха смутено погледи в блюдата си.

— Всичко е наред — рече бързо тя, надявайки се да избегне неприятностите. — Не съм му се обидила.

Двамата мъже се втренчиха един в друг от двете страни на масата. Този сблъсък не вещае добро пътуване, помисли си Корнелия.

В този момент подтърговецът Кристиан се притече на помощ. Той се засмя, все едно някой бе казал шега. Притежаваше изумителна усмивка, която сякаш озаряваше цялата каюта.

— Хеер^[2] комодор, моля ви, разкажете ни за приключенията си в двореца на великия могол. — Той се извърна към Корнелия и незабележимо й смигна: шкиперът е идиот. Оставете го на мен.

— Сигурен съм, че на всички вече им се повръща от разказите ми за Индия — отвърна Амброаз.

Шкиперът изгрухтя в знак на съгласие.

— Е, позволете ми да не се съглася с вас — рече Кристиан, подкрепен от останалите присъстващи.

Тя проумя, че младите мъже не просто раболепничеха; за повечето от тях това беше първото им излизане от Холандия или дори от собствения им град и всички бяха жадни за романтични разкази на тема димящи вулкани и люлеещи се под вятъра кокосови палми.

Корнелия също не правеше изключение.

— Напуснете ли Холандия, мигом се озовавате сред диваци — обади се шкиперът, ръфайки парче солено говеждо.

— Точно обратното — възрази Амброаз. — В двореца на великия Джахан видях как тамошните владетели далеч превъзхождат нашите във великолепието си. Палатите им имат градини, каквито никога не съм виждал. Стените на форта на принца в Юмна са издялани от червен пясъчник, който на залез-слънце се обагря в кървавочервено, а на зазоряване розовее като роза. Пясъчникът е издялан в решетки, а прозорците са облицовани със златни листа.

Очите на младите мъже заблестяха. Всички слушаха като омагьосани, с изключение на шкипера, който шумно ръфаше вечерята си.

— Шах Джахан се радва на играчки, каквито дори не можете да си представите, че съществуват. Притежава зверове на име слонове, създания, които никога не сте зървали през живота си, всяко едно голямо колкото фермерска къща, и организира боеве между тях за развлечение. Има също така и двор с успоредни пътеки, застлани с черни и бели мраморни плочи; кара слугите си да стоят на тях, дори и в жегата през деня, за да представят фигури от шаха. Кара ги да се местят, както му хрумне, докато през това време си седи някъде на сянка.

— Дяволски изчадия — избъбри под носа си пасторът.

— Дори и така да е, бих искал да видя всичко това — обади се Йост.

— Проповедникът вече ви каза, че са безбожници — намеси се шкиперът.

Амброаз повдигна рамене.

— Не ми е приятно да го кажа, но шкиперът е прав. При цялото това великолепие, управлението им е нечестиво и ръководено единствено само от алчност. Владетелите мислят само как да напълнят дворците си със скъпи играчки и красиви жени и се държат така, сякаш обществените дела не ги касаят, докато през това време губернаторите биват подкупвани от убийци и крадци да си затварят очите за престъпленията им. Принцът се изтяга на кадифени възглавници и пие подсладени шербети, докато през това време поданиците му се свиват в жужащи от мухи колиби без легла и се хранят само с гол ориз. Колкото и да са изпълнени с чудеса тези земи, там няма да видите нашите морални закони. Тяхното правителство не може да се сравнява с нашето, тъй като те не поделят богатството си с бедните и не се борят с несправедливостите.

Корнелия вдигна поглед и видя как шкиперът отново й се хилеше нагло.

— Не можете да обвините някой владетел, че желае красиви жени — обади се той, без да отделя погледа си от нея.

— Владетелите са длъжни да управляват справедливо — каза Амброаз. — Няма ли справедливо управление, хората отново се превръщат в животни.

— Бог ни е издигнал над животните — рече пасторът. — Цялото управление трябва да се основава на Божия закон, за да бъде ефективно.

Шкиперът си допи виното. Част от него се бе разляло по брадата му и той я обърса с опакото на дланта си.

— Трябва да се връщам на вахтата си — каза Шелингер. — Стомахът ми ме тревожи.

Излезе и затръшна вратата след себе си.

* * *

Вятърът размяташе плаща на шкипера, докато стоварваше поредната огромна черна вълна под напречната корабна греда. Кристиан изкачи с усилие стълбата към палубата и се насочи, люшкайки се, към кърмата през разлюляната палуба.

— Гадна нощ — рече той.

Шкиперът изгрухтя в знак на съгласие.

— По това време на годината човек трябва да се бори с урагани от тази страна на екватора, докато се добере до затишието на юг от него.

Кристиан се облегна на релинга до него.

— Този Секор. Като гледам, двамата не ви бива много да мелите брашно заедно.

— Какво искаш да кажеш, подтърговецо?

— Видях как се отнасяше с теб на масата. Пет пари не дава за теб.

— Защо пък аз трябва да давам за него?

— Нашият комодор е високо ценен сред съвета на седемнайсетте.

— Той си пада повече по лизането на задници, отколкото по яденето на сирене. Познавам го от Индия.

— Така си и помислих. Чувам, че имало някаква вражда помежду ви.

— Някой се е раздрънкал ли? Кой беше, Декер ли? Или Баренц?

— Чух, че ти е наложил наказание при последното пътуване и те е лишил от двумесечното ти възнаграждение. Голям карък си да плаваш отново под командването му толкова скоро.

— Аз си управлявам кораба, а той може да си разкарва юнкерите насам-натам колкото си иска. Но Бог да му е на помощ, ако си мисли, че отново може да ми се бърка в работите. Можеш да му предадеш думите ми.

— Каквото и да ми кажеш тук, то си остава между нас, шкипер.

— Какво си намислил, чиновниче?

Иска да ме сплаши, помисли си Кристиан. Но той само се усмихна и положи ръка върху рамото на шкипера.

— Исках да кажа, че ми е жал да гледам мъж като теб да се кланя и да изпълнява заповедите на тези служители на компанията и да наобикаля разни нищожества като шивачи и еврейчета. Какво прахосване на способностите ти. Това имах предвид.

Шкиперът отблъсна рязко ръката му, но Кристиан разбра, че е успял да прочете и най-потайните му мисли. Върна се обратно по стълбата долу, оставяйки Шелингер потънал в мрачните си мисли и бързо усилващото се вълнение.

* * *

След вечеря Корнелия се върна в личната си каюта, разположена на малката палуба на кърмата. Офицерите и заможните пасажери обитаваха тази част на кораба, макар и каютите на някои от тях да бяха по-малки и от нейната, като само една завеса ги делеше от прохода. В знак на признание на положението и пола й тя бе получила една голяма каюта под облицования в злато фенер на кърмата.

Каютата й осигуряваше известно уединение, или поне така си мислеше Корнелия.

След малко вратата й се отвори леко със скърцане; Корнелия реши, че е Сара, прислужницата й. Вместо това с изумление видя шкипера, застанал на прага с морските си ботуши и ухилен, сякаш гледаше някаква проститутка в амстердамска кръчма. Беше пъхнал палци под колана си. Корнелия долови дъха на джин, който идваше от него.

— Харесва ли ти квартирата? — попита я.

— Какво правите тук?

— Трябва да се уверя, че най-известният ми пасажер е удобно настанен — отвърна шкиперът. — Хайде, не ме гледай така.

— Нямате работа тук. Тъкмо се приготвям за лягане.

— Ама тук направо е много тясно, за бога! — Той прекрачи прага, но беше принуден да наклони глава, за да не се блъсне в тавана. Понижи глас: — Видях как ме гледаше на вечерята.

Корнелия се зачуди дали да не извика за помощ. Къде се бе дянала прислужницата й?

— Ще се чувстваш далеч по-удобно в моята каюта.

— Аз съм омъжена жена — отвърна тя с напрегнат глас.

Шелингер протегна ръка да я докосне, но Корнелия рязко се дръпна.

— Изчезвайте оттук, или ще викам. Целият кораб ще ме чуе.

Езикът му обиколи вътрешността на бузата му, докато размисляше над думите й.

— Мога да имам всяка жена, която пожелая — заяви шкиперът.

— Не и мен.

Прииска му се да я удари; Корнелия го прочете в лицето му. Грозно животно. Той се извърна и затрополя навън.

Секунди след това на прага цъфна захилената като идиот Сара. Явно нещо я бе развеселило. Може би гледката на господарката й, седнала на леглото, разтреперана, с побеляло лице.

— Къде беше? — изръмжа Корнелия, макар вече да знаеше отговора. Малката кокетка е била наясно какво става, със сигурност бе изчакала отвън до вратата, хилейки се на грубиянските опити на шкипера ухажор.

— Помогни ми да се съблека — изсумтя Корнелия.

Стори й се, че малката мръсница също дъха на джин. Какво да правя, запита се Корнелия. Беше се натресла с това безполезно момиче, та чак до Батавия. И като си помислеше само, че я бе наела с такива безупречни препоръки.

А това беше едва първата нощ; не й се мислеше какво я чака още цели осем месеца.