Колин Фалконър
Източна Индия (28)

Глава 28

Скалите Хутман

Висок остров започна да се надига над сивия хоризонт, прекалено далеч обаче, за да им бъде от помощ. Наблизо имаше оголени коралови рифове и Амброаз изпрати шкипера да ги огледа с малката корабна лодка. След като се върна, шкиперът го увери, че оголените части няма да бъдат закрити от приливната вълна. Амброаз реши да изпрати пасажерите там, заедно с парите и съкровищата, докато останалите се борят за спасяването на кораба.

Той си проби път през гъмжилото от хора, заседнали на главната палуба; те пищяха и го дърпаха, умолявайки го да ги спаси. Какво трябваше да направи? Не той беше натресъл кораба на тоя проклет риф.

Слезе на долната палуба и удивен дочу да пеят в трюма. Неколцина мъже бяха разбили една от бъчвите с бренди и се люшкаха из помещението пияни. Един от тях, Монфор, удряше с тесла една от раклите с пари.

— Махай се оттам! — изрева Амброаз.

— Cul de vache!

Амброаз направо не можеше да повярва на ушите си. Той изтръгна брадвата от ръката на моряка и го събори на пода.

— Ще заповядам да те нашибат с камшик! — изкрещя Амброаз в лицето му. Отиде в предната част, за да вземе дървеното сандъче, което бе скрил в собствените си ракли, после се върна на оръдейната палуба. Заповяда на един от дърводелците да поправи разбитата ракла с пари в трюма.

Тук зрееше бунт. Оттук до анархията оставаше само една стъпка.

* * *

Шкиперът заповяда жените и децата да се качат първи в спасителните лодки, но никой не го слушаше. Всеки гледаше само себе си. Моряците разтоварваха варели с бисквити и вода в малката корабна лодка и в същото време отблъскваха с юмруци ужасените пасажери, които искаха да ги последват. Корабната лодка се удряше в корпуса на кораба с всяка огромна вълна, а през това време тълпата с всички сили я щурмуваше.

Корнелия усети как обезумелите хора я повличаха със себе си. Някой замахна да й издере очите, а лакътят на друг се вряза в тялото й и тя за малко да падне. Моряците с всички сили се мъчеха да ги отблъснат. Всички проклятия на шкипера се оказваха напълно безсилни.

Пасторът беше един от първите, успели да стъпят в лодката. Гледаше така, сякаш Господ бе решил да го пази.

Че как иначе, нали той самият бе оказал на Господ огромна помощ.

Боцманът и шкиперът крещяха един на друг в опит да намерят решение. Корнелия се сгуши в една от сенките, защото не искаше да я видят. Амброаз бе споменал, че боцманът е бил сред мъжете, които я насилиха.

— Какво ще правим? — изкрещя боцманът. — Нямам никакво намерение да клеча в някакъв риф, за да умра от жажда сред тези отрепки.

Шкиперът сякаш се гърчеше в агония от невъзможността да вземе решение, въпреки цялата му арогантност до този момент. Той не отговори.

— Трябва да хванем лодката — каза боцманът. — Проклятие, гледай го тоя добитък! Хайде да ги зарежем.

— Не можем.

— Трябва да разкараме комодора. Сега е моментът да го направим!

Корнелия се обърна към палубата, където мъже се биеха с жени и деца, прегазвайки се един друг в опитите си да се доберат до лодката. Вълните се стоварваха една след друга върху планширите, с което още повече застрашаваха опитите на моряците да евакуират кораба.

Амброаз я видя, сграбчи я за ръката и я задърпа към лодката.

— Търся ви навсякъде. Къде бяхте досега? Трябва да ви качим на лодката!

— Амброаз! — Корнелия искаше да го предупреди какво е подслушала, но той я предаде на двама моряци, които я повлякоха през хаоса върху палубата към лодката.

— Всичко ще е наред! — изкрещя Амброаз след нея. Обърна се и забърза към кърмата, където шкиперът и боцманът бяха застанали до релинга.

* * *

Микиел ван Тексел се взираше през мътното сиво утро в неясните силуети, разпръснати по хоризонта. Прецени, че са само някакви невзрачни рифове, които по всяка вероятност се озоваваха под приливната вълна. Изглежда, съдбата бе решила, че това е краят им. Кое беше по-добре: да умреш от куршум на мускет, или уста, пълна с морска вода? Смъртта си беше смърт, както и да я погледнеш, и беше включена в заплатите на компанията.

Пред очите му обезумялата тълпа воюваше на живот и смърт за място в спасителната лодка. Той видя богобоязлив холандец да изблъсква едно дете върху фалшборда в опит да спаси собствения си мизерен живот, след което то политна в океана. Още едно откъснало се от майка си дете полетя зад борда в разпенената вода. Проклятие, тези хора нямаха страх от Бога.

Пасторът, разбира се, бе успял да се настани в лодката с челядта си, едва ли би могъл да се намери по-дяволски проповедник от него.

Зърна дъщеря му, Хендрика, повлечена от блъсканицата и напразно опитваща се да си пробие път през редицата моряци, подредени пред фалшборда. Щяха да я смачкат или да се удави, въпреки това изобилие от храбреци около нея. А баща й вече се бе настанил в лодката. Микиел ван Тексел не можеше да повярва, че един мъж е способен да погази честта си, да плюе върху собственото си семейство.

Той се втурна към нея, проби тълпата и я хвана за ръката.

— Оттук! — извика в ухото й.

Като момче беше работил във фермите, много пъти си бе пробивал път сред стада от крави, а това тук не беше много по-различно. Човек използваше лактите си, силата си и заплашителен глас.

— Дръж момичето! — изрева Микиел на един от моряците, повдигна я и я прехвърли през борда.

Хендрика беше толкова мършава и лека, че едва ли щеше да се справи сама.

— Слава богу — изрече тя, протягайки ръка към него. Здрави моряшки ръце я сграбчиха и й помогнаха да слезе в лодката.

Слава богу. Какво общо имаше Господ с това? Той не го бе видял да си пробива път през тълпата към нея. Господ си беше добре на небесата, но понякога човек трябваше да се довери на собствените си ръце, ако искаше да се спаси.

* * *

Корнелия не усети как се бе добрала до лодката. Беше изблъскана извън борда и й се наложи да драпа по трапа в мрака с треперещи пръсти, драскащи да се уловят някъде сред мокрите греди. Нова вълна се стовари върху корпуса и тя залитна с писък в очакване да падне във водата, вместо да се озове в лодката. Някой успя да я хване миг преди да падне, но глезенът й се огъна под теглото й и тя загуби съзнание от силната болка.

Когато дойде на себе си, моряците вече гребяха усилено и лодката се отдалечаваше от мястото на корабокрушението. Корнелия вдигна глава и зърна надвисналата над главите им грамада. Мрачната светлина на утрото откри пред погледа им истинската представа на сполетялото ги бедствие. Очевидно корабът се бе забил в рифовете по време на приливната вълна, защото сега бе рухнал върху бимсовете с главната си мачта, стоварила се напречно на борда сред плетеница от въжета и платна, гъмжило от моряци и изпаднали в истерия пасажери, които пълзяха отчаяно, подобно на мравки по скелета на умряло чудовище.

Корнелия бе успяла да се спаси от смъртоносния капан на кораба. Но каква съдба я очакваше след това спасение?

Тя закри лицето си с длани и се сви в шпигатите, прогизнала и трепереща, почти в неведение за хората около себе си. Сякаш цялата й цивилизованост в миг се бе изпарила и Корнелия се бе превърнала в животно, завладяно единствено от инстинкта за оцеляване.

* * *

Корабът беше легнал върху бимсовете, поради което бе невъзможно да останеш прав по мократа и наклонена палуба; трябваше да се катериш, вкопчвайки се във въжетата или горните греди, за да запазиш равновесие. Амброаз слезе по стълбите и видя долу коменданта, свалил палтото си, да крещи заповеди на една шепа войници, които се блъскаха един в друг около един шпил, като се опитваха да повдигнат друг.

— Извадете раклите и после се качвайте на лодките! — изкрещя му той. — Не се занимавайте с останалите неща. Войниците са ни нужни на сушата, за да пазят реда. Виждам, че в спуснатите лодки цари пълен хаос.

— Само да измъкнем и тази последна ракла, комодоре!

Амброаз запълзя по палубата към стълбата и надолу към главната каюта. Проходът натам беше блокиран от главния ефрейтор Стенховер и двама други, Вилем Грот и Герит ван Хоек; Стенховер бе завързал около кръста си парче копринен плат, откраднато от раклите. Ефрейторът се изсмя, щом го видя, и закърши бедра, подобно на моголска одалиска.

— Какво правите тук? Изчезвайте и се връщайте на палубата!

— Вижте ме, аз съм Корнелия Норстрант! — Стенховер се заразхожда през най-широката част на трюма, подмятайки задника си във всички посоки — пълна пародия на красотата с животинското си лице.

Поредна вълна се стовари върху кораба и всички изпопадаха. Това само усили смеха на пияните войници. Стенховер изпсува, защото каната с бренди, която държеше, се бе разбила във фалшборда.

— Изчезвайте оттук! — изрева Амброаз. Ръката му посегна към меча.

В миг смехът секна и настъпи тишина. Тримата войници също посегнаха към мечовете си. Тези мъже бяха наемници на заплата в компанията, но за тях едва ли би представлявало проблем да го убият, ако им се наложи. Така и така всички щяха да умрат, така че кого го бе грижа за правилника на компанията или че някакъв комодор току-що е успял да стане от смъртното си легло?

И той побягна, втурна се през вратата на каютата на съвета, където видя Саломон дьо Чесне да събира документи и да ги тъпче в кожена чанта.

— Зарежете всичко това и елате с мен! — изръмжа той.

Двамата се добраха до кабината на комодора, катерейки се по палубата. Неговите документи бяха пръснати по пода; дори и тежкият му морски сандък се бе заклещил във фалшборда на десния борд. Той отключи чекмеджето на бюрото си, извади скритото сандъче и го подаде на Саломон заедно с ключа; предаде му също така и дребната дървена кутия, която бе взел със себе си от предния трюм.

— Ще ги пазите с цената на живота си. Те са собственост на компанията. Увийте ги в плат, така че никой да не разбере какво представляват. Каквото и да ми се случи, на всяка цена трябва да ги предадете на Ян Питерсен Коен, генерал-губернатора в Батавия.

Бедният Саломон целият се тресеше от страх.

— Ще ви отведа на борда на корабната лодка. А оттам вече Господ да е с вас.

— И с вас да е, хеер комодор.

Господи! Той вече изпитваше огромен страх за съдбата на среброто. Изгубеше ли и скъпоценните камъни, по-добре да не се показваше в Батавия или дори в Холандия, даже и да оцелееше.

Изпълзя обратно по стълбата. Раклите със среброто бяха изкарани на палубата, осем до този момент. В трюма оставаха още четири. Комендантът и сержантът откараха хората си в лодката, готови да потеглят към острова. Той закара Саломон при тях, погрижи се да го прехвърлят през кърмата; чиновникът притискаше багажа си към гърдите, сякаш беше бебе.

Стенховер вдигна поглед към Амброаз, ухили му се и му отдаде присмехулно чест.

* * *

Някой отвори с трясък вратата на каютата. Кристиан се гърчеше в мрака, сред цяла локва повръщано на пода.

— Кой е там? — извика той.

— Аз съм — отвърна шкиперът. Вдигна маслената лампа, която носеше в ръка. — Ти ли си това, хеер подтърговец? — Комодорът те търси навсякъде. Какво правиш тук? Господи, тук вони като в общия кенеф.

— Лоша ли е ситуацията?

— Че каква друга да е. Натресли сме се върху скалите Хутман.

— Не можеш ли да измъкнеш кораба?

— Ама ти не си ли излизал горе да видиш за какво става въпрос?

Кристиан само го изгледа с празен поглед.

— Отпиши кораба. Отсякохме главната мачта и сега сме се забили в рифа като набодена с топлийка пеперуда. Корпусът й е разбит. С по-голям успех ще плаваш върху кирпичена бричка.

— Никакъв шанс ли нямаме?

— Корабът ще остане тук, докато се разруши напълно. Не разбираш ли?

— Ами раклите с парите?

— О, няма проблеми, гушваме по една под всяка мишница и ще отплуваме до островите.

След тези думи шкиперът изчезна. Кристиан чу разнасящите се от главната палуба писъци; поредната огромна вълна се стовари върху разбития кораб и водата нахлу по пасажа. Кристиан се опита да се изправи и да последва шкипера, но краката му не му се подчиниха и остана да седи в мрака, заслушан в звуците, издавани от умиращия кораб.