Колин Фалконър
Източна Индия (27)

Глава 27

Аленият холандски лъв пореше вълните, килватерът блестеше като фосфоресциращ. Шкиперът сновеше по палубата в наметалото си и високите моряшки ботуши, привеждаше се над релинга и плюеше в морето. Украсената със спираловидни орнаменти кърма блестеше под лунните лъчи; жълтият блясък от илюминаторите на главната каюта се отразяваше в килватера. Някъде там, долу, онзи дребен сводник Секор се гушеше в койката си и стенеше като някаква пикла.

Голямата Южна земя лежеше отвъд хоризонта, а след нея и Индиите — само на две седмици попътен вятър. Появата на суша вещаеше беда за всички тях; тази кучка си го търсеше, но опитай се да обясниш това на генерал-губернатора Коен. Бедният Ян го беше загазил. Тъпо копеле, как се бе оставил подтърговецът да го оплете в дребните си игрички.

Ами аз? Какво да правя?

Комендантът удари главната мачта с церемониалния си жезъл, известявайки за смяна на вахтата. — Всичко е наред!

Засега всичко беше наред; но това нямаше да продължи дълго.

Той вдигна далекогледа към окото си и огледа хоризонта. Онова там дали не беше прибой? Извика моряка наблюдател, настанен отпред на бушприта. Питер Робен, чийто силует изпъкваше на фона на нощните звезди, извика в отговор, че това е само отражение на луната във водата.

Тези дължини бяха опасни, простиращи се до двайсет и осмия градус, но картите му показваха, че все още се намират на шестстотин мили западно от голямата Южна земя и напредват по курс север — изток преди вятъра. Нямаше за какво да се тревожат.

Комодорът му бе изпратил съобщение по подтърговеца да постави моряци наблюдатели в коша на главната мачта!

Това надуто дребно копеле си въобразяваше, че е шкипер. Е, той щеше да постави на мачтата наблюдатели, когато счетеше, че му е дошло времето.

… Какво беше това?

Стори му се, че долови някакъв звук като далечна гръмотевица.

Повдигна отново бинокъла пред окото си. Сигурно беше вятърът във вантите.

Усети как гърбът му настръхва. Звукът отново се разнесе, гръмотевица сред ясното нощно небе, а те плаваха с издути платна.

Господи, това не можеше да е вярно.

Човече, това не е отражение на луната.

Видя го точно навреме и сграбчи с всички сили релинга на кърмата, подготвяйки се за удара. Разнесе се ужасяващият звук от стържене на гредите и си представи как болтовете на руля изхвърчат от гнездата си, докато големият кораб изскача от водата с писък, наподобяващ ранено животно. Разнесе се писък; моряк от екипажа се откъсна от вантите и рухна върху палубата, главата му се превърна на каша.

Нещо разтресе целия кораб, носът се издигна от вълните и в следващия миг „Утрехт“ се люшна наляво сред взрив от пяна.

* * *

Амброаз беше разтърсен в койката си, изтръгнат немилостиво от съня. Той задрапа напосоки за някаква опора, докато се търкаляше по пода на каютата си, и после замря по гръб, притиснат във фалшборда и зашеметен. Дочу как килът стърже в подводния риф, после настъпи внезапна и ужасна тишина; корабът се наклони настрана; Амброаз си помисли, че всеки момент ще се преобърне.

Пътниците надаваха писъци върху оръдейните палуби. „Утрехт“ се люшна, когато първата огромна вълна се стовари върху предната му част.

Амброаз се изправи с усилие; по лицето си усещаше да се стича кръв в резултат на удара на главата му в неговото писалище. Успя да сграбчи фалшборда и с усилие се измъкна от каютата, поемайки нагоре по стъпалата, както си беше по нощница.

„Утрехт“ се бореше да се възстанови от крена. Поредна огромна вълна се стовари върху корпуса и заля безмилостно палубите. Вантите плющяха ненужни от рейките. Разнесе се ново ужасяващо стържене, когато нова гигантска вълна завлече още по-навътре в рифа кила на „Утрехт“.

Амброаз завари шкипера под големия фенер, сгърчен под наметалото си, впил побелели пръсти в релинга. Крещеше заповеди, докато през това време моряците се изсипваха от люковете в помощ на нощната вахта, катерейки се като маймуни по такелажа.

— Какво сте направили?

— Пясъчна плитчина. — Как беше възможно да е толкова спокоен. Сякаш тази катастрофа представляваше дребна неприятност, за която не носеше никаква отговорност.

— Пясъчна плитчина ли?

Грохотът на вълните около тях се сливаше с писъците в мрака; втората вълна върху палубата се състоеше вече от пасажери, а моряците ги псуваха и ругаеха, изблъсквайки ги от пътя си.

— Как е възможно да е пясъчна плитчина? По вашите сметки ние сме на шестстотин мили от Южната земя!

— Някакъв неизвестен риф. Закачили сме опашката му. — Той избута Амброаз настрани и отново закрещя заповеди, после се извърна към най-близкия моряк. — Само екипажът да остане на палубата! Върнете долу всичкия тоя добитък!

Амброаз го сграбчи за рамото и го извърна към себе си.

— Предупреждавах ви за това! Не поставихте ли моряк наблюдател, както ви казах?

Корабът отново се люшна, ударен странично от поредна огромна вълна. Амброаз залитна настрани.

— Какво съветвате сега?

— Ще измъкна кораба. Не за първи път се сблъсквам с такава плитчина.

— Ако бяхте изпълнили разпореждането ми, това изобщо нямаше да се случи!

Шкиперът се дръпна настрани. Да, не беше много удачно да стои на това място по нощница и да спори. Той забърза към долната палуба. Надяваше се Шелингер да е прав и това да се окаже наистина пясъчна плитчина.

Господ да им е на помощ, ако грешеше.

* * *

За първи път от няколко дни насам тя излезе на палубата.

Откакто… онова… се случи, тя се бе заключила в каютата си, прекалено засрамена да погледне когото и да било в очите. Сега си беше облякла най-хубавата рокля; ако й беше писано да умира, поне да умре с достойнство.

Не беше никак лесно да се задържи изправена; корабът отново се бе наклонил към подветрената страна. Долу на главната палуба гъмжилото беше толкова силно, че натискът буквално задушаваше притиснатите към релинга на десния борд. Беше наясно, че са заседнали в пясъчна плитчина. Ситни пръски вода прелитаха в сиянието на лампите на кърмата, а корабът издаваше стон при удара на всяка вълна.

Двама моряци отвързаха лодката, но внезапен силен порив на вятъра повдигна дребния съд и го прехвърли през борда, сякаш беше къс хартия. Някакъв мъж изпищя и се преобърна през борда. Шкиперът крещеше заповеди от палубата на кърмата, докато моряците се мъчеха да извлекат лодката. Но тя изчезна.

След това спуснаха малката корабна лодка, в която се намъкнаха шкиперът и няколко моряци. Пасторът се опита да се шмугне след тях. Един от моряците обаче грубо го изблъска настрани.

Ама те наистина ли ни зарязват, попита се тя.

Би трябвало да се притеснявам повече, че всеки миг ще умра.

Но не го правя.

* * *

Амброаз разбра, че това са скалите Хутман.

Бяха ги предупредили, преди да отплават от Амстердам; получи директива от Батавия от самия Ян Питерсен Коен за наличието на риф на двайсет и осем и три десети градуса южно от Южната земя, да не се приближават на повече от сто мили, преди да обърнат на север към Ява. А шкиперът го бе пропуснал покрай ушите си… Това арогантно прогизнало от джин копеле ги бе натресло точно върху скалите. Той разчиташе на това, че е определил местоположението на кораба без астрономически наблюдения, и бе сгрешил.

Шкиперът бе измерил с лот водната дълбочина. Той се изкачи по трапа и си проби път през гъмжащата палуба обратно до кърмата, следван от лоцмана.

— Седем клафтера на един изстрел с мускет зад кърмата, плитчини пред носа. Какво ти казах? Това е пясъчна плитчина, неизвестна до този момент. Ще хвърля помощна котва откъм кърмата и ще можем да се издърпаме с помощта на шпила. Ако сега е отлив, ще стане лесно с идването на приливната вълна.

— Вие ни забихте върху скалите Хутман!

— Това не са скалите Хутман! Какво знаете вие за морето?

Луната се бе скрила зад хоризонта. От главната палуба се разнесоха гласовете на майките, които крещяха имената на децата си, докато пасторът даваше знак на семейството си и благочестивите християни да запеят химн. Корабът отново се разтърси целият.

— Трябва да изхвърлим зад борда оръдията — каза шкиперът.

— Какво? Искате да изхвърлим оръдията си?

— За компанията е по-добре да загуби оръдията, отколкото кораба.

— Но вие казахте, че това е само пясъчна плитчина!

— Няма как да я вдигна с тези толкова тежки оръдия. Наредете да доведат боцмана.

— Той ще остане окован до пристигането ни в Батавия.

— Искате ли да спася този кораб, хеер комодор? Тогава ми докарайте боцмана! Той е един от най-опитните мъже, с които разполагам.

Амброаз се поколеба.

— Трябва ми боцманът!

Амброаз повика коменданта и му даде разпореждането. Той се втурна от квартердека, за да проследи изпълнението на заповедта.

Къде беше Кристиан? Толкова много се нуждаеше от хладния му разсъдък в този момент.

* * *

На оръдейната палуба царуваше пълен хаос. Мракът беше пълен и всички пищяха, блъскайки се едни други в паническите си опити да издрапат по стъпалата до палубата горе. Микиел видя как моряците грубо избутват пасажерите, след което издърпваха бронзовите тела от фундаментите им и ги изблъскваха през портовете в морето. Мичманът беше при оръдията. Коник държеше лампа и им крещеше да работят по-бързо. По лицето му струяха сълзи. По негова заповед хората му лъскаха оръдията всеки ден, откакто бяха напуснали Амстердам, докато накрая придобиха ослепителен блясък. Алената боя беше съвсем прясна върху дулата.

Всички щяха да се удавят и въпреки това той бе намерил време да плаче за оръдията си.

Микиел беше изненадан от собственото си спокойствие. Многократно бе гледал смъртта в очите с ясното съзнание, че един ден тя ще го прибере. Когато си войник, смъртта е само на един ден разстояние от теб. Той слезе на най-долната палуба да си прибере лулата и тютюна и след това се върна до стълбата, за да се присъедини към хората си на палубата.

Поредната вълна морска пяна го измокри до кости, докато излизаше от люка.

Вдигна глава. Гледката беше зашеметяваща. Пасажерите се бяха скупчили покрай десния борд поради накланянето на кораба, а моряците се биеха с тях в опит да ги върнат обратно на долната палуба, но никой не искаше да се махне. Шкиперът се дереше от палубата на кърмата да крещи заповеди, ала никой не го слушаше.

— Какво правите тук? — изрева комендантът.

— Подготвям се да умра, като всички останали.

— Вземете няколко войници и ме последвайте! Трябва да извадим раклите със среброто от трюма. Ще използваме капитана.

Микиел сграбчи Герит Вестервелд и Ричард Мерил и го последва надолу по стълбата. Корабът се люшкаше с всяка вълна, накланяйки се толкова силно върху бимса си, че те не можеха да стоят изправени. Гредите пращяха така, сякаш всеки момент щяха да се скършат.

Дребното лайно Стротман и един от мерачите, Шенк, вече ги бяха изпреварили, разбивайки бъчвите с вино. С изненада установи, че един от собствените му войници, французинът Жан Монфор, е с тях. Каква изненада. Типично за един любител на чесъна, за тях отговорът на всяка криза се намираше на дъното на гарафата.

— Какво правите? — изрева им комендантът.

— Подготвяме се да умрем!

— Помогнете ни да измъкнем раклите със среброто на палубата!

Шенк си смъкна бричовете и показа на коменданта голия си задник. Микиел изпита силно желание да имаше подръка дръжка на копие.

— Няма измъкване оттук — изрече Монфор. — Отпиши ни.

— Заповядвам ви да преместите раклите със среброто!

— Разкарай се.

Комендантът се изплю и продължи. Нямаше време да се разправя с него, жабарите открай време не признаваха никакви закони. Това е проблемът с наемниците, помисли си Микиел. Можеш да ги засипеш със сребро, но свалиш ли си веднъж ботуша от врата им, и веднага ти забиват ножа в гърба.

Бог да пази всички ни.

* * *

Вятърът се усилваше откъм югозапад, носейки със себе си дъждовни облаци.

Амброаз свика на квартердека корабния съвет: шкиперът, тримата кормчии, заедно с боцмана с подивелите очи и превита фигура; китките му бяха целите в язви от оковите. Каква им беше ползата от него в този момент?

— Къде е Кристиан? — изкрещя Амброаз.

— Кой го знае? — повдигна рамене шкиперът. — Сигурно се е заврял някъде. — Той се изплю на палубата. — Дяволът се грижи за любимците си.

Бяха успели да замерят дълбочината няколко пъти на носа и на кърмата. Отливът напредваше и измъкването им с помощта на шпила и котвената верига от рифа нямаше да е толкова лесно, колкото си го мислеше шкиперът. Дори и изхвърлянето на толкова ценните оръдия не бе им помогнало. На борда държаха трийсет и осем тона камъни като баласт, предназначени за фасадата на канала към морето на крепостта в Батавия.

В сравнение с тях оръдията бяха с нищожно малко тегло.

Кренът на кораба към десния борд се бе усилил още повече и морето се пенеше около тях, като всяка вълна го подмяташе и заплашваше да забие мачтата през кила, подобно на гвоздей през дърво.

— Трябва да отсечем главната мачта — каза шкиперът.

— Но как ще се доберем до Батавия, ако я отсечеш?

— Това е моя грижа, не твоя.

— Твоята грижа беше да ни закараш безопасно в Индиите, а виж по какъв жалък начин се провали в това! Ще те държа отговорен за тази катастрофа пред компанията!

— Прави каквото си искаш. Ако не разтоварим обаче някакъв товар от кораба, можеш да изпратиш оплакванията си на рибите!

Главният кормчия, Арие Баренц кимна.

— Нямаме друг избор, ако искаме да измъкнем кораба оттук.

Отсичането на главната мачта представляваше толкова драстична мярка, че шкиперът беше длъжен да направи първия удар с брадвата собственоръчно — такъв беше правилникът в почтената компания. Колективен стон се изтръгна от пасажерите, дори простенаха и някои от моряците, когато го видяха да се появява на главната палуба с брадва в ръка. В този миг проумяха колко ужасна е ситуацията им.

* * *

След първия удар моряците поеха нещата в свои ръце и от всички страни около мачтата засвистяха брадви. Амброаз нямаше сили да понесе гледката. Вместо това извърна изпепеляващия си поглед върху шкипера. Трябваше да те отстраня още на нос Добра надежда, когато имах тази възможност, прокле се той. Твоята арогантност най-после надхвърли ползата от знанията ти и уменията ти като шкипер.

Той притвори очи и се опита да се моли, но никакви думи не му идваха наум; цялото му съзнание беше изпълнено с трясъка на брадвите, заглушаващи дори силния вятър.

Накрая се разнесе страшен пукот като гръм от оръдие и огромната мачта изпращя и бавно започна да се накланя. Точно в този момент върху кораба се стовари поредната огромна вълна. Мачтата се люшна напред и се оплете в платната и такелажа на предната мачта. Някакъв мъж изпищя; мачтата го бе приковала върху фалшборда; а на друг едно мокро и свистящо въже отнесе пръстите му.

Мачтата заседна напречно на палубата, оплетена в купища въжета и платно. Вместо да облекчи кораба, тя го принуди да се наклони още повече срещу вятъра. Строшена секция на стенгата се заби като атакуващ овен в левия борд.

Шкиперът и кормчиите изреваха дрезгаво, но екипажът не можа да я измести и поредна огромна вълна се стовари върху палубите, отвличайки още мъже през борда.

Боже Господи!

— Можеш ли въобще да свършиш нещо свястно? — изкрещя Амброаз.

— Върви по дяволите! — изрева му шкиперът в отговор, но крясъкът му потъна във вятъра.

* * *

Корнелия се бе сгърчила на палубата, цялата прогизнала и трепереща, в опит да се подготви. След тази безкрайно дълга нощ и часовете на невъобразими изпитания, сиянието на изгрева най-после се показваше над хоризонта. В първия момент тя си помисли, че онова неясно петно, което зърна на хоризонта, е океанска вълна. Но със светлината на утрото прегърбените силуети се очертаха по-ясно.

— Земя! — изкрещя тя.

На кораба мигом всичко стихна, всички се обърнаха, втренчени в хоризонта.

— Слава на Бога! — изкрещя пасторът и викът му бе поет и от други гърла.

Бог бе чул молитвите им. Добрият им калвинистки бог им се бе притекъл на помощ.