Колин Фалконър
Източна Индия (25)

Глава 25

Измина почти цяла седмица от изнасилването на госпожа Норстрант. Беше нечувано и немислимо мъже да извършат такова гнусно деяние и да останат ненаказани. Той обаче още не се бе добрал до истината по случая. Подложи на разпити целия екипаж, но на въпросите си получи само повдигания на рамене и мънкане: нито един мъж от вахтата онази нощ не заяви, че е чул или видял нещо необичайно, нито един член на екипажа не посмя да го погледне в очите.

За капак пасторът обвиняваше за случая самата Корнелия.

Кристиан беше човекът, който накрая му даде онова, което толкова търсеше. Той му побутна един къс хартия през бюрото, изписано със собствения му почерк.

— Това са хората, които търсите — каза Кристиан.

Амброаз прочете списъка; всички бяха известни личности подобно на боцмана. Липсваха имената на шкипера и Сара де Рюйтер.

— Как ги открихте?

— По пътя на собствените си умозаключения. Всички са били на вахта онази нощ, но въпреки това никой от останалия екипаж не си спомня да ги е видял на палубата по времето на насилването.

— Тези мъже ми казаха, че тогава са били на рейките.

— Удобно извинение.

Амброаз поклати глава. Оковеше ли тези мъже, направо си просеше всеобщ бунт сред екипажа. Нямаше никакви доказателства срещу тях, а никой друг не бе обелил и зъб даже. Какво да прави?

— Благодаря ви, Кристиан.

Той се надигна да си тръгне.

— Как е госпожата? — попита го Ван Сант.

— Раните й вече са почти зараснали. Боя се обаче, че се нуждае от много време, за да си възвърне духа.

— Виновните за злодеянието трябва да бъдат намерени и наказани.

— Разбира се.

— А вие, хеер комодор? Вече сте доста по-добре, нали?

— Да, доста по-добре съм, благодаря ви, Кристиан. — Това обаче не беше съвсем вярно. Макар и най-лошото от треската да бе отминало, пак имаше дни, когато го тресеше и се обливаше в пот. В действителност се чувстваше прекалено зле, за да се справи с тази криза. Но нямаше начин.

Беше длъжен да го направи.

* * *

Давид Крюгер вдигна глава от бюрото си, щом Кристиан влезе в залата за съвещания, и очите им се срещнаха. Двамата си размениха съзаклятнически погледи.

— Има ли намерение да прави нещо? — попита шепнешком Крюгер.

Кристиан поклати глава. Не го проумяваше. Как е възможно това копеле да отлага толкова дълго? Дали наистина бе само страхливец, или напротив, беше много по-хитър, отколкото изглеждаше? С всеки изминал ден вероятността метежът да избухне се смаляваше.

Дали по някакъв начин не бе отгатнал какво планираха да правят?

Какво още можеше да стори, за да го принуди да действа?