Колин Фалконър
Източна Индия (24)

Глава 24

Корнелия използва водата в каната до леглото, за да измие колкото може мръсотията от тялото си. Облече си нова нощница и легна, втренчена в напречните греди над главата й, като си говореше сама между отделните хълцания. Ако някой я зърнеше, можеше да се закълне, че си е изгубила ума.

Амброаз, на когото му липсваше компанията й и притеснен дали Норстрант не лежи с пристъп на морска болест, изпрати прислужницата на пастора до каютата й да й занесе сушени сливи и вода, но тя дори не пожела да отвори вратата и я отпрати обратно. След това бе изпратил и маистре Арентсон, но Корнелия беше отказала да отвори и на него.

Трябваха й два дни, за да събере кураж да отиде в голямата каюта и да говори с комодора. Цялото това утро го прекара, стържейки кожата си до почервеняване; след това се напръска обилно с най-скъпите си парфюми. Най-накрая облече най-хубавата си рокля с бяла шапчица и дантелена яка, които да скрият белезите по шията й, и почука на вратата му.

— Корнелия, какво се е случило с вас? — възкликна Амброаз, щом я видя.

Той извика главния си стюард Велтен и му нареди да донесе вино за Корнелия, за да се подкрепи, и след това я настани на голямото кресло, като зачака да чуе какво има да му каже. Тя обаче не можеше да произнесе и думичка.

— Бръснарят каза, че сте била болна.

Корнелия поклати глава.

Стюардът се върна и наля вино в една калаена чаша. Ръцете на Корнелия трепереха толкова силно, че не успя да вдигне чашата и разля по-голямата част от виното върху роклята си. Амброаз пое чашата от ръката й и я постави на масата. Отпрати с поглед Велтен от стаята.

— Вие сте ранена — каза той. Лявото й око още беше отекло, а и освен това съзнаваше, че белезите по шията й са повече от очевидни.

— Насилиха ме — изрече Корнелия толкова тихо, че първоначално Амброаз не я чу. — Насилиха ме — повтори тя, този път с малко по-силен глас.

Той не каза нищо, само остана дълго време втренчен в нея с ужасен поглед.

— Кой? — успя да изтръгне най-после от себе си.

Корнелия поклати глава.

— Кога?

— Преди две нощи.

— Две нощи!

Тя кимна.

— Защо не дойдохте веднага при мен?

— Не можех да понеса… не можех да… — Тя повдигна безсилно рамене.

— Кой беше? Ще ги накарам да съжаляват, че са се родили!

— Не знам. Беше тъмно.

Амброаз седна, само за да се изправи миг по-късно.

— Това е отвратително! — рече накрая той.

За първи път след преживяното Корнелия беше на косъм да избухне в смях.

— Отвратително ли? — И това ли беше всичко? До този момент това бе нещо ужасно, зло и неописуемо, нещо прекалено ужасно, което да се изрече на глас. А сега това изведнъж се бе оказало нещо отвратително.

— По кое време се случи?

— Не знам. Нямаше луна.

— Какво сте правили навън по това време на нощта?

Въпросът му не бе отправен като форма на обвинение, но в този момент тя разбра, че ако разкажеше историята, то автоматично се превръщаше в такова. В очите на мъжете всяка изнасилена жена по някакъв начин носеше вина за случилото се.

— Някой почука на вратата ми; не видях кой беше. Излязох в коридора и тръгнах към стълбата. Предположих, че е маистре Арентсон, че отново ви е станало лошо.

Амброаз я загледа с внезапно побеляло лице.

— Шкиперът — рече накрая той.

Корнелия си беше помислила същото. И със сигурност по някакъв начин Сара бе замесена, като го е насърчила, а той дори и да не бе участвал пряко, със сигурност беше заповядал на хората си да се включат, при това с ентусиазъм.

Корнелия се зачуди какво ще предприеме Амброаз. Какво можеше да направи? Нищо не можеше да промени вече стореното. Внезапно изпита някаква огромна празнота и се замисли дали тя някога ще изчезне.

— Какво се случи? — попита Амброаз, но без видимо желание.

Корнелия му разказа, макар и да спести половината; как бяха съдрали дрехите й и как я бяха изцапали с катран и човешки изпражнения, как я бяха оставили полузадушена с увитата около врата й панделка за коса. Не му описа изнасилването, но предположи, че той можеше лесно да си го представи.

— И сте сигурна, че не разпознахте мъжете?

— Мога само да кажа, че се съпротивлявах с всички сили и захапах единия по ръката. Не мога да кажа дали раната му не е зараснала.

— Разбирам.

Корнелия се зачуди какво ли си мисли. Идвах при теб, когато беше болен. Как можеш да нямаш дори и една утешителна дума за мен?

— Това е направо нечувано. Какво мога да кажа?

Амброаз можеше да каже много неща, но мълчанието му направо я съсипваше. Тя се изправи, сграбчвайки стола, за да не падне.

— Само ги открийте, хеер комодор. Само ги открийте.

— Оставете това на мен — отвърна й той, но Корнелия вече беше напуснала каютата.

* * *

Долу на оръдейната палуба, вонята от тютюневия дим, лошия дъх и прокиснали тела беше ужасна. Хамаците бяха окачени толкова близо един до друг, че се блъскаха при всяко разклащане на кораба. Това беше едно затворено мрачно пространство, просмукано от вонята на пот, изпълнено с хъркания и крясъци на мъже, играещи на зарове или дама. Микиел затвори очи и си представи, че е във фермата на родителите си в Енсхеде, седнал до дигата под лятното слънце и гледа бавното въртене на вятърните мелници. Мислеше си за простите удоволствия от пържени херинги от Северно море и хубава холандска бира.

Липсваше му миризмата на добрите млекодайни крави. В сравнение с войниците, те направо излъчваха благоухание.

— Чу ли какво се случило на онази Норстрант? — прошепна Вилем Грот. — Изнасилили я извън каютата й. Казват, че петима мъже съдрали дрехите й и всички й се изредили.

Някои от войниците още не бяха чули новината. Такова нещо да се случи на борда на собствения флагмански кораб на комодора! Това беше по-лошо и от убийство.

— Тя си го просеше — обади се Абрахам, пуфкайки с лулата си.

— Какви ги дрънкаш? — възкликна Ван ден Берг.

— Не я ли виждаш как се носеше? Не е хубаво така да се дразнят мъжете.

— И какво ще прави сега комодорът? — полюбопитства Луистер.

— Знаех си, че тази кучка ще предизвика беда! — прошепна Вилем Грот. — Една жена няма право да бъде толкова красива на кораб като този; осем месеца в морето сме принудени да я гледаме всеки ден. Така й се пада.

— Казват, че бил някой от нас — обади се Стенховер. — Боцманът рече, че някой споменал имена на комодора. И едно от тях било твоето, Фасулчо!

Фасулчо скочи като изстрелян от хамака си.

— Нямам нищо общо с тая работа!

— Цялата онази нощ снова насам-натам.

— Имах разстройство! Половината нощ изкарах в кенефа.

— Така казваш ти. Ама някой е дал на комодора твоето име — продължи Стенховер; това явно му доставяше удоволствие. — Настървил се е за кръв и не го интересува кого ще принесе в жертва.

Фасулчо беше на косъм да се разплаче.

— Но аз не съм направил нищо! Кой му е споменал името ми?

— Предавам ти само какво ми каза боцманът.

— Не го слушай — намеси се Микиел. — Не виждаш ли, че си ги измисля, за да те сплаши. А ти къде беше онази нощ, Стенховер? Когато камбаната удари шест, видях хамака ти да се люшка празен.

— Така ти се е сторило — отвърна Стенховер.

— Така ли?

Микиел се замисли. Той изобщо не вярваше на главния си ефрейтор. Той нямаше вече вяра абсолютно на никого на този кораб.

* * *

— Какво се е случило с ръката ти? — попита Амброаз боцмана.

Той бе увил дясната си ръка с някакво мръсно парче плат. Не смееше да погледне комодора в очите. Беше много вероятен извършител, с този грозен белег, изкривил дясното му око и крайчеца на устата му.

— Един фал ми я захвана, хеер комодор. И въжето ме одра, това е всичко.

— Дай да видя.

Боцманът се опита да проточи максимално размотаването на мръсната превръзка, но беше напразно. Върху дланта ясно се виждаше рана във формата на полумесец, както и върху опакото на дланта му.

— Това съвсем не ми прилича на одрано от въже.

Боцманът изгледа умолително шкипера; едрият мъж прекрачи между двамата и огледа отблизо раната.

— Ожулване от въже. Всеки истински моряк ще го каже категорично. А и освен това, аз бях там, когато това се случи. Сега се връщай на работа, човече — каза той, и боцманът бързо изчезна.

Амброаз и шкиперът се втренчиха един в друг.

— Искам ви в каютата ми — заяви комодорът.

* * *

Шкиперът стоеше изправен със скръстени ръце — огромен мъжага, който оглеждаше с презрителен поглед килимите и отворената върху масата до големия илюминатор библия. Амброаз седеше на голямото кресло и обмисляше възможно най-добрата стратегия.

— Сигурно сте чули какво отвратително деяние е претърпяла госпожа Норстрант?

Шкиперът опря ръце на бедрата си и се ухили.

— Мисля, че боцманът е един от извършителите.

— Ян е един от най-добрите ми хора.

Амброаз издържа погледа му.

— Длъжен съм да разбера кой е отговорен за това гнусно престъпление, на което е била подложена една невинна жена.

— Надявам се, че знаете какво правите — отвърна шкиперът. — На кораба се заформя мнението, че си търсите изкупителни жертви.

— На кораба ли?

— Сред моя екипаж.

— Те не представляват закона на този кораб. Аз съм неговият представител.

На лицето на шкипера бавно изплува усмивка.

— Да, хеер комодор.

— Това неописуемо престъпление няма да остане ненаказано.

— Да, хеер комодор.

— Това е всичко — заяви Амброаз.

Той си пое дълбоко дъх, след като шкиперът излезе от каютата. Съзнателно бе пропуснал да спомене Сара де Рюйтер. Беше уверен, че тя по някакъв начин е замесена и ако това бе така, тогава повече от сигурно и самият шкипер се превръщаше в съучастник. Работата обаче беше там, че в момента отчаяно се нуждаеше от него, целият кораб се нуждаеше от него. Беше най-добре да отложи решението на проблема, докато не пристигнат в Батавия.

Прииска му се най-после да се бяха събрали с останалата част от флотилията. Щеше да е истински щастлив, когато успееха да зърнат Южната земя и когато разбереше, че най-лошата част от пътешествието е останала зад гърба им.