Колин Фалконър
Източна Индия (23)

Глава 23

Гредите на кораба скърцаха в синхрон с вълнението. Плъхове сновяха в сенките, а свещта до леглото й пращеше. Корнелия се пробуди в полуздрача и откри хлебарка да пълзи по възглавницата й. Изпищя и я помете с ръката си. Опита се отново да заспи, но нервите й бяха прекалено обтегнати.

Някой почука на вратата й. Тя хвърли една наметка върху раменете си и отвори. Коридорът беше празен. Дочу нечии стъпки да се отдалечават бързо по стъпалата.

Извика, но не получи отговор.

Може би състоянието на комодора отново се бе влошило и някой е изпратил да я повикат.

Корнелия се запъти към стъпалата, още полусънена. Внезапно нечия ръка запуши устата й. Не можеше да диша и изпадна в паника да не загуби съзнание. Някой я сграбчи за косата и дръпна главата й назад толкова рязко, че очите й се изпълниха със сълзи.

Тя отчаяно се опита да рита с крака, но някой друг я сграбчи за тях и я въвлякоха в каютата й. Ръката, която я стискаше за гърлото, я душеше и Корнелия усети как съзнанието й помътнява.

Колко бяха нападателите? Нямаше никаква представа. Един от тях духна свещта, докато друг разпра нощницата й. Пръсти проникнаха вътре в нея и тя изпита силна болка.

Направо не можеше да повярва на случващото се с нея при толкова много заспали хора наоколо. Един от мъжете се хвърли отгоре й и тежестта му я съкруши. Вонящият му дъх обля лицето й. Ръката върху устата й за миг охлаби натиска си и Корнелия издебна момента да я захапе с всичка сила.

Мъжът изрева и тя си пое дълбоко дъх да изкрещи за помощ, но в същия момент усети силен удар отстрани по главата си, който я събори в безсъзнание, преди да успее да издаде какъвто и да било звук.

След това те я удряха всеки път, когато се опитваше да се съпротивлява; докато свършат, Корнелия почти бе изгубила съзнание. Един от нападателите напъха мръсен парцал в устата й и тя за малко да повърне. Измазаха я цялата с някаква мръсотия, катран и изпражнения и след това изчезнаха.

Ръцете й трепереха толкова силно, че Корнелия едва успя да измъкне парцала от устата си. Извърна се настрани и повърна. Пъхна ръка между краката си и изстена от болка, пръстите й се омазаха с кръв и секреции.

Никой не трябваше да я види в този й вид.

Насили се да седне и в тъмнината заопипва за останките от нощницата си, но не успя да я открие. Накрая се предаде и се просна на пода. Остана така до сутринта — гола и цялата трепереща, прекалено слаба, за да изтрие мръсотията, с която я бяха нацапали, оставяйки я да изсъхне върху тялото й, с отекло и подуто око и съкрушен дух. Вратата скърцаше в синхрон с люшкането на кораба, докато накрая една огромна вълна не се разби в корпуса; корабът рязко се наклони на десния борд и накрая вратата хлопна и се затвори.

* * *

Треската до такава степен бе изтощила Амброаз, че всеки опит да се концентрира му струваше огромни усилия. Седеше в голямото кресло в кабината си, с покрито от пот чело, и слушаше бърборенето на пастора. Нямаше ли да си затвори устата този мъж? Единственото желание, което изпитваше в момента, беше да се просне в кревата и да заспи мъртвешки сън. Повдигаше му се от тази надута черна сврака.

— На борда на кораба се вихри нечувано и непристойно поведение — тъкмо произнасяше пасторът. — Старшият боцман и самият шкипер по най-скандален начин богохулстват и изричат клетви срещу нашия Създател, докато са на палубата. Призовавам ви да вземете мерки.

— Какво искате да направя?

— Нали знаете, че компанията е предвидила наказание за такова поведение?

Това действително беше така. Съгласно правилника на почтената компания, беше забранено който и да е мъж „да произнася на висок глас или всуе името на Бога“. Но ако те решаха да прилагат буквата на закона всеки ден, това означаваше да не остане и един моряк на вахта.

— Искате да накажа шкипера с двайсет камшика?

— Това го изисква законът.

Законът.

На него му се струваше законосъобразно вземането на всяка благоразумна мярка на борда на кораб без съпровод, по средата на пътя — между познатия свят и една изолирана колония на осем месеца път от Холандия. Разбира се, Амброаз се боеше от Бога, но понякога изпитваше по-голям страх от такива глупаци маниаци като този пастор.

— Ще помисля над думите ви.

И зачака пастора да си тръгне.

— Също така и корабът ви е останал без командване. Трябва да обръщате повече внимание на подчинените си.

— Какво имате предвид? — попита Амброаз. Зад очите му бе започнала да пулсира болка.

— Имам предвид подтърговеца, Кристиан ван Сант. Знаехте ли, че той е последовател на Торентиус?

Амброаз се втренчи в пастора; Торентиус ван дер Бек беше известен художник, който по стечение на обстоятелствата беше и лидер на група, наричаща себе си „духовни развратници“. Холандия по онова време цялата кипеше от слухове за оргии и други скандални прояви, като най-накрая Торентиус бе арестуван и подложен на мъчения. Преди да напуснат Амстердам, процесът срещу него беше най-обсъжданата тема.

Амброаз отказваше да повярва, че един подтърговец в почтената компания може да се окаже свързан с такива дяволски общества.

— Това са глупости.

— Знам го от сигурен източник.

— Кой точно?

— Подслушах Йост ван дер Линде да го споделя с един от своите приятели юнкери.

— Глупости.

— Той е неблагочестив.

— О, неблагочестив, така ли? Добре, ще заповядам да го спуснат по кила.

— О, това ми се вижда прекалено.

— Беше просто ирония. — Комодорът въздъхна. — Кое ви кара да отправяте това обвинение срещу Кристиан ван Сант?

— Той сумти презрително по време на неделните проповеди.

Амброаз щеше да се изсмее в лицето му, ако не беше толкова отслабнал.

— Благодаря ви, че ме уведомихте по тези настоятелни въпроси. Това ли е всичко?

— Има също така проблем и с прислужницата на госпожа Норстрант.

О, какво да направи, за да изхвърли този непоносим човек от каютата си?

— Запознат съм със случая. Ще имам грижата. Приятен ден, маистре Моленар.

— Ваша отговорност е, като президент на флотилията, да поддържате моралния порядък на кораба.

— Отново ви благодаря, че ми напомняте за моите задължения.

— Трябва да действате!

— Ще обмисля много сериозно всичко, което ми казахте. А сега, ако нямате нищо против, имам много важни въпроси за решаване.

Непоносимият задник не криеше желанието си да продължи, но размисли. Излезе от каютата му със зле прикрито недоволство. Амброаз изпрати с облекчение проклетото копеле. Трябваше да положи огромно усилие на волята, за да се сдържи да не го замери с мастилницата на излизане.

Комодорът се приближи до прозореца, разтвори го широко и се загледа в големите вълни на океана, маршируващи към африканското крайбрежие в далечината зад кораба. Небето беше надвиснало като оловна твърд, ужасяващо с безграничността си.

Лесно му беше на пастора да му чете лекции за служебните му задължения. Ако „Бешермер“ плаваше с тях от десния му борд, заедно със „Зандам“ и „Гронинген“, нямаше да има никакъв проблем да покаже на шкипера къде му е мястото. Настроението на кораба се бе променило, докато лежеше болен, а това нямаше нищо общо с псувните или богохулствата. Амброаз изпита страх.

По-голямата част от думите на пастора беше вярна, шкиперът наистина развратничеше със Сара де Рюйтер в галерията; но за зла беда той все още беше най-добрият шкипер в цялата флотилия, а на тях им предстоеше дълъг път до пристанището на Батавия. В момента имаше далеч по-важни неща, за които го е грижа.

С Господ всичко беше наред; сега обаче те се намираха някъде доста далеч от голямата Южна суша и той се зачуди дали Всемогъщият имаше влияние в тази област.

* * *

Амброаз се качи на палубата на кърмата, макар че това изцеди всичките му сили; сякаш се бе изкатерил до върха на кулата във Вестеркерк.

— Къде е „Бешермер“? — изръмжа той на шкипера, който го дари с ленива усмивка.

— Казах ви вече, че скоро ще се натъкнем на него. Просто морето е много голямо, а корабът — много малък.

— Трябваше да сме се срещнали още преди доста дни — изсумтя Амброаз и за първи път се запита дали шкиперът не се е отървал целенасочено от съпровождащите кораби.

Шелингер се приведе над релинга, втренчен в хоризонта.

— Трябва да обсъдим един въпрос — каза Амброаз. — Отнася се до прислужницата на госпожа Норстрант.

— Какво по-точно?

— Вашето държане с нея е възмутило кораба.

— Един закон за мен и друг за останалите, така ли?

Амброаз не можеше да повярва на ушите си. Беше прекалено зашеметен, за да проговори.

— Обсъжда се по целия кораб — продължи шкиперът.

— Това е отвратителна клюка, в която няма дори и думичка истина.

— Мога да кажа същото за мен и Сара.

— Позволете ми да бъда максимално ясен. Оттук нататък ви забранявам да се срещате с тази жена, както и да се приближавате до нея. Ясен ли съм?

Двамата се изгледаха злобно един друг.

Амброаз се зачуди дали шкиперът щеше да се осмели да му се противопостави. И ако го стореше, тогава какво можеше да направи? Амброаз се извърна и се върна в каютата си. Ръцете му трепереха. Усети как командването на кораба постепенно се изплъзваше от ръцете му.

* * *

Промъкваха се един по един на кърмата, като шепнеха; на масата мъждукаше само една свещ, която хвърляше причудливи сенки върху покритите с катран дъбови стени.

Командирът още страдаше от последствията от треската; Корнелия Норстрант се бе заключила в каютата си и отказваше да се покаже навън. Напрежението на кораба бе достигнало взривоопасна точка.

— И какво ще правим сега? — попита дебелият полицай Коник.

— Ще чакаме — отговори Кристиан. — Да дойде удобният момент. Много скоро Секор ще бъде принуден да предприеме някакво действие срещу шкипера и тогава вече ще направим и ние своя ход.

— Аз предлагам да зарежем цялата работа — обади се Крюгер. — Това копеле трябваше вече да е умряло.

— Не знам как е възможно да забравим всичко това — обади се боцманът. — Вече имам готови хора да действат при тревога, както каза тук Кристиан. Мълвата е плъзнала твърде надалеч. Някои хора със сигурност ще си развържат езиците, когато стигнем до Батавия.

— Никой няма да се осмели да приказва — възрази полицаят. — Добре знаят какво ги чака, само да посмеят.

— Всичко ще мине както трябва — заяви Кристиан. — Имайте ми доверие.

Боцманът загриза юмрука си; Давид Крюгер изглеждаше сякаш всеки момент ще се разплаче; Йост бе посивял като мъртвец. Кристиан беше наясно, че той е единствената надежда за всички. Една-едничка непредпазливо изтървана дума беше достатъчна и всички те щяха да умрат, проклинайки майките си, че са ги родили.