Колин Фалконър
Източна Индия (21)

Глава 21

„Утрехт“ плаваше самотен сред огромния океан в източна посока. Той вече се различаваше от онзи кораб, напуснал преди толкова месеци Амстердам, макар и гредите и такелажът да си бяха същите; в коридорите и проходите на борда се разнасяха слухове и клюки, а на палубите хората избягваха да се гледат в очите. От събраните под чергилото жени на квартердека вече не се разнасяше смях; всички чакаха новините от главната каюта, тръпнейки в предчувствия, ако комодорът загубеше битката си с треската.

* * *

Бяха се събрали на кърмата, цяла дузина скупчени мъже: Ян Декер, високият боцман; дебелият корабен полицай Флорис Коник; Давид Крюгер; Рикерт, главният мичман при оръдията и по-голямата част от юнкерите.

Присъстваше и Кристиан, разбира се.

Боцманът седеше на стража, наблюдавайки бдително през една шпионка на вратата, докато останалите се бяха скупчили плътно един до друг и си предаваха от ръка на ръка бутилка със суров джин, а пушекът от газените лампи изпълваше претъпканата до краен предел каюта. На масата една свещ се топеше. Единственият шум, който се разнасяше, беше скърцането на гредата на руля.

— Той ще умре — прошепна Кристиан.

— Трябваше да е пукнал още преди два дни — обади се Йост.

— Тази вечер влязох в главната каюта и го погледнах, за да се уверя. Станал е само кожа и кости. Като го гледаш, направо жив мъртвец.

Последва тишина, която мъжете изпълваха с тъмните си пресмятания.

— Някой наясно ли е, който и да е от вас, какви съкровища има на този кораб? — попита ги Кристиан.

Коник отпи от джина и изтри брадата си с ръкав.

— Съкровища ли?

— В трюма има една дузина ракли, натъпкани със сребро, четвърт милион гулдена! Дори и комодорът ни, дето си живее царски, не може да види толкова пари накуп, даже и да изживее десет живота. А знаете ли също така, че в главната каюта има — виждал съм го със собствените си очи — ковчеже със скъпоценни камъни, толкова скъпи, че са предназначени за ковчежничеството на самия могол Джахангир в Индия?

— Какво предлагаш? — прошепна Крюгер.

— Изборът е твой, Давид — отвърна Кристиан с небрежен глас, сякаш обсъждаха кой да вземе последната коричка хляб от масата. — За себе си знам, че никога повече няма да ми се удаде шанса да видя такива богатства. — Ти също, Йост. Каква ти е ползата, че имаш благородническа кръв, след като нямаш и един гулден в джоба? — Той погледна Рикерт. — Колко гулдена получаваш месечно, за да управляваш това вонящо корито до края на света и обратно, за да помогнеш на някой богат бюргер в Амстердам да стане още по-богат?

Той премести последователно погледа си от Коник върху боцмана, съзнавайки, че ги е настъпил и двамата по най-болното им място.

— В момента всички важни служители на този кораб се намираме в тази каюта. Когато Секор умре, ще разполагаме с истинско съкровище в пари и скъпоценности. В качеството ми на вашия нов комодор, какво бихте искали да направя? Да продължаваме ли към Батавия, за да сложите край на краткия си мизерен живот, или ще пожелаете да осъществя мечтите ви?

— Ами какво ще правим с шкипера? — попита боцманът.

— Той ми каза, че ако Секор умре, ще се присъедини към мен.

Кристиан виждаше как на всички мозъците им скърцат; до каква степен можеха да си имат доверие? Облечените в черни мантии съдии на компанията нямаха навик да демонстрират каквото и да е съчувствие към бунтовници и метежници. Никой от съмишлениците му не можеше да си представи, че ще се изправи пред вероятността да го завържат на колелото.

И въпреки това животът можеше да им го сервира във всеки един момент. Всички бяха наясно, че пропуснеха ли този шанс, ги очакваше доживотна робия в услуга на компанията, изпълнена с воняща храна на корита като това или някакъв влажен гроб някъде из Индиите, далеч от дома.

— Имаш план, така ли да те разбирам, Кристиан? — попита внимателно Коник.

Той изгледа всички с лукавата си усмивка.

— Да предположим, че „Утрехт“ не пристигне в Ява. Колко време ще измине, преди да бъде оповестен като изчезнал в Амстердам? Година?

— Най-вероятно — кимна боцманът.

— Предостатъчно време да изчезнем. Дори можем и да уголемим богатствата си през това време.

— Как?

— Флагът на върха на главната мачта струва колкото раклите със сребро. С развяващия се вимпел на компанията можем необезпокоявани да се приближаваме до самотни кораби на Индиите, които и за миг няма да заподозрат нещо. С колко оръдия разполагаме, Коник?

— Двайсет и осем, седем от които изработени от бронз и достатъчно мощни да срутят стените и на самата крепост в Батавия!

Кристиан огледа лицата им и блесналите им очи в полумрака.

— В арсенала има също така мускети, мечове и копия. Можем да повилнеем от Коромандел до Мадагаскар и след това да преминем с пълни платна през Гибралтарския проток към варварското крайбрежие и да си заживеем като царе!

Коник и Рикерт кимнаха едновременно. Те вече ясно виждаха колко лесно може да стане всичко това, стига само да разполагаха с необходимото хладнокръвие да го осъществят.

— Ами какво ще правим с останалата част от екипажа? — попита Крюгер.

— Това вече го решавате вие. Всеки един от вас знае на кого може да се довери и на кого — не. Не им споделяйте нищо за плана ни — само ги дръжте в готовност да действат по наша команда. Корабният полицай тук ще е наясно на кои мичмани при оръдията можем да се доверим, а боцманът може да завербува някои моряци.

— Ами войниците?

— Прекалено е опасно. Сержантът им, Микиел ван Тексел, държи всички в железен юмрук. Когато дойде моментът, ще ги заключим на най-долната палуба.

Йост стрелна с поглед Кристиан.

— Възможно ли е такова нещо? Една шепа хора сме срещу триста души.

Той кимна.

— Питай Ян. Тези маймуни, скачащи по въжетата, са братовчеди на онези курви от пристанищата. Готови са да отрежат главата и на майка си за един сребърен гулден. Не е ли така? — рече той и хвърли поглед към боцмана, който кимна в потвърждение. — Когато онова педерастче излети зад борда след молитвите на проповедника, те ще направят всичко, което им нареди подтърговецът.

Рикерт и корабният полицай размениха погледи, без съмнение замислени за червясалото месо и безкрайните месеци в морето, каквото до този момент бе представлявал животът им; Крюгер си представяше бъдеще, нямащо нищо общо с мрачното му бюро в крепостта в Батавия, с грамади от писма за преписване; Йост се чудеше колко дълго дори един млад мъж като него можеше да оцелее сред отровните изпарения на Ява. Кристиан вече го бе предупредил.

И като гледаше присъстващия боцман, той си помисли, че грозен мъж с пълен джоб злато няма.

— Ако нямате кураж да свършите всичко това, значи не сте нищо повече от едни прислужнички или прислужници — каза Кристиан.

— Добре — рече Рикерт. — Да го направим.

Бутилката с джин отново пое от ръка на ръка. Зазвучаха клетви и закани.

Всичко беше готово.

Сега оставаше само да изчакат Секор да умре.

* * *

Корнелия се качи на палубата да глътне малко чист въздух. Здрачаваше се, корабът се бореше с вятъра, откъм носа пръскаше морска пяна, а тъмните облаци откъм кърмата бяха обагрени в мръсно оранжево от лъчите на залязващото слънце. Пасторът стоеше до релинга със съпругата си; напомняше на хищна черна птица с размятащата се от вятъра наметка на гърба му.

Двамата забързаха към Корнелия, държейки се за релинга.

— Как е той, госпожо?

— Много е болен.

— Бръснарят твърди, че ще умре.

— Трябва да се молим за него.

Пасторът поклати глава, сякаш някой бе планирал болестта на комодора, само и само да му създаде лични неприятности.

— Имаме голяма нужда от него. Корабът се нуждае от твърда ръка.

— Сигурна съм, че комодорът няма да умре, ще се справи — каза Корнелия, но той сякаш не я чу. Може би вятърът бе отвял думите й.

— Имах много сериозен повод за разговор с подтърговеца — рече пасторът. — Предупредих го, че когато стигнем Батавия, ще бъда изключително строг в докладите си за поведението, на което станах свидетел, откакто напуснахме залива Тейбъл.

— Имате предвид Сара ли?

— Тя е ваша прислужница! Не можете ли да разговаряте с нея?

— Вече не ме слуша.

— Развратничи с капитана и си развява полите пред екипажа и пасажерите. Шелингер има съпруга в Холандия, сигурно знаете.

Корнелия кимна.

— Такова безсрамие от страна на самите хора, които трябва да дават пример на останалите! Трябва да се моля на Господ за напътствия по този въпрос.

— Трябва да се надяваме, че подтърговецът ще вземе мерки в тази връзка.

— Аз не се надявам много за някаква помощ от страна на хеер Ван Сант — отвърна пасторът.

Те слязоха на долната палуба.

Пространството се изпълваше от скърцането на такелажа и стоновете на гредите. Плъховете се гонеха из трюма; мрачните сънища на моряците бяха изпълнени с преследващи се едни други демони; дете извика някъде в нощта сред скупчените очертания на заспали човешки фигури върху оръдейната палуба. Дяволът в морето, християнското крайбрежие, стапящо се в мрака.

Корнелия се вкопчи в планшира, втренчена като хипнотизирана в огромните океански вълни. Земята беше някъде там, отвъд хоризонта.

— Идвай при нас по-скоро, преди да потънем окончателно в мрака.