Колин Фалконър
Източна Индия (17)

Глава 17

Сара стоеше изправена с обичайната си мръснишка физиономия, без да изпитва никакъв срам, безсрамна малка кучка. Корнелия цялата трепереше от гняв и стискаше с всичка сила твърдия ръб на леглото, в опит да прикрие гнева си. Беше невъзможно да се изправи в тази прихлупена малка каюта, а седналото положение в никакъв случай не прибавяше авторитет, когато се налагаше да се скастри някой прислужник.

— Ти не изпълняваш разпорежданията ми!

Сара само завъртя очи.

— Казах ти да не се приближаваш до Якоб Шелингер или който и да е друг мъж на този кораб до края на пътуването, а снощи са те видели да влизаш в каютата на шкипера!

Сара запази мълчание.

— Е? Нищо ли няма да кажеш в свое оправдание?

Прислужницата й само повдигна рамене.

— Ще отнеса въпроса до сеньор Секор и ще го помоля да извести за поведението ти коменданта на кораба.

Думите й поне предизвикаха някаква реакция. Сара знаеше, че комендантът можеше да я нашиба с камшик, завързана за главната мачта, пред всички.

— Не виждам защо… — Тя замълча.

— Е?

— Аз не съм единствената жена в устата на хората на този кораб.

— Какво искаш да кажеш, Сара де Рюйтер?

— Всички говорят за вас и комодора!

— Поведението ми винаги е било безукорно! Ние сме просто приятели, нищо повече.

— Не това имат предвид моряците. — Корнелия беше слисана, не заради самите клюки, за които бе научила от Саломон дьо Чесне, а от това, че Сара имаше наглостта да ги повтори пред нея.

— Повече да не съм чула, че си разговаряла с шкипера! Разбираш ли ме?

— Но господарке…

— Забранявам!

Сара изхвръкна от кабината, без да изчака разрешение да напусне.

Корнелия проумя каква ужасна грешка беше допуснала с наемането на това момиче за прислужница по време на пътешествието. Не можеше да я контролира по никакъв начин. Налагаше й се да говори за това с Франсоа, както я беше заплашила. Това безумие трябваше да спре.

* * *

За Кристиан гледката на един мъж как си го получава според заслугите, представляваше епикурейско наслаждение. Изкушаваше се да сподели с шкипера плана си веднага след отплаването на кораба от залива Тейбъл, но бе разсъдил, че моментът не е подходящ. Нека още малко се попържеше в негодуванието си за сполетялата го несправедливост. При някои хора времето лекуваше гнева. При Якоб Шелингер обаче то само още повече вгорчаваше вкуса на понесеното унижение.

Тази нощ той обикаляше палубата с наметната пелерина и високи ботуши, с потъмняло лице, като ръмжеше заповеди към кормчиите и заповяда да шибнат десет камшика на един от моряците за някакво дребно провинение. Кристиан никога не стигаше до такива тирании в присъствието на комодора си, за да не го нахока, но тази нощ синьор Секор лежеше в койката си, мяташе се и издаваше стонове в делириум. Бръснарят маистре^[1] Арентсон твърдеше, че било треска, заболяване, което комодорът бил пипнал от горещите земи на Сурат. Според думите му, състоянието на болния се влошавало и той се боеше комодорът да не умре през следващите няколко дни, ако треската не преминеше.

От неговите уста — в Божиите уши.

Над тях върхът на главната мачта се люшкаше в небесата, а вълнението караше водата да фосфоресцира под лунните лъчи. Дългите вълни на океана отстъпваха към африканското крайбрежие.

— Каква прекрасна нощ — рече Кристиан.

Шкиперът поклати глава.

— Някъде там ни дебне ураган. Усещам го с цялото си тяло.

Някой се изкачи по стъпалата от долната палуба; в първия момент Кристиан си помисли, че е Корнелия, загърната в дългата си черна наметка и качулка, скриваща лицето й. В следващия миг проумя, че това е Сара де Рюйтер.

— Какво ти става? — изръмжа шкиперът.

— Току-що си имах разправия с господарката. Не трябва да ме виждат тук. Кучката ми заяви, че повече нямам право да те заговарям.

— Не си длъжна да изпълняваш нарежданията й.

— Тя се отнася с мен като с робиня.

— Не й обръщай внимание.

— Заплаши ме, че ще ме докладва да ме нашибат с камшик. Каза, че ще подаде оплакване до комодора.

— Остави я да плаче колкото си ще. Това педерастко копеле е болно, изтяга се в койката си и скимти като някаква пикла. Тъй че хич не си я слагай на сърцето госпожа Високопоставена, никой няма да посмее с пръст да те докосне, докато аз командвам кораба. — Той се втренчи в тъмния хоризонт. — Надига се ураган, и то сериозен — рече после, докато бризът изведнъж изду най-горните платна.

Шкиперът се оказа прав. Дори и Кристиан усещаше дъжда във вятъра, без да е моряк.

* * *

Корнелия се отправи към каютата на съвета. Газените лампи бяха запалени, а пред вратата на главната каюта стояха Саломон дьо Чесне, Кристиан и маистре Арентсон и разговаряха шепнешком. По израженията на лицата им разбра, че ситуацията е много сериозна.

— Здравейте, госпожо — поздрави я Кристиан.

— Искам да разговарям с комодора — обясни Корнелия. — Много е важно и наложително.

— Страхувам се, че не е възможно.

— Какво се е случило?

Кристиан се обърна към маистре Арентсон за помощ.

— Има треска, госпожо. Носи я от Сурат, и преди съм виждал такива случаи. Това е заболяване, което се спотаява в тялото на човека, като във всеки един момент може отново да избухне.

— Сериозно ли е?

Маистре Арентсон не отговори. Очевидно беше сериозно.

Корнелия реши, че това е по нейна вина. Аз го насърчавах в непристойните му ухажвания и Господ ни наказа и двама ни.

— Мога ли да го видя? — попита тя.

— Госпожо, не можете да направите нищо.

— Въпреки това бих искала да го видя — заупорства Корнелия и в мига, когато думите се отделиха от устата й, проумя, че Сара е права в известен смисъл. Корнелия едва ли би проявила такава загриженост по отношение на съпруга си, ако беше болен от треска.

Маистре Арентсон изгледа въпросително Кристиан, който мълчаливо му даде разрешение и той отвори вратата на главната каюта.

Кабината, разбира се, беше най-добрата на кораба, най-луксозната от цялата индийска флота, поне така се говореше. Имаше достатъчно пространство да стоиш изправен, най-широката й част беше десет крачки, а големият прозорец бе с изглед над кърмата. Стените бяха облицовани с дървени панели; тъмната дървесина блестеше под златистата светлина на окачените по гредите на тавана газени лампи. На една от стените беше закачено огледало с позлатена рамка, а подът бе застлан с голям индийски килим. В един от ъглите се намираше огромна дървена ракла, покрита с дърворезба, съдържаща личните вещи на комодора.

Библия лежеше отворена върху малко писалище, редом до перодръжка и мастилница и керамичен печат. Зад тях стърчеше голямото кресло, в действителност наподобяващо трон, с гладки извити облегалки и възглавница от пурпурно кадифе върху седалката. Върху рафта покрай прозореца с изглед към кърмата бяха подредени грижливо сгънати няколко ленени кърпи, голяма пръстена кана и калаена чаша.

Амброаз лежеше в койката си, покрит с бродирана завивка. Лицето му бе плувнало в пот, но трепереше, сякаш е замръзнал до смърт.

— Трябва да му пусна кръв — обади се маистре Арентсон зад рамото й. — Може би ще помогне да отстрани някои от причиняващите болестта течности.

Тези касапи знаят само да пускат кръв, помисли си Корнелия, с гадните им пиявици и легени за събиране на кръвта.

— А после може да му направя отвара от билки. А най-накрая всички можем да се помолим за него.

Внезапно огромна вълна разтърси кораба и те залитнаха във всички посоки в каютата. Кристиан я хвана в последния момент, преди да се просне върху леглото. Ръката му се задържа малко повече от необходимото около тялото й, но Корнелия благодари и се отдръпна настрани.

— Шкиперът ми каза, че по курса ни се задава ураган — рече той на останалите.

И сякаш в потвърждение на думите му, нова огромна вълна се стовари върху корпуса на кораба; Саломон притисна ръка на устата си и изтича към стъпалата за долната палуба.

Маистре Арентсон поклати глава.

— Човек би си помислил, че за това време момчето отдавна би трябвало да се е превърнало в морски вълк — рече той.