Колин Фалконър
Източна Индия (80)

Глава 80

С напарфюмирана брада, нов кинжал на колана си и медал върху черната си филцова шапка, Кристиан ван Сант се възхищаваше на себе си в огледалото с позлатена рамка, което бе пренесъл в убежището й. Той оглеждаше отражението си от различни ъгли.

Извърна се и я дари с широка усмивка, сякаш забелязвайки за първи път присъствието й. Седна на леглото й.

— Ела — рече той и потупа завивката — седни до мен.

Кристиан си наля вино от каната.

Корнелия не помръдна от мястото си.

— Скъпа моя Корнелия. Какво не е наред с теб? Защо си увесила нос? Не се ли чувстваш добре тук?

— Мислите ли, че не видях какво сполетя Саломон дьо Чесне?

Кристиан бясно захвърли чашата си насред палатката, с внезапен порив, който Корнелия не очакваше. Тъмночервеното вино се разля по брезента.

Той се втренчи в безредицата, която бе предизвикал, след това се навъси и се извърна, сякаш друг бе сторил това. Само след миг усмивката му се завърна.

— Това момче беше убиец. Не знаеш ли колко много хора загинаха под ножа му?

— По ваша заповед.

— Ти не разбираш. Аз съм единственият човек тук, който се опитва да поддържа ред по възможно най-добрия начин! Знаеш ли само какви усилия ми струва това?

— Вие изпитвате истинска наслада.

— Ако действително го мислите, това означава, че изобщо не ме познавате. Все едно ходя по опънато въже. Не виждате ли колко много се е променил Давид Крюгер след корабокрушението?

— Крюгер изпълнява вашите заповеди, също както и всички останали.

— Грешите, Корнелия. Аз съм единственият, който ви пази от дявола. Ако не бях аз, щяха да ви сторят същото, каквото сториха на останалите жени. Всички те са злодеи. Единствен аз мога да ви спася от тази лудост.

Той отново й протегна чашата.

— Хайде. Животът е прекалено кратък, за да си го усложняваме и ние самите.

Корнелия се извърна.

— Да сте ме виждали някога аз да причинявам смърт? Е?

— Прекалено сте умен, за да го сторите.

— Надявам се, не мислиш, че бих могъл сам, с двете си ръце, да спра всичко случващо се тук?

Корнелия обаче не му отговори и той вдигна фината си шапка от леглото.

— Оскърбен съм, госпожо. Разбирам, че ме считате за самия дявол.

Оскърбеното му достойнство бързо беше излекувано и той отново се отпусна на тясното й легло, със златния медальон, блестящ сред гънките на натруфената му риза на командир.

— Ела тук, легни до мен, Корнелия.

— Аз съм омъжена жена, Кристиан.

— Брак. Това е форма на робство! Искали ли сте да бъдете робиня? Не е правилно една жена да принадлежи само на един мъж. Когато всички мъже я желаят, а желанието им е възбудено от Господ. Ние не спазваме естествените закони на Бог.

— Казвате, че е неправилно една жена да принадлежи само на един мъж, така ли? И въпреки това не позволявате на останалите да ме приближават.

Той я стрелна с престорена усмивка, сякаш неохотата й представляваше просто някаква игра, предназначена да го забавлява.

— Аз съм най-могъщият мъж на целия този остров — заяви Кристиан, сякаш скалистото парче суша с редки храсти беше с големината на Испания. — Тази власт не ви ли възбужда?

— Господин подтърговец, не мога да разбера защо мислите, че щях да изпитвам желание да ме ухажвате, дори и да нямах съпруг, който ме очаква в Батавия. Има толкова други жени, които ви намират за очарователен. За себе си по-скоро бих предпочела да съм омъжена за някоя хлебарка.

— Не знам какво толкова съм направил, за да заслужа вашето неодобрение.

— Вие сте крадец и убиец.

— Надявам се, след време ще разберете, че не съм нито едното, нито другото, и че Бог ще отвори очите на всички ви за истината.

Той стана, замря за миг на входа на убежището й, хвърляйки й наранен поглед, сякаш бе страдащ, съвестен съпруг, и след това излезе.