Колин Фалконър
Източна Индия (56)

Глава 56

В малката колония се бе възцарила тишина, след като войниците заминаха. Оръжията, които бяха предали преди отплаването си, не бяха поставени под охрана, както бе обещал Кристиан. Вместо това ги разпределиха сред юнкерите и любимците на Стенховер.

Двамата войници, обвинени в кражбата на виното, бяха изчезнали тайнствено, също като Рикерт, и никой не знаеше какво се е случило с тях. Хората разговаряха с нервен шепот и се стряскаха от крясъците на чайките.

След като половината хора вече бяха на Тюленовия остров, малкото им убежище сега изглеждаше почти опустяло. Тя гледаше как димът се издига над дългия остров, но никой не се качи на саловете да докара Микиел и хората му. Вместо това юнкерите и побойниците на Стенховер се упражняваха с новите си оръжия на брега и не обръщаха никакво внимание на пушека.

Докато беше на кораба, Корнелия не бе забелязвала момчето, което наричаха Фасулчо. Той не се отличаваше с нищо особено, с изключение на ръста си, който го открояваше сред приятелите му. Тя бе забелязала, че я наблюдава, откакто Микиел и другите войници отплаваха към дългия остров. Това я тревожеше. Корнелия се замоли Микиел да се върне час по-скоро.

* * *

Това се случи една вечер точно по здрач. Тя тръгна към брега, за да напълни купа със студена морска вода за превръзките на болните от треска. Вдигна глава и се изненада, че наоколо не се виждаше никой. До този момент просто беше невъзможно да се усамотиш на такъв малък остров. В следващия миг зърна Фасулчо на брега и предположи, че я е проследил.

Пое си дълбоко дъх, готова да изкрещи, ако той направеше само още една крачка.

— Не се тревожете — рече й с толкова тих глас, че Корнелия едва долови думите му сред вятъра. — Не искам никой от юнкерите и техните приятелчета да ме зърнат тук до вас.

Тя се втренчи в него, чудейки се какво ли означава всичко това. Изглеждаше мрачен и угрижен. Корнелия забеляза за първи път татуировката на предмишницата му — една лошо нарисувана картина на гола жена под палмово дърво — която вероятно си бе поръчал, изпаднал в алкохолно опиянение в някоя кръчма в Амстердам.

Фасулчо извади нож изпод наметалото си.

— Още една стъпка, и ще изкрещя на войниците — предупреди го Корнелия.

— Не, това е за вас — отвърна той.

— Какво искаш да кажеш?

— Тук стават неща, за които не ви е известно. Опитах се да говоря с пастора, но той не пожела да ме изслуша.

— Какви неща?

Някакви мъже се отправиха към брега; наистина никога не можеше да останеш сам на този брулен от вятъра къс скала. Бяха едрият главен ефрейтор Стенховер с неотлъчната си сянка Герит ван Хоек и артилеристът Херманус Шенк. Фасулчо пусна ножа между камънаците.

— Вземете го — изсъска той. — Не им позволявайте да го видят.

После се обърна и се отдалечи, без да пророни дума.

Слънцето потъваше зад хоризонта на едно сиво море. Тази нощ вятърът беше по-студен и някъде от острова тя дочу да пищи гайда.