Колин Фалконър
Източна Индия (51)

Глава 51

Югозападно от Бантен, Ява

Небето беше с цвят на олово, а морето — застинало като маслена повърхност. Шкиперът първи видя топката водорасли, откъсната от скалите. Това означаваше, че се намираха близо до суша.

— Виждаш ли, човече? — обърна се той ликуващо към Мезекер. — Осем дни след като напуснахме крайбрежието на Южната земя. Какво ти казах?

Два дни по-късно, привечер на хоризонта се показа земя. В първия момент помислиха една планина за облак, но в следващия миг зад завесата от проливен дъжд се показа нос, потънал в зеленина. Пред него се намираше остров, защитен от риф. Видяха селище, но продължиха да плават, опасявайки се, че местните жители може да не се окажат много миролюбиви. Можеше да се окаже, че това е част от територията на Матарам, с която Източноиндийската компания беше в състояние на война.

Вместо това, подпухнали и обезумели за вода, те хвърлиха котва срещу крайбрежието, под светлината на луната в първа четвърт. Двама мъже лежаха неподвижни в най-широката част на лодката, с изплезени почернели езици. Лудият бе умрял предишната нощ и го бяха изхвърлили през борда за храна на акулите.

Амброаз седеше прегърбен до руля край шкипера и отпиваше от оскъдната си дажба вода. Жегата беше толкова непоносима, че не можеше да се спи. Седеше заслушан в лекия плисък на вълните и в хърканията на моряците. Шкиперът се приведе към него, приближавайки устните си до ухото му.

— Какво ще стане, когато стигнем Батавия?

— Трябва да намерим кораб, с който да се върнем по възможно най-бързия начин на мястото на корабокрушението.

— Имам предвид, между мен и теб.

— Какво искаш да кажеш, шкипер?

— Искам да кажа, какво ще кажеш на генерал-губернатора за случилото се с „Утрехт“?

Амброаз помисли малко, преди да отговори. Накрая рече:

— Ще му кажа как спаси живота на всички ни и как успя да прекараш тази лодка до Индиите, напук на всичко.

— А ще му кажеш ли, че по моя вина корабът се заби в скалите?

— Ти ще дадеш отговор на генерал-губернатора за корабокрушението на „Утрехт“. Аз не разбирам нищо от корабоплавателни въпроси, така че е извън моята преценка.

— Ами за онази работа в залива Тейбъл?

— Тези дни паметта ми не е наред. Не помня почти нищо отпреди отминалата седмица; знам само, че спаси живота на всички ни.

— Ами Ян?

— Имаш предвид насилието над госпожа Норстрант? Това не се забравя лесно. Боцманът ти ще трябва да отговаря какво е сторил.

— Защото, нали разбираш, според мен той ще се опита да каже, че аз стоя зад тази работа. Заплашва ме, че ще го направи.

— Но защо ще му е да твърди подобно нещо?

— За да ме повлече със себе си. От омраза.

— А ти замесен ли си наистина? Защото, ако си виновен в това ужасно престъпление, не мога да направя нищо за теб.

— Кълна се в Господ и в безсмъртната си душа, че нямам нищо общо.

Зачака да види как ще реагира комодорът на думите му. Колкото и да го ненавиждаше обаче, и самият той я беше загазил доста. Шкиперът реши, че комодорът ще се нуждае от подкрепата му, когато се изправи пред губернатора Коен. Никой нямаше да открие мястото на корабокрушението, а ако Амброаз не успееше да го намери, тогава загубата на среброто на компанията щеше да бъде изцяло негова вина. А това щеше да означава край на кариерата му.

Този мъж не беше глупак; той разбираше в каква ситуация се е озовал.

— Нека ти кажа нещо, като мъж на мъж — рече полугласно Амброаз. — И двамата сме в една лодка. Ти загуби кораба, аз нося отговорност за съкровището в трюмовете му, така че генерал-губернаторът ще ни задава и на двамата много тежки въпроси. Можем да си помогнем взаимно.

— Мисля, че е напълно възможно.

— Трябва да ти призная, Якоб — за първи път Амброаз се обърна към него с малкото му име — че каквито и разногласия да съм имал с теб в миналото, през последните дни ти се издигна изключително много в очите ми. Не мога да се сетя за друг, на когото бих се доверил да открием „Утрехт“ и да спасим среброто.

Шкиперът се ухили.

— Радвам се, че виждаш нещата по този начин. Ти не си лош човек, нали, Амброаз?

Разбира се, с удоволствие бих ти кръцнал гръкляна, стига само да ми паднеш, но засега се нуждая от теб, както и ти от мен.

Амброаз се усмихна в отговор и намести мундира си на напречната греда, за да положи главата си на него. След секунди вече спеше.

Шкиперът се успокои, че най-после е успял да постигне съгласие. Но в единия, и в другия случай късметът се бе усмихнал на Якоб Шелингер. Ако на сутринта вятърът задухаше от юг, то той можеше да потегли към Малака, както планираха онази нощ на кърмата, и щеше да остави боцмана да изпусне въздуха на този въздухар.

Но ако задухаше от север или се натъкнеха на кораб на компанията в протоците, тогава той щеше да приеме хвалебствията от комодора пред губернатора Коен. След това щеше да потегли обратно към „Утрехт“, за да спаси корабокрушенците от скалите Хутман.

Загледа се в боцмана, заспал под брезента в предната част на лодката. Напомняше на грозно старо куче, вярно по свой начин. Но когато кучетата започваха да лаят стопанина си, човек не трябваше да забравя, че това са просто най-обикновени кучета.

Топлият бриз от брега носеше аромата на презрели плодове и корупция. Шелингер реши да изчака метеорологичните условия да решат съдбата им.

 

 

Скалите Хутман

Корнелия седеше самотна на брега, когато зърна Кристиан да идва към нея. Изглеждаше доволен. Той пъхна къс хартия в ръката й.

Беше зацапан със сол и мръсотия. Корнелия разпозна прилежния почерк на Франсоа, но листът беше силно намачкан и текстът едва се четеше, защото мастилото се бе размазало от дъжда.

Никой нямаше право да си вади каквито и да било други изводи.

До пас… жерите ек… кораб утре:

След всички бед… във връзка с претърпелия ни корабокрушение „Утр…“ без прясна вода, за да… хората, които са спасени, аз… експедиция да… Високия остров да проверят дали… По милостта Божия беше открита прясна вода… от която да се закара на хората… за да бъдат осигурени достатъчно провизии за… след това междувременно някой трябва да… до Батавия за… Генерал-губернаторът и съвет… за сполетялата ни катастрофа… и оказване на спешна пом… Следователно ние… всичко по силите ни и нашия дълг… бедните ни братя в голяма беда… в потвържд… на истината, подписа… твеноръчно.

Амброаз Секор

Кристиан внимателно наблюдаваше реакцията й. Корнелия му върна бележката с безизразно лице.

— Къде го намерихте това? — попита тя.

— Комендантът го откри на Verraderʼs eylandt — каза той.

Островът на предателите. Така някои от тях наричаха сега Тюленовия остров. Корнелия ненавиждаше това име.

— Оказах се прав. Виждате ли? Вашият симпатяга духна и заряза всички.

Кога комодор Секор се бе превърнал в „нейния симпатяга“?

— Намерението му става ясно от писмото — каза тя.

— На мен ми изглежда, че той никога не е имал намерение да се върне да вземе вас или когото и да било другиго.

— Според мен това писмо убеждава точно в обратното — възрази Корнелия, събра вкоравените от сол поли около себе си и се изправи на крака. Можеше само да предполага защо подтърговецът изпитва такова наслаждение от разкриването на лъжата на комодора. Беше сгрешила в преценката си за него като неин равен; той се бе оказал отрепка, въпреки всичките си елегантни дрехи и изискани маниери. Корнелия се отдалечи и остави подтърговеца на брега с проклетото си писмо в ръка. На острова нямаше друго място, което да й харесва повече от това, но тя все щеше да намери къде да отиде, само да е далеч от него.