Колин Фалконър
Източна Индия (40)

Глава 40

Скалите Хутман

В първия момент Микиел си помисли, че това е облак от морски пръски; в следващия миг едра капка го удари по лицето и той отвори очи, втренчен в оловното небе, като дори не смееше да изпитва надежда. След малко капките се усилиха и Ван Тексел седна, събра дланите си и заблиза събиращата се в тях вода. Вятърът се усили, рязко застудя и заваля.

Върху кораловите плочи бързо започнаха да се образуват локви. Навред около него плачеха жени и мъже. Изглеждаше също като картините, които бе виждал в църквата на съдния ден, мъртвите се надигат от гробовете си, хората, които само допреди секунди бяха лежали неподвижни в храсталаците, сега с усилие се изправяха на колене и протягаха треперещи ръце да уловят безценната вода. Микиел стана и започна да дърпа войниците си на крака; сритваше по-мудните и им заповядваше да опънат парчета брезент, за да събират проливния дъжд и да го изсипват в бъчвите.

Зърна госпожа Норстрант да пълзи сред храсталаците на четири крака, с достойнството на умиращо от глад животно да търси локви и като куче да лочи от тях побелялата течност. Пасторът правеше същото, коленичил, с прогизнало черно расо, за момент забравил милосърдието Господне.

Жена му свали шапката си и я огъна, изцеждайки водата в устата си. Всички сме само на една крачка от звяра, помисли си Микиел. Всички тези черни раса и фини дрехи, които носим, не означават нищо, когато дяволът ни завладее.