Колин Фалконър
Източна Индия (4)

Глава 4

Наричаха ги юнкери, по-голямата част от тях бяха просто момчета, а някои дори и голобради; младежи от заможни фамилии, изпращани на Изток от компанията да учат занаят като морски мичмани втори ранг, или младши помощници, чиито професионални качества се изразяваха само с добрия им произход и чувството за превъзходство. Кристиан си помисли, че в случая думата „произход“ просто беше като код за безпочвено високомерие.

Единственият от тях, достатъчно възрастен, за да се нарича мъж, беше Теунис Куик, а Кристиан беше връстник на баща му. Чудеше се какви ги е вършил като кадет. Вероятно е похарчил наследството си и сега отчаяно търсеше пари откъдето и да е.

Видя един от младите на име Йост ван дер Линде, втренчен в застаналия на кърмата Секор. Беше истинско златно момче, с коса като лъвска грива, грижливо подстригана брада, ледени сини очи и с небрежни обноски, излъчвани от млад мъж с неговото положение.

Плосък като рисунка.

Той се облегна на релинга до него.

— Надяваш се един ден да си на неговото място, нали? — попита го той.

— Ако Бог рече — отвърна Йост.

— Е, няма нищо лошо човек да си мечтае.

— Казват, че синьор^[1] Секор се издигнал от прост чиновник до комодор само за някакви си десет години.

— Да, но зет му е адмирал в компанията.

Йост беше повече от изненадан от тази вест.

— Наистина ли си мислиш, че Секор се е издигнал на този пост само с упорит труд?

— Компанията се нуждае от млади мъже като нас.

— Разбира се, че се нуждае. В колониите има много висок процент на смъртност. Осем от десет човека изкарват не повече от пет години в Батавия. Забрави всичко, което са ти разказвали за жените с голи гърди и кокосови палми. Това е една смъртоносна яма, изпълнена с разстройство и треска.

— Но в такъв случай защо отивате там?

— Добър въпрос, Йост. Ами учих в университета, знам френски и латински и съм добър аптекар. Възможността за бърза кариера си струва риска. — Той пропусна само да му каже: Аз ще съм добре, а теб ще те погребат и дори няма да забележат, че си изчезнал.

Младежът беше видимо разтърсен. Никой не им бе обяснил какво точно представлява Батавия, преди да се качат на кораба, защото в противен случай малцина щяха да го направят.

— Фамилията ти е известна в Холандия. Дори и аз съм чувал за мъжете Ван дер Линде, живял съм дълго време в Харлем. Много жалко, че така се е получило при теб. Тук ще те командват някакви си моряци и чиновници. А ти имаш далеч по-добро предназначение, Йост.

— Какво?

— Според мен вече си го проумял — отвърна Кристиан. Усмихна се и се отдалечи.

* * *

През нощта се озоваха сред буря. Люлеенето на „Утрехт“ беше неудържимо, вятърът тласкаше кораба напред и единствените му опънати платна бяха брамселите. Пасажерите бяха натъпкани като сардели под палубите, стенеха в койките си, въздухът долу вонеше ужасно на повръщано.

Жадна за глътка чист въздух, Корнелия си проби път горе до палубата. Вече не даваше пет пари дали някоя вълна няма да я отнесе извън борда. Това щеше да е спасение. Тя отново повърна, но в стомаха й вече нямаше нищо, освен зелена жлъчка. Палубата се разлюля при поредната стоварила се под кила огромна вълна. Боцманът изкрещя на вахтата, подгонвайки моряците по такелажа да свият още бушприта.

— Ще се оправи — рече някой до нея.

Тя вдигна глава; под фенера на покрития с резба релинг се бе свил едър грозноват мъж с пшениченоруса коса. Изглеждаше весел, сякаш просто бе излязъл да направи сутрешната си разходка покрай някой канал в родния си град. Корнелия го позна; беше един от войниците на Източноиндийската компания, техният сержант.

— Един път да станете морски вълк, и всичко вече ще е наред.

Поредният спазъм я разтърси и тя се сви.

Само се махни от мен. Остави ме да умра на спокойствие.

— Само се дръжте — рече той. — Всичко ще е наред.

Корнелия нямаше сили дори да го наругае. Затвори очи и се сгърчи върху палубата. Пръските от вълните охладиха пламналите й бузи.

Само ме остави да умра. Нека ме отнесат вълните в морето и да си остана там.

В съзнанието й остана смътният спомен за някакъв войник, застанал на стража над нея. Чувстваше се прекалено зле, за да се страхува, и изпита благодарност към мъжа, съзнавайки, че е в безопасност в компанията му. Той остана до нея дълго време и в един момент чу как шкиперът му заповяда да слезе с другите войници.

— Ще се оправите! — повтори той и изчезна.

Прииска й се да го беше извикала обратно. По някакъв странен начин се чувстваше в безопасност в присъствието му и дори не толкова нещастна, макар и да беше най-обикновен войник.