Колин Фалконър
Източна Индия (36)

Глава 36

Напредваха бавно, носени от течението, със свити платна, тъй като шкиперът следеше лабиринта от рифове, обграждащи по-високия остров откъм лагуната. Амброаз седеше прегърбен на носа. Ненавиждаше това място, тези диви течения и странни птици със стряскащи писъци.

Носеха се бавно покрай странни гъбоподобни острови, покрити с дебел слой птичи изпражнения, стърчащи крайбрежни скали с издълбани от непрекъснатите вълни основи и охранявани от пясъчни дюни и кални участъци. Един тюлен се изтягаше под слънцето. Отвори лениво едното си око, погледна ги и после отново задряма.

Тези острови не бяха по-гостоприемни от парчетата стърчащи скали, от които идваха, покрити само с пясък и оскъдни храсти. Обитаваха ги главно птици; небето се затъмни от огромни ята чайки и корморани при приближаването им. Бекаси и чапли газеха калните плитчини. Амброаз зърна голямо гнездо на морски орел върху един от носовете на острова.

С приближаването им към високия остров той видя, че всъщност са два острова, а най-високата им точка беше не по-голяма от дюните на острова, на който се намираше Ван Тексел. Островът от южната страна бе по-голям, дълъг може би две или три мили.

Шкиперът изкрещя заповед на моряците на веслата и те насочиха лодката през плитчините към дълъг бряг, с невиждана до този момент от него белота. Двама от тях скочиха боси, за да издърпат лодката към брега и само след миг единият изрева от болка и се наложи да го издърпат на борда; от крака му струеше кръв. Само секунди по-късно и другият пострада по същия начин. Гъстата кал на дъното беше пълна с остри като бръснач миди, които буквално изрязваха плътта от петите им подобно на длето.

Двамата шумно застенаха и започнаха да се гърчат сред шпигатите; а шкиперът гневно се изплю във водата.

— Това място е прокълнато — изръмжа той.

 

 

Високият остров

Самият бряг беше покрит със снежнобял пясък, съвсем различен от този на острова, който бяха напуснали преди малко и който беше посипан основно с натрошен корал. Още не бяха слезли на брега, когато Баренц и Мезекер откриха дъждовни локви сред стърчащите скали от пясъчник, но се оказа, че водата е замърсена с морска и не ставаше за пиене. След това разочарование шкиперът заповяда на хората си да издълбаят ями на различни места, но напразно. Прекараха целия ден в претърсване, макар и да си личеше, че никой не го правеше усърдно; явно не желаеха да се отдалечават прекалено много от лодката. Не вярваха на шкипера, нито се доверяваха един на друг.

Амброаз видя шкипера и боцмана да си разменят заговорнически погледи. Беше наясно, че двамата се канеха да изчезнат от това място по най-бързия възможен начин. Огледа новите укрепващи греди, които шкиперът бе монтирал от останките през нощта, за да е по-стабилна лодката в открито море. Изглежда, Шелингер вече бе решил какво да прави.

* * *

Същата нощ се събраха около мъждукащия огън и шкиперът им сподели плана си.

— Тук вода няма — каза той. — Останем ли, всички ще умрем.

— Нека да потърсим само още един ден — запротестира Амброаз. — Като нищо може да се окаже, че този ден ще реши живота или смъртта ни. Не можем да се отказваме толкова бързо.

— Времето се влошава. Ако се надигне буря, може изобщо да не успеем да се измъкнем оттук.

— Бурята може да ни окаже услуга. Защото може да донесе дъжд.

— Тогава хората със сигурност ще се спасят и без наша помощ. Докато само с двайсет галона останала вода, ние не можем да си позволим лукса да разберем дали си прав.

Моряците нададоха одобрителни възгласи.

— Завали ли, ще оцелеят — обади се нечий глас зад него. — Не завали ли, умират.

Амброаз се обърна. Беше боцманът.

— Няма никакъв смисъл да умираме заедно с тях.

— Бързате прекалено много — изкрещя Амброаз, като се надяваше да получи поне един глас в подкрепа от моряците. — Когато корабът се разруши напълно върху рифа, течението ще изхвърли останалите бъчви с вода на брега.

— Бъчвите бяха замърсени с морска вода още сутринта на корабокрушението.

— Не можем да изоставим хората така!

— Не им дължим нищо — заяви боцманът.

Шкиперът му даде знак да млъкне.

В този момент обаче се намеси Баренц.

— Вярно е — каза той. — Всички видяхте как се държаха, когато се опитвахме да натоварим спасителните лодки. Бяха готови да прегазят и собствените си майки, само и само да се доберат до сушата.

— Нахвърлиха се даже върху коменданта, когато се опита да пази бъчвите с вода — обади се Мезекер. — Чия е вината, че са останали жадни?

— Аз продължавам да нося отговорност за тях — заяви Амброаз.

Шкиперът посочи с палец към групата моряци, скупчени в опит да се стоплят покрай лодката на брега.

— Аз пък нося отговорност за тях. Не намерим ли вода, всички ще умрем.

— Тоц е прав — каза боцманът. — Според мен трябва да потеглим към континента. На какво разстояние се намираме?

— Не повече от четирийсет или петдесет мили на изток — отвърна шкиперът.

Значи си го признава, помисли си Амброаз. През цялото време той бе твърдял, че са се натъкнали на някаква неизвестна пясъчна плитчина. А сега, с това изявление той признаваше, че се намират на скалите Хутман.

— Не можем да изоставим хората.

— Открием ли вода, на Южната земя или на който и да е остров по маршрута, ще се върнем да им донесем. — Не ги изоставяме. Напротив, ние сме единствената им надежда за спасение.

Амброаз поклати глава.

— Имам нужда от време да обмисля всичко това.

— Нямаш никакво време за мислене — възрази му Шелингер. Той подхвърли още една съчка в слабия огън. — Мога ли да поговоря с теб насаме?

Двамата се дръпнаха от огъня, далеч от ушите на останалите. Вятърът шибаше лицата им и те трябваше да заровят ботушите си в пясъка, за да устоят на пристъпа му.

Шкиперът приведе глава към Амброаз.

— Наистина ли искаш да пожертваш всички ни, само и само да умреш с чиста съвест? — изсъска той.

— Съвестта ми няма нищо общо тук.

— Така ли? Налага се да вземем много сериозни решения, хеер комодор.

Шкиперът имаше право, но какво точно трябваше да предприемат? Той беше длъжен да отиде с тези мъже, да гарантира, че те ще си изпълнят дълга, че ще бъдат усърдни в търсенето на вода и няма просто да отплават направо за Батавия, където да докладват, че всички са загинали.

Негов дълг обаче също така беше да пази стоките и съкровищата на компанията. Там се намираха дванайсет ракли със сребърни монети — среброто на компанията — едно невъобразимо съкровище в пари, и то беше негова отговорност.

А нямаше ли също така и дълг спрямо хората — да им осигури добър ред и да не ги оставя без надежда?

— Добре, ще отплаваме на изток до Южната земя — съгласи се Амброаз. — Намерим ли вода там, веднага се връщаме за хората.

— Добре. Сам разбираш, че нямаме избор. — Шкиперът потупа Амброаз по рамото. — Постъпваш правилно.

Дали наистина постъпваше правилно? Само времето можеше да покаже.