Колин Фалконър
Източна Индия (34)

Глава 34

Тюленовият остров

Лодката още не се бе добрала до брега, когато шкиперът и Амброаз се вкопчиха един в друг.

— Най-добрият вариант за мен и хората ми е да търсим вода на онзи висок остров, който се простира на запад.

— Не можем да изоставим всички тези хора!

— Ние не ги изоставяме. Но въпросът с водата е много по-важен от среброто. Аз и хората ми ще отсъстваме един ден, не повече. Успеем ли да открием вода, решаваме най-важния належащ въпрос.

Решил е да тръгне без мен, помисли си Амброаз. Само го виж. Направо е изписано на лицето му.

— Много добре — каза той. — Поставяме търсенето на вода на първо място. Но аз идвам с вас.

Шкиперът не успя да скрие разочарованието си.

— Както решите.

— Първо обаче ще отидем при хората и ще споделим с тях какво планираме да направим.

Шкиперът вдигна глава към небето, душейки шумно въздуха като диво животно.

— Усещам, че се надига буря. — Той нетърпеливо се удари по бедрото. — Нямаме време за това.

— Налага се да им разясня плановете ни, за да бъдат спокойни, че не ги изоставяме. Не можем просто така да ги зарежем, без да ги уверим в добрите си намерения.

— Добри намерения! Само да се върнем там, и онази измет ще ни отнеме лодката и няма да ни позволи да напуснем острова.

— Не мога просто така да ги изоставя!

— Няма да ти позволят да ги управляваш — ти или който и да било друг.

— Войниците са там, за да поддържат реда. Трябва да им закарам поне една бъчва с вода.

— Нямаме никакво време за такива скрупули. Една бъчва повече или по-малко няма никакво значение за тях. Не успеем ли да открием източник на прясна вода, при това изобилен, само след няколко дни всички ще сме мъртви и ти повече няма да изпитваш безпокойство!

— Това е заповед.

Шкиперът пристъпи, надвесвайки се като канара над него.

— Не можеш да ми даваш заповеди! Затънали сме на някакво парче скала някъде по средата, само един Господ знае къде, и аз съм единствената ти надежда за спасение, така че зарежи нарежданията.

— Неподчинението на заповедите ми е равносилно на бунт.

Ето я пак тази дума. Шкиперът реши да смени тактиката.

— Ще отсъстваме ден, най-много два.

— Не. Не мога да ги оставя, без да съм им обяснил как стоят нещата.

Боцманът се приближи, а останалите мъже се бяха скупчили развълнувани зад него. Видя сред тях и прислужницата на Норстрант — каква жалка гледка беше сега.

— Какво става? — попита боцманът.

— Хеер комодорът иска да отплаваме до острова, да им оставим там една бъчва вода и да получи благословията им за пътешествията си.

Боцманът дори не опита да скрие какво мисли за Амброаз. Двете седмици, прекарани в ада, бяха довели бедното копеле до ръба. Амброаз беше наясно, че боцманът щеше да го заколи, без да му мигне окото, ако шкипера го нямаше.

— Не можем да отделим и капчица от водата, която имаме — заяви той. — От къде на къде трябва да носим на онези кучета там?

— Можем да отделим една бъчва — продължаваше да упорства Амброаз.

— Ако наистина го мислиш, все едно че си умрял!

Шкиперът въздъхна и застана между двамата.

— Хайде, достатъчно. Да го послушаме, Ян. Само една бъчва. В края на краищата той е комодорът.

* * *

Амброаз седеше сам на носа, загледан в гърбовете на моряците, които гребяха с всички сили през канала към далечното парче скала. Скъпоценната бъчва вода беше поставена в средата на лодката. Боцманът я гледаше втренчено, сякаш е ракла сребърни гулдени. В известен смисъл сега съдържанието й бе по-ценно и от сребърни монети. Къде на тези забравени от Бога острови човек можеше да похарчи дори и един гулден?

Лодката напредваше в мълчание, вятърът връхлиташе върху малкия съд, дрехите им прогизнаха от водните пръски. Когато наближиха, боцманът се изправи до руля и посочи:

— Вижте ги тези глупаци — каза той.

На брега се тълпяха групички от хора; той долавяше крясъците им от половин миля разстояние, носени от вятъра. С приближаването на лодката хората започнаха да се хвърлят в плитчините към тях. Войниците изпразниха мускетите си във въздуха, но това не ги спря.

— Искат да ни хванат — каза той.

— Обезумели са от жажда — рече Амброаз.

— Обръщай! — изкрещя шкиперът.

Моряците на греблата нямаха нужда от втора покана. Те издърпаха греблата и опънаха платната.

— Какво правиш? — изкрещя Амброаз.

— Не ги ли виждаш тези идиоти! Само да се докопат до лодката, и ще ни удавят!

— Заповядвам ти да насочиш лодката към брега! — изкрещя Амброаз.

Моряците се поколебаха, но всички до един впериха погледи в шкипера.

— Не! — изкрещя той в отговор. — Прекалено е опасно. Обръщай!

— Заповядвам ти да насочиш лодката към брега! — извика Амброаз. — Не можем да ги изоставим просто така.

— Имаш избор, хеер комодор — каза боцманът. И той посочи към брега. — Да умреш с тях, щом си решил така.

Така ти отърва, разбира се, помисли си Амброаз. Иска двамата с Корнелия Норстрант да умрем, за да не му се налага да се изправя пред генерал-губернатора, когато се доберем до Батавия.

Той се поколеба.

Мястото му беше при хората, а не с тези метежници и насилници. Вече бяха стигнали плитчините и Амброаз лесно можеше да прегази до брега. Ако обаче оставеше шкипера и боцмана сами, те дали щяха да се върнат и да им донесат вода, в случай че успееха да намерят?

Амброаз беше единствената надежда за спасение на хората.

В един миг, преди вятърът да издуе платната, беше на косъм да се хвърли в плитката вода и да зацапа към брега. Вместо това обаче той пак седна на носа и се втренчи в шкипера, който зададе курс обратно по маршрута, по който бяха дошли.

Обърна се и остана така загледан в парчето суша с хората, което бавно се стопи сред надвисналата над тези дяволски острови мъгла. Остана загледан дълго след като проклятията и писъците им стихнаха във вятъра и те се превърнаха просто в петънца, в едно разгневено сиво море.

 

 

Скалите Хутман

Корнелия видя как лодката зави и пое обратно през канала. Не бе отделяла погледа си от застаналия изправен на носа Амброаз, облечен във финия си червен мундир. Беше го чакала да се върне през целия предишен ден. А сега да постъпва по такъв начин!

Мъжете цапаха през плитчините, някои дори се опитаха да доплуват до лодката.

— Какви ги върши? — виеше пасторът. — Защо не обръща?

С отдалечаването на лодката през канала на острова се възцари обезпокоително мълчание. Хората останаха като вкаменени, невярващи на очите си. Някои жени се разплакаха.

Корнелия се обърна и видя Микиел ван Тексел да разтърсва един от войниците и да го пита защо не е спрял втурналите се в морето хора. Какво обаче можеха да направят в този случай? Половината от тези хора бяха обезумели от жажда. Да не би да си мислеше, че могат просто да ги застрелят заради това?

Той се обърна и я изгледа, а лицето му ясно издаваше какво си мисли.

— Той ще се върне да ни вземе! — изкрещя му Корнелия.

— Надявам се да постъпи така, госпожо. Хич не ми се иска да се окажа прав в мнението си за този човек.

Тя му обърна гръб с отвращение. Как можеше този обикновен войник да си позволява да произнася присъда на такъв доблестен мъж? Корнелия беше сигурна, че Амброаз ще се върне.

* * *

Ти, мръсен сине на циганска курва, рече си наум Микиел ван Тексел.

Не че беше изненадан. Той разбираше постъпката на комодора по-добре от всеки друг магазинер тук. Комодорът мислеше като войник, извършвайки тактическо отстъпление и жертвайки неколцина войници заради окончателната победа.

Но какво бе очаквал той? Войниците винаги го отнасяха първи, когато някой оплескаше нещата, без значение дали на бойното поле, или на катастрофирал кораб. Офицерите винаги побягваха първи, предоставяйки страданията на обикновените войници, които не разполагаха с коне или телохранители.

Но тези обикновени хора, всички тези жени и деца заслужаваха по-добра съдба. Без значение дали човек е високопоставен служител, или обикновен сержант, според него първото му задължение бе да ги защитава.

В случая обаче разумът му казваше, че първото задължение на комодора бе да мисли за компанията, а на второ място вече кой да живее и кой да умре. Но това по никакъв начин не оправдаваше Амброаз Секор, не на последно място поради факта че имаше високо мнение за себе си.

 

 

Тюленовият остров

По-късно същия ден зърнаха двамата мъже във водата, вкопчени в някакво парче греда. Всички се скупчиха на брега да наблюдават как се приближават, пристъпваха от крак на крак в пясъка и се чувстваха гузни. Шкиперът бе застанал с ръце на бедрата си и непроницаемо изражение на лицето.

Накрая, с видима неохота, боцманът даде сигнал на двама души и те нагазиха в плитчините да измъкнат мъжете на брега. Единият се оказа Мезекер, роднина на шкипера по линия на жена му. Другият беше един от пасажерите, Едвин Пост; и двамата бяха нарязани от коралите, а Мезекер изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да закрещи.

— Какво правите тук? — попита шкиперът.

— Тъкмо се канех да ти задам същия въпрос — простена Мезекер, кашляйки морска вода. — Хората мислят, че сте ги изоставили.

— Трябва да открием вода. Не успеем ли, всички ще умрем.

— Разполагате с толкова вода! А ние нямаме никаква.

— И чия е вината? — попита шкиперът.

— Не сме ви изоставили — обади се Амброаз.

— Как се измъкнахте? — продължи шкиперът.

— Аз и този младеж Пост намерихме едно парче греда и решихме да си пробваме късмета като преплаваме канала. По-добре така, вместо да умрем от жажда с останалите.

— Нямаме никакво намерение да ви оставим да умрете! — изкрещя Амброаз. — Казах ви. Трябва да открием вода, достатъчно за всички.

— Войниците говорят друго. Те твърдят, че възнамерявате да ни оставите тук и да потеглите към Батавия.

Шкиперът се изсмя с дълбок гърлен смях.

— Дори и през ум не ни е минавало.

По брега се разнесе нервен смях. Никой не смееше да погледне другия в очите.

Едвин Пост още беше прегънат на две и продължаваше да повръща морска вода. Мезекер се изплю в пясъка и пое подаденото му канче с вода.