Колин Фалконър
Източна Индия (26)

Глава 26

Кристиан усети впитите в тях очи на войниците, докато прекосяваха най-долната палуба. Отидоха до разположения в предната част на кораба склад, където хеер комодорът държеше раклите с тайната стока, за която почтената компания държеше да остане в тайна. Вътре беше тъмно като в задник на вещица. Комендантът намери люка върху палубата и отвори катинара с един от ключовете си. После отвори люка.

Вътре прикован лежеше боцманът, който примигна под светлината; цялото му тяло бе потънало в мръсотия, с открити рани по китките и краката, където веригите бяха протрили кожата му. Моряците наричаха това място ада, защото човек нито можеше да легне, нито да седне; всеки прикован бе принуден да се сгърчи сред собствените си изпражнения и повръщано, докато накрая умилостиви комодора да го освободи.

— А сега изчезвай! — обърна се шкиперът към коменданта.

— Ами комодорът…

— Просто изчезвай, човече!

Кристиан му кимна, потвърждавайки заповедта. Комендантът се поколеба, после вдигна рамене и излезе.

— Ще съм наблизо — каза той и се върна на най-долната палуба.

Боцманът се разплака като дете. Шкиперът се отдръпна назад при връхлетялата го воня. Боцманът вече бе изкарал тук пет дни и според шкипера едва ли щеше да оцелее до Ява.

— Измъкни ме оттук. Моля те, шкипер. Моля те.

Раната на ръката му не бе оздравяла… вместо това дланта му се бе подула и станала лилава, подобно на ухапано от куче.

— Страшно тъпо копеле си, Ян. Как си могъл да й позволиш да те захапе!

— Моля те…

— Престани да хленчиш! Стегни се, човече!

— Хеер подтърговец, моля ви, измъкнете ме оттук, или ще им кажа, че вие ме накарахте да го направя.

Шкиперът го стрелна с поглед.

— Ти също, шкипер.

— Не знаех нищо за тази работа. По дяволите, да не си посмял да намесваш името ми в тази история.

— Трябва да ми помогнеш, шкипер!

— Ще направя каквото мога — изсъска му той в отговор. — Само си дръж устата затворена.

После Шелингер се дръпна настрани. Комендантът ги чакаше и след това се върна и тръшна люка така, все едно зазиждаше гнездо с демони. Всички чуха как боцманът отново се разрева. Шкиперът не можеше да скрие отвращението си.

— Когато бях кормчия, видях как държаха един мъж в ада цял месец; когато го изкараха, копелето ревеше като идиот и никога повече не успя да се изправи — измърмори той.

— Може би ако пукне там, ще е най-добре за всички ни. Някои души са просто обречени на ада, както казва пасторът.

— Човек не може да издържи на мъченията. По-добре ще е да полудее, преди да стигнем Батавия. Дори и това мъчение ще изглежда като рай с покорни девственици, в сравнение с онова, което го очаква във форта.

— Мислиш, че ще издаде имената ни на комодора ли?

— Нищо няма да издаде — отвърна шкиперът.

Вече на палубата, Кристиан си пое дълбоко дъх да прочисти ума си, да прогони вонята от ноздрите си. Нещата не вървяха според плана му. Налагаше му се да измисли нещо друго, преди той самият да свърши долу като боцмана.

* * *

Треската отново го връхлетя; думите в неговия дневник сякаш се размътиха пред очите му. Амброаз примигна няколко пъти в опит да фокусира зрението си. В такова състояние не беше способен дори да мисли. Зацарувалото на борда на кораба мълчание беше започнало да го изнервя и сега само една мисъл го владееше — час по-скоро да се добере до спасителния бряг при добрите холандци. На борда си носеше цяло съкровище сребърни долари и германски талери, а властта му над екипажа започваше да се пропуква.

Те определено не одобряваха, че окова боцмана им. Но той нямаше избор, трябваше да направи нещо.

В този момент на вратата се почука. Беше Кристиан, един ярък лъч в тази мрачна нощ.

— Пак ли ви връхлетя треската, хеер комодор?

— Нищо ми няма.

— Много сте блед.

— Седнете, Кристиан.

Навремето възприемаше подтърговеца за някакво конте, без необходимия кураж за работата. Очевидно бе сгрешил в преценката си за него. Моралната помощ, която му оказваше през последните няколко ужасни седмици, беше неоценима. Ако имаше някакъв недостатък, то беше, че е прекалено импулсивен. Ако той заемаше мястото му, сигурно щеше да окове половината екипаж и бунтът би бил неизбежен.

Вината на боцмана беше неоспорима. Каквото и да дрънкаше шкиперът, раната на ръката бе причинена от човешка челюст. А и освен това той бе дежурил на вахта през нощта на насилието срещу Корнелия. Как беше възможно да не е видял нищо?

А къде е била Сара, прислужницата, когато е станало това мерзко деяние? Не изпитваше и капчица съмнение, че през това време е развратничела с шкипера в каютата му. Самият шкипер беше най-малкото виновен, че е изоставил служебните си задължения. За което щеше да отговаря пред губернатора Коен в Батавия.

Но всеки опит да го осъди и накаже на борда на кораба би представлявало чисто самоубийство. Нищо чудно останалите членове на екипажа да изригнеха в необмислени действия. Един от кормчиите, Мезекер, беше роднина с шкипера по линия на съпругата му; самият шкипер също така беше голям приятел с Коник, мичмана на оръдията.

А и всеобщото настроение на кораба се бе променило, докато беше лежал между живота и смъртта; в момента той се нуждаеше много повече от уменията и способностите на шкипера, отколкото шкиперът от неговите.

Наближаваше денят, в който щяха да зърнат очертанията на Южната земя и да завият на север към Ява; после две седмици попътен вятър щяха да ги закарат под стените на форта. И когато този щастлив ден дойдеше, Амброаз щеше да остави съдбата на шкипера, както и на Сара де Рюйтер, в ръцете на съдиите в Батавия.

Той побутна настрани дневника си и върна перодръжката на стойката й.

— Искам да разговаряте с шкипера от мое име, Кристиан. Напомнете му тази нощ отново да постави моряци наблюдатели на марсовата площадка на главната мачта съгласно разпоредбата на генерал-губернатора относно скалите Хутман.

— Шкиперът казва, че ни делят още цели шестстотин мили от Южната земя.

— Няма да е зле да му го припомните.

Кристиан се приведе към него, сякаш стените можеха да ги подслушват:

— Според мен трябва да го оковем и него при боцмана. Не можем да оставим нещата така, хеер Секор. Бедната жена. Какво ли е претърпяла!

— Никой не изпитва по-голяма загриженост за страданията й от мен, Кристиан.

— Тогава защо се колебаем?

— С вас вече разговаряхме по този въпрос и знаете мнението ми.

— Бог и законът са на наша страна в този случай!

— Дори и Господ не може да ни помогне толкова, колкото „Бешермер“, но в момента ескортът ни може да се намира навсякъде от тук до Индия.

— Добре, както разпоредите, хеер комодор. Искам само да ви уверя, че каквото и решение да вземете, ще имате пълната ми подкрепа. Извършено е отвратително, ужасно престъпление.

— Така е. Но дори и шкиперът да е виновен, в тази част на океана не можем без неговите знания и опит.

Амброаз докосна челото си; потта полепна по дланта му. Въпреки това трепереше от студ, сякаш току-що го бяха измъкнали от някой канал посред зима.

— Синьор Секор?

— Мисля, че трябва да си легна, хеер подтърговец. Не забравяйте какво ви казах. Моля ви да поговорите с шкипера.

— Да изпратя ли човек да доведе бръснаря?

— Той само ще забърка някоя от гадните си отвари и ще се опита отново да ми пусне кръв. Почивката е най-добрият лек. Ще си лягам. Надявам се утре сутринта да съм по-добре.

— Така е. Всички го желаем от сърце.

Кристиан излезе; Амброаз си легна, треперейки от студ, и се затрупа с одеяла. Нямаше я Корнелия да се грижи за него. Почти не бяха разговаряли след ужасното престъпление; носеха й храната в каютата и рядко се показваше на палубата.

Толкова му липсваше, че дори не можеше да го опише с думи.

Аз съм бъдещ член на съвета на Индиите, помисли си той, президент на флотилията, със славно бъдеще и славно минало. Всички ми завиждат, а аз лежа тук болен, изплашен и влюбен в жена, която не мога да имам. Бог наистина разполагаше с всякакви начини да тормози всеки човек. Той не се нуждаеше от бедност или болка, когато слабостите на мъжките сърца вършеха неговата работа.

* * *

Микиел ван Тексел жадуваше да се измъкне от тази воняща кочина. Обикновеният живот изглеждаше като разкоша на някой могол; да гледа как слънцето изгрява всяка сутрин и залязва вечер; да диша чист въздух; да има възможност да изминава двайсет крачки, без да се изгърбва, без да се препъва във въжета или някоя бъчва с бисквити.

И да пие чиста вода до насита! А не тази зелена гадост, разпенена в бъчвите, за която трябваше да си запушваш носа, докато я пиеш. Храната беше също толкова отвратителна, с прогнило и червясало осолено месо, бисквитите се бяха превърнали в развъдници на житоядци и всички страдаха от циреи и краста.

Зани Босман имаше скорбут, дъхът му вонеше като прясно разкрит гроб, беше загубил почти всичките си зъби, а венците му бяха възпалени и кървяха. Микиел му носеше от собствената си дажба вода в едно канче и го поднасяше до устните му, опитвайки се да го накара да я изпие. При това състояние нямаше да оцелее до Индиите.

Някъде откъм оръдейната палуба отгоре се разнесоха мелодичните звуци на гайда. Съвсем подходяща като погребална песен за Зани. Нямаше смисъл човек да пролива сълзи, всеки с късмета си; когато си станал войник, това означаваше, че си длъжен да живееш и умираш като мъж. Как щеше да завърши животът ти, не го определяш ти.

Водата се разля по брадичката на Зани. Бедното копеле. Бяха воювали заедно във Фландрия, от пет години бяха братя по оръжие. Бяха преживели какво ли не, но явно часът му бе настъпил, съдейки по вида му.

Казваха, че всеки миг ще зърнат червените крайбрежия на голямата Южна земя, а оттам вече ги делели само две седмици попътен вятър до Батавия. Дори и две седмици обаче за Зани бяха прекалено дълъг срок.

Микиел си легна обратно в хамака; опита се да заспи, обзет от мечти за палмови дървета, екзотични дворци, покорни жени и заплата от компанията, която да му позволи отново да се прибере в Холандия.