Колин Фалконър
Източна Индия (22)

Глава 22

На следващата сутрин Корнелия влезе в главната каюта в очакване да открие Амброаз мъртъв. Вместо това завари маистре Арентсон силно възбуден.

— Той е по-добре! — възкликна ликуващ бръснарят. — Треската е стихнала. Истинско чудо!

Корнелия се втурна покрай него и удивена откри Амброаз седнал в леглото с отворени очи. Тя наля чаша с вода и я поднесе до устните му. Болният дори съумя да се усмихне.

— Благодаря ви — изграчи той. — Вие сте същински ангел.

— Амброаз, бояхме се, че сме ви изгубили.

— Всеки път, когато се наканех да си тръгвам… гласът ви ме връщаше обратно.

Корнелия докосна челото му. Беше студено, за първи път от една седмица насам.

Амброаз се усмихна.

— Сънувах, че ме докосвате.

Тя го извини за тази забележка, защото сигурно още не се бе отърсил напълно от делириума. Надяваше се, че маистре Арентсон не е чул.

— Трябва да се подобрявате — каза Корнелия. — Всички се молим за оздравяването ви.

— Всички ли? — попита Амброаз.

Измина още една седмица, преди да закрепне толкова, че да става от леглото си. Треската толкова го бе изтощила, че Корнелия прекарваше цели дни в каютата му, докато състоянието му не се подобри. Тя или му четеше откъси от Библията, или прекарваха времето в незначителни разговори.

През това време другите бяха започнали да изпадат в паника.

Заговорниците се събраха отново на кърмата, където оглушителното скърцане на руля заглушаваше напълно гласовете им. Шкиперът присъстваше и той, беше довел със себе си Сара де Рюйтер, всички бяха принудени да дишат миризмата на барут и джин, докато корабът се люшкаше напред-назад.

— Днес е станал от леглото — информира ги Кристиан.

Коник се хвана за главата.

— По дяволите! Не така го мислехме. Вие ни казахте, че вече едва ли не бил умрял!

— Дребното педерастче се оказа по-кораво, отколкото предполагахме.

— И сега какво ли ще ме сполети? — изскимтя Сара. — Госпожа Високопоставена ще поиска да ме нашибат с камшик.

— Никой няма да смее дори да те изгледа накриво, докато аз съм шкипер на това корито — заяви Шелингер и я придърпа в скута си. — Не е ли най-красивата жена на борда? — обърна се гордо той към другите, привличайки гладните им и завистливи погледи. — Не се притеснявай за тази кучка Норстрант. Обзалагам се, че да я чукаш, ще е все едно да си го пъхаш в снега. — И той я стисна за гърдата. — Повече няма да приемаш никакви заповеди от таза кучка, soetecut.

Тя му позволяваше да стиска гърдите й, преструвайки се, че й е приятно. Кристиан обаче беше наясно, че това е само игра. Сара дойде в каютата му да се види с него преди срещата. Лековете му не бяха свършили работа — или тя пък не бе спазила точно инструкциите му — и беше разбрала по гърдите си и липсата на кървене, че бебето на шкипера вече растеше в утробата й.

Кристиан се зачуди какво ли ще си помисли по този повод шкиперът, когато разбере.

Дали щеше да продължи да я нарича неговата soetecut?

* * *

Това беше първото му излизане на палубата от седмици насам. Изглеждаше крайно изтощен, а маистре казваше, че продължава да страда от разстройство. Все още нямаше и следа от останалите кораби на флотилията. Шкиперът твърдеше, че са ги изгубили по време на бурята, развихрила се няколко дни след отплаването им от залива Тейбъл. По думите му нямало за какво да се безпокоят.

— Ще се съберем с тях, след като стигнем високите географски ширини — рече той.

— На твоя отговорност — изръмжа Амброаз.

Амброаз повърна през борда, след това се върна на долната палуба, защото, според шкипера, не искаше екипажът или пасажерите да го видят колко е зле.

— Колко е хубаво да видим синьор Секор в добро настроение.

Шкиперът рязко се извърна. Вече не е толкова дружелюбен, помисли си Кристиан. Шелингер определено беше въздух под налягане. Въпреки всичките му смели дрънканици как щял да налее малко ум в главата на комодора, сега стоеше едва ли не мирно и с поведението си напомняше на девственица в публичен дом.

Май започваше да преосмисля плановете им.

— Чух го да казва, че дължи оздравяването си на госпожа Норстрант. Била повече от всеотдайна по време на болестта му.

— Какво искаш, подтърговецо?

— Осведомен съм за много неща, които стават в главната каюта. Чувам, че любовницата ти много скоро може да се озове завързана за главната мачта, за да си получи заработените няколко камшика от коменданта.

— И къде си го чул това?

— Госпожа Норстрант увещаваше синьор Секор да накаже прислужницата й.

— Не и докато съм жив.

— Е, аз съм на твоя страна, но ми е много трудно да видя как можеш да го предотвратиш. И въпреки всичко ми се струва, че тук имаме проява на много голяма несправедливост. Особено ако онова, което говорят за него и флиртуването му с госпожа Норстрант, се окаже вярно.

— Тя му носеше супа и му четеше от Библията. Този мухльо не може да го вдигне даже и в публичен дом.

— Това е известно и на двама ни, но другите се възмущават от непочтеното й поведение.

— Какво предлагаш, подтърговецо?

— Мнението на хората е на твоя страна, шкипер. Помисли хубаво как да го използваш.

— Какво ме е грижа за хорското мнение? — изръмжа той, обърна се и напусна палубата.

Боцманът ги бе наблюдавал през цялото време. Той погледна Кристиан и повдигна рамене. Трудно беше да се повярва, че комодорът ще се върне от оня свят или че шкиперът ще се окаже такова нищожество под всичките му самохвалства и биенето в гърдите. Кристиан беше свикнал с мисълта, че Секор вече е умрял. Какво щяха да правят сега?

— Трябва да го притиснем — заяви Кристиан на боцмана.

— Само че как да го направим?

В съзнанието на Кристиан се оформи план, докато гледаше вълнението.

— Има начин, и то такъв, който да ви достави удоволствие, също както и да е благоприятен за нашата цел. Не ти ли се е приисквало понякога да опънеш госпожа Норстрант?

— Нищо друго не ми се е въртяло в главата, освен тая мисъл през всичките шест месеца на пътуването ни. Какво си намислил?

— Мислех си какво би могло да се случи, ако някой успее да я изненада приятно. Не мисля, че комодорът още се намира в положение да налага властта си. Можем да го принудим да действа прибързано, като по този начин настрои останалата част от екипажа срещу себе си.

— Така ли мислите?

— Ще имаш ли по-удобен случай през живота си?

Боцманът само поклати глава.

— Прекалено е опасно.

— Затова и си само боцман — отвърна той и го остави да размишлява над думите му. Нека копелето да си блъска главата с тая мисъл ден или два.