Колин Фалконър
Източна Индия (12)

Глава 12

Вятърът беше благоприятен, „Утрехт“ държеше югоизточен курс, изпреварвайки с един месец графика, съгласно пресмятанията на шкипера. По вълните се носеха водорасли, чайки кръжаха и пищяха над тях, което указваше за някаква земя наблизо, на не повече от два дни плаване път до холандската колония в нос Добра надежда.

Амброаз крачеше самотен по палубата. С цялото си същество бе усещал, че не трябва да предприема това пътуване. Компанията обаче го бе произвела президент на флота, дори му предложиха възможност да стане комисионер с всички перспективи за забогатяване и още по-високи постове. Това обобщаваше всичко, за което бе работил толкова през тези десет години, продължили сякаш цяла вечност. Как би могъл да откаже?

И въпреки това му оставиха само тези няколко месеца, след като се прибра от последното си пътуване до Индия, където изпаренията изцедиха здравето му и пресушиха енергията му. Когато помоли да му дадат време да помисли, братовчед му Хайндрих Брувер, член на съвета на седемнайсетте, сам го притисна да се възползва от тази златна възможност.

— Откажеш ли да водиш тази флотилия, може повече да не получиш друга възможност, Амброаз.

Още в мига, когато стъпи на борда на кораба, разбра, че е допуснал ужасна грешка; това се случи точно когато видя отново шкипера.

Или дали не беше в момента, в който зърна нея?

Амброаз полагаше усилия да я избягва през последните няколко седмици заради спасението на душата си и покоя на разума си, но тя винаги присъстваше, когато той и колегите му офицери и няколко привилегировани пасажери се хранеха в голямата каюта. Ако ставаше въпрос само за красотата й, може би щеше да устои. Но освен че беше красива, тя също така беше интелигентна и много начетена. Струваше му се, че вижда в очите й искра на сродна душа. Когато разказваше за жените в Индия, чиновниците обикновено започваха да си намигат един на друг и да се хилят, проповедникът се мръщеше, но само тя, изглежда, споделяше неговото възмущение за положението им. Докато другите го разпитваха за играчките на могола, тя искаше да знае какво представляват хората там.

Тук бе открил другар и сродна душа, но за негово нещастие, омъжена за друг мъж. Какви проклети обстоятелства.

Имаше дни, когато с огромни усилия се сдържаше да не я гледа. Апетитът му изчезна и страстта започна да замъглява разума му. По време на вечеря обикновено заговаряше Кристиан или Саломон на някакви неутрални теми в опит да прогони терзанията си, но накрая очите му винаги се стрелкаха обратно към нея, към висящите украшения на шията й, където биеше пулсът на сърцето й под мургавата кожа.

Как беше възможно такова съкровище да е притежание на някакъв си шлифовчик на диаманти.

Светът се бе свил до размерите на самотния им кораб. Много нощи прекара в безсъние или се качваше на палубата и се взираше в луната, отразена във водата от кърмата, но дори и тогава виждаше лицето й, отразено във вълните.

Какво можеше да стори?

* * *

Тя се замисли, че на борда на „Утрехт“ никога нямаше възможност за уединение; животът ти бе постоянно изложен под погледа на още триста души. Корнелия спря за момент в подножието на стълбите, загледана в мрака на оръжейната палуба, във всички тези хора, натъпкани като сардели и потънали в сън или опитващи се да заспят, и се чудеше как е възможно да издържат всичко това. Тя дочу една двойка да се прибира в мрака, която вдигаше слаб шум, наподобяващ тропане на таралеж на прага, докато двамата се пъхаха под завивките само на няколко крачки от нея зад някаква завеса.

Забърза нагоре по стъпалата.

Палубата изглеждаше пуста, с изключение на нощните вахтени, които мълчаливо стояха на постовете си. Корнелия пристегна наметалото около раменете си; нощта беше тиха, плаваха само с отворени брамсели и студеният въздух беше далеч по-хубав от цялата тази воня долу. Беше сама в компанията на скърцащите въжета, тихото вълнение на океана и странните звезди, блещукащи над мачтата.

И в този момент го видя, застанал сам на кърмата. Понечи да се обърне и да се прибере в каютата си, но беше закъсняла, защото той я видя.

— Госпожо Норстрант — рече Амброаз с официален глас, за да прикрие изненадата си.

— Прекрасна нощ, хеер комодор.

— Действително. — Тя застана до него на кърмата. Двамата се загледаха мълчаливо в океана; разпенената вода зад кърмата блестеше сребристо под лунните лъчи.

— Е, вече сме почти до нос Добра надежда. Как намирате първото си морско пътешествие?

— Тези пет месеца ми се сториха най-дългите в живота ми. Прекарах ги или смачкана от морската болест, или отегчена до невъзможност.

— Романтиката на морето скоро ще завладее всички. Без съмнение, жадувате да стигнете час по-скоро Батавия.

Хм, може би, помисли си Корнелия. Там също е скука и мизерия, макар от друг вид.

— Как изглежда там?

— Казват, че наподобява много Индия. Дървета, тънки като цветя, се издигат до височината на островърха къща. Различават се много от всяко дърво в Холандия, защото всичките им клони са на върха. А плодът им — да ви кажа, не бихте искали да падне върху главата ви. Ще усетите много голяма разлика в сравнение, ако ви удари ябълка по главата, например. Те са с размера на оръдейно гюле и почти толкова твърди.

— И въпреки това, мисля, че ще ми липсва Холандия.

— Има достатъчно компенсации. Въздухът дъха на подправки и изобилства с чудеса. Сигурен съм, че и за миг дори няма да бъдете отегчена от света около вас.

— Това ли е причината, поради която се връщате там толкова скоро?

— Не, аз се връщам, защото съм прекалено славолюбив и свръхамбициозен.

— Един мъж никога не може да бъде прекалено амбициозен. Сигурна съм, че Будевин не мисли така — добави тя, като се надяваше, че той няма да долови неодобрението в гласа й.

— Понякога един мъж стига до такъв момент в живота си, когато амбицията може да се превърне в много труден спътник.

— Нямате ли съпруга да ви чака в Холандия?

— Посветил съм живота си на почтената компания. Прекалено късно, вероятно, разбирам какво съм пропуснал. Вината за това си е изцяло моя. Загубата — също.

— Много мъже работят продължително време откъснати от дома си, но със съпруги — отвърна Корнелия, мислейки за собствения си мъж.

— Не съм от този тип мъже, които биха могли… които биха се оженили заради Бог и децата.

— Но каква друга причина може да има един мъж да се ожени, синьор Секор?

— Любов. Повечето ме намират за странен човек, когато споделям това, но така мисля.

— И никога не сте я открили?

— Още не.

На масата той създаваше впечатлението за човек с такава самодостатъчност, мъж от света, който не изпитва никакви съмнения за себе си или е терзан от каквито и да е размишления за правилната посока в живота си. Корнелия проумя, че той току-що й бе споделил нещо изключително съкровено, известно само на малцина, и се почувства поласкана, без ни най-малко да е разтърсена.

Замисли се за съпруга си. Дали се беше оженил за нея по любов? Едва ли. Той имаше благородническата кръв, а тя — парите. Според нея до известна степен бракът им бе падение за член на фамилията Норстрант — да се ожени за търговка, още повече че той и цялото му семейство бяха бедни като църковни мишки.

Амброаз се приближи плътно до нея в мрака. Корнелия внезапно изпита тревога.

— Искам да ви направя едно признание — каза той.

— Може би трябва да говорите с пастора.

— Предпочитам да го споделя с вас.

Амброаз положи ръка върху нейните. Корнелия съзнаваше, че трябва да я отблъсне, но откри, че не е в състояние да го стори.

— Сигурно сте ме чували да разказвам много пъти за зенаните, където индийските владетели държат най-красивите жени от царството си за собствени удоволствия. Веднъж ми позволиха да им хвърля един поглед; платих на един от евнусите им да ме заведе до таен прозорец, за да видя вътрешния двор и да ги погледам как се развличат. Не останах разочарован. Всички бяха невероятно красиви.

— Това ли е признанието ви, синьор Секор?

— Не, признанието ми е, че никоя от тях не беше красива колкото вас.

Корнелия се втренчи в океана, останала без думи. Будевин никога не бе разговарял с нея по този начин, а сега комодорът, който й се обясняваше в любов, ставаше причина за скандал и определено за мъка. Тя толкова бе жадувала някой мъж да й каже тези думи, мъж очарователен, интелигентен и да, също така и успял. Животът беше прекалено жесток — да жадуваш до невъзможност за нещо, съзнавайки безмилостната истина.

— Съжалявам. Позволих си да бъда прекалено откровен — рече той и се отдръпна.

— Не съм оскърбена — прошепна Корнелия.

— Не трябваше да казвам това.

— О, това бяха прекрасни думи. Ще ги запазя завинаги като съкровище.

— О, Корнелия. Толкова съм самотен, страшно съм самотен.

— Но Амброаз… — Това беше първият път, когато тя се обърна към него с името му. — … Има толкова много жени, които биха дали какво ли не само да бъдат съпруга на един член на съвета на Индия.

— Някоя съсухрена стара мома едва ли е противоотрова за самотата. Търсенето на съпруга изисква известни усилия, но аз жадувам за любов, а нито богатството ми, нито моето положение са ми от помощ в това начинание.

Корнелия се втренчи в луната.

— Обичате ли съпруга си? — попита я той.

— Не мога да ви отговоря на този въпрос.

— Представете си, че разберете, че е умрял или болен от треска, когато пристигнете в Батавия. Как бихте постъпили тогава?

— Бих плакала за него, разбира се — отвърна Корнелия и в този миг проумя, че постъпката му й бе вдъхнала надежда, че някой ден, ако съдбата бъде благосклонна, тя би могла да стане съпруга на един умен, изпълнен със страст мъж и може би бъдещ шеф на съвета на Индия. — Но не бива да разсъждаваме по този начин.

— Така е, само че не мога да прогоня тази мисъл.

— Не можем да продължаваме така. Трябва да се прибирам в каютата си.

— Разбира се. Толкова съжалявам.

— Лека нощ, комодоре.

Тя извърна глава веднъж, докато слизаше бързо по стълбата. Амброаз се бе облегнал върху покрития с резба релинг на кърмата, привел глава. Корнелия се опита да си представи какво би могла да направи, ако Будевин наистина бе станал жертва на болестите по онези земи, както всеки ги описваше. Животът изведнъж придоби такава стойност в очите й, че тя се разбунтува при мисълта, че е възможно да го пропилее.

* * *

— Малко е късно за нощни обиколки — проговори Сара.

Корнелия се стресна от застаналата точно в подножието на стълбите прислужница. Каква част от разговора им беше подслушала?

— Какво правите тук? Да не ме шпионирате?

— Ходих до тоалетната — каза Сара. Тя вдигна поглед към горната палуба. — Комодорът и той ли е буден?

— Заговорихме се за изкуството.

Сара присмехулно изсумтя.

— Нещо смешно ли казах, Сара?

— Горе трябва да е студено, господарке. Вижте си бузите, целите са поруменели. Хайде, да ви слагам да си лягате.

— Не, благодаря ти. Мога и сама да се справя тази вечер.

Корнелия влезе в каютата си и затръшна вратата. Отпусна се върху леглото и захлупи с длани лице. Оставаха им още само няколко дни до нос Добра надежда, а след тях само още два месеца с попътен вятър, или някъде там, както казваха. Тя също много се надяваше, защото не мислеше, че са й останали сили да издържа повече всичко това.