Колин Фалконър
Източна Индия (100)

Глава 100

Разнасящите се напеви и крясъци от миниатюрния затвор, който бяха изградили от коралови плочи специално за него, караха всички да настръхват. Бяха го затворили на Тюленовия остров, защото комодорът не смееше да го остави на скалите Хутман при другите затворници.

Времето беше лошо, сиво и студено, лагуната бе цялата разпенена и всички бяха прогизнали до кости, докато преплават късото разстояние от „Зандам“ до острова. Трима войници в червени мундири я съпроводиха по каменистия бряг до самотната изолирана килия.

Тя дочу дрънченето на оковите, с които бяха оковали краката му. Кристиан се бе свил в ъгъла на тясната си килия. Дъждът свободно се просмукваше през набързо скования от храсталаци покрив над главата му. Очите му блестяха бясно в сиво-зелената светлина. Той се ухили, сякаш я очакваше.

— Искам да разговарям с подтърговеца насаме — обърна се Корнелия към сержанта.

Той кимна и излезе да чака отвън, макар видимо да не беше доволен.

Корнелия приведе главата си и мина покрай пазача. Вътре се разнасяше воня и царуваше пронизващ студ. Точно както заслужаваше.

— И така, какви планове сте подготвили, за да ме измъкнете оттук? — прошепна Кристиан.

Ченето й увисна от изумление, че този човек беше способен да си въобразява такива неща.

— Изобщо ли не се разкайвате?

— За какво, уважаема госпожо?

— За ужасните престъпления, които извършихте срещу нас.

— Не съм извършвал никакви престъпления. Изпълнявах волята Божия.

— Волята Божия ли ви накара да избиете толкова хора? Волята Божия ли ви накара да отнемете честта на Хендрика Моленар и момичетата Пост?

— Не съм им отнемал честта! Аз ги освободих.

През рехавите коралови стени се разнесе воят на вятъра.

— Вие казахте ли им, че аз се грижех за вас, че се отнасях добре с вас?

— Щяхте да ме използвате като най-обикновена курва.

— Как може да говорите такива неща?

— Дано изгниете в ада!

— Няма никакъв дявол, нито ад, уважаема госпожо. — Кристиан се усмихна през счупените си зъби. Няколко от войниците на Микиел му ги бяха счупили, като най-голямото отмъщение, което комодорът бе позволил срещу подтърговеца. Прекалено дребно наказание след всичко, което бе причинил на толкова много хора.

— Трябва да се молите адът да не съществува, Кристиан, защото ако грешите, аз вярвам, че дяволът е подготвил няколко нови, съвсем нечовешки мъчения, специално за такива като вас.

— Все още имам последователи на кораба — каза той.

— „Зандам“?

— Не си мислете, че всичко е приключило, уважаема госпожо. Ще ви припомня думите, когато се освободя.

Идването й тук се бе оказало грешка. Тя се бе надявала да прогони този бяс, като му се противопостави. Но затворникът продължаваше да пръска неизменната си отрова.

— Наистина ли мислите, че ще умра тук, на тези мизерни острови? Господ ме пази за една по-висша цел. Веждите му се извиха по онзи познат и дразнещ начин. — Двамата с вас отново ще се срещнем.

— Не и в този живот, Кристиан, нито пък в следващия. Моля се за това.

— Никога не бъдете сигурна какво предстои — отвърна той.

Корнелия се извърна и побягна навън.

— Липсвах ви, нали? — изкрещя Кристиан след нея и докато стигне до брега, в ушите й кънтеше неговият смях.