Джули Кагава
Война (9)

9.
Гарет

Сто и двайсет минути до зазоряване.

Най-трудното в чакането на смъртта е да се разкъсваш между желанието за още време и да ти се иска просто вече да се свършва. Не можеш да спиш, разбира се. Не можеш да се концентрираш върху нищо друго. Умът ти не спира да те тормози с въпроси, спомени и „ами ако“, и накрая вече ти се ще просто да ти направят услуга и да те повалят в безсъзнание, докато стане време за куршума. Може би това е страхлив изход, но аз не исках да изглеждам съсипан и изтощен на собствената си екзекуция. Нямаше да се моля, нямаше да плача и да прося милост. Ако това беше последният ми ден на земята, исках да го приключа добре, да се изправя пред Смъртта с високо вдигната глава. Само на това можеше да се надява един воин на свети Георги.

Докато лежах на койката, неспособен да заспя и да спра да броя минутите, нервите ми внезапно се изопнаха и дъхът ми спря. Беше съвсем слабо, но веднага го разпознах. Същото чувство, което изпитвах, преди да изритам вратата на жилището на мишена или когато подозирах, че ще се натъкнем на засада. Воински инстинкти, които ми казваха, че нещо ще се случи.

Внимателно свалих крака от матрака и тръгнах към предната част на килията. Помещението отвъд решетките оставаше празно и тъмно, но не можех да се отърся от усещането, че нещо не е наред. Да не би да идваха за мен по-рано? Не, не беше редно. Орденът държеше на точността. До насрочената ми смърт оставаха час и петдесет минути. Може би напрежението най-сетне си казваше думата. Може би получавах нервен срив.

Внезапно буум в пълната тишина ме накара да подскоча. Това бе познатият трясък на изритана или разбита врата и аз инстинктивно посегнах към оръжието на колана си, макар че, разбира се, го нямаше там. От стаята на охраната в края на блока се надигнаха викове и тревожни крясъци. Безпомощен, аз стиснах решетките и се заслушах в схватката, която се разиграваше на няколко метра от мен, приглушена от стената. Чу се кратко боричкане, стържене на столове и тътен на паднали на пода тела… после тишина.

Чаках, стаил дъх, цялото ми тяло беше напрегнато и готово за битка. Не знаех какво става, но каквото и да беше — бях готов.

И тогава вратата на стаята на охраната се отвори и погледът ми срещна ярки зелени очи в края на коридора. Оказа се, че все пак не съм готов.

Дъхът секна в гърлото ми и за миг можех само да се взирам в нея. Не е само нервен срив, аз халюцинирам. Защото беше невъзможно да е тук. Беше абсолютно невъзможно тя да се появи насред база на Ордена минути преди екзекуцията ми. Явно бях превъртял; виждах несъществуващи неща. Перфектният войник няма сили да срещне смъртта си и откача на седемнайсетгодишна възраст.

Зяпах я изтръпнал и не можех да откъсна очи. Събирах сили за мига, в който силуетът на момичето на фона на светлината ще се разтвори в сенките и лунната светлина и ще изчезне. Но тя не изчезна, а се усмихна така, че сърцето ми изхлопа, после забърза към килията ми.

— Ембър? — Все още не можех да повярвам и не можех да помръдна, когато тя се приближи и ме погледна. Една ръка посегна през решетката и докосна лицето ми, а аз поех треперливо дъх. Беше топла, солидна и истинска. Това беше невъзможно, но… истинско.

Ръката ми стисна китката й и усетих пулса й — бърз и стабилен — под пръстите си.

— Какво правиш тук? — прошепнах.

— Дойдох да те измъкна, разбира се — прошепна тя в отговор и дъхът й погали бузата ми, още едно доказателство, че не бе призрак или плод на въображението ми. Очите й срещнаха моите през решетките, проблясваха непокорно. — Няма да те изоставя, Гарет. Не и след като ни спаси. Няма да им позволя да те убият.

— Дошла си за мен?

— Ембър — изръмжа нетърпелив, смътно познат глас. Погледнах над рамото й и видях още една фигура — с тъмна коса, черни дрехи и смръщено лице, — стоеше на прага на стаята на охраната. Със сепване осъзнах, че това е драконът, с когото тя бе избягала от Кресънт Бийч.

— Няма време за това, Огнено момиче — сопна се той и й хвърли нещо, което проблесна в ръцете й. — Хайде. Тези пазачи няма да са вечно в безсъзнание. Отвори вратата и да се омитаме оттук.

Все още бях зашеметен от появата й, от появата на два дракона, дошли посред нощ в базата, за да ме спасят, но думите на втория ме извадиха от транса. Докато Ембър пъхаше ключа в ключалката и отваряше вратата с ръждиво скърцане, внезапно осъзнах какво означава това, какво всъщност се случва.

— Гарет — рече тя, когато се втренчих в отворената врата. — Хайде, някой ще ни види. Какво правиш?

В края на коридора другият дракон изсумтя с отвращение.

— Казах ти, Огнено момиче! — посочи рязко към мен. — Можеш да отвориш клетката на маймуната, но не можеш да я накараш да излезе. Той не помръдва, защото ние сме врагът и предпочита да остане и да му пуснат куршум в главата, отколкото да избяга с два дракона. Нали така, свети Георги? — Обърна се към мен с подигравателна усмивка. — Няма значение, че те се отказаха от теб просто така. Само че знаеш ли, изобщо не ми пука на кого си предан. Имаш три секунди да избереш, после пращам всичко по дяволите и те зарязвам. Е, казвай? Идваш с нас, или оставаш тук да умреш?

Бягство. Да напусна Ордена с два дракона. С врага. Само преди миг бях напълно готов за смъртта, но сега свободата се взираше в лицето ми. Ако го направех, ако минех през тази врата, нямаше да има връщане.

Само за миг Перфектният войник се сви при мисълта да приеме помощта на най-големите си врагове, дори сега. Но аз знаех истината и тя хвърли зловеща сянка над мислите ми. В Ордена имаше нещо нередно, нещо, което не виждах, преди да срещна Ембър. Смяташе се за измяна да говориш срещу доктрината и дори да си помислиш, че Орденът може да греши. Никой тук не искаше да чуе другата страна на тази история: че един дракон, създание от раса, която те преследват и избиват безмилостно от стотици години, може да е нещо повече от чудовище. Никой нямаше желание да приеме мисълта, че Орденът на свети Георги е убивал същества, които не са заслужавали да умрат.

Освен това Орденът вече не беше мой дом. Аз бях осъден на смърт от хората, които ме бяха отгледали. Нямаше да стана по-голям предател, ако си тръгнех с два дракона, които бяха рискували живота си, за да ме измъкнат. Това ми се стори доста добър аргумент, особено в момента.

— С вас съм — казах тихо и излязох от килията. Другият дракон още ме гледаше преценяващо със златните си очи, но моят поглед търсеше очите на Ембър и видях как облекчението се разля по лицето й. Чух още едно отвратено изсумтяване от другия, но не му обърнах внимание. Аз вече не бях воин на свети Георги. Нямах представа как възнамеряват да се измъкнем, но засега бях свободен. Ако щях да умирам днес, нямаше да се дам без бой.

— Хайде — изръмжа драконът и направи нетърпелив жест. — Почти съмна.

Забързахме през затворническия блок и минахме през стаята на охраната, където двамата войници лежаха в безсъзнание на пода. Носът на единия беше счупен и челото му беше окървавено, вероятно при удар в ръба на бюрото. Спрях и грабнах деветмилиметровия от кобура на единия, като се опитвах да не поглеждам към тях, докато проверявах пълнителя. Вече може и да бях с врага, но преди те бяха мои братя, хора, с които се бях обучавал и сражавал рамо до рамо. Това не може да се забрави за една нощ, дори и след предателство. Мъжкият дракон ме изгледа кръвнишки, когато се изправих с пистолета. Явно не беше доволен, че съм въоръжен, но не каза нищо и продължи по коридора към стълбите към приземния етаж.

Сградата беше тиха, когато излязохме от стълбището; още беше твърде рано, за да се събудят войниците, макар че виждах как небето от черно става тъмносиньо. Сутрешният сбор започваше точно в пет, а дотогава оставаше по-малко от час и половина. Базата скоро щеше да се разбуди. Да не споменаваме, че още не бяхме минали през охранителната система и патрулите по периметъра.

Не знаех как Ембър и другият дракон са успели да стигнат незабелязани чак дотук, но не вярвах, че ще можем да излезем преспокойно без никакви проблеми. Всичко беше тихо. Изглеждаше твърде лесно.

Другият дракон — Райли, спомних си името му — спря до задната врата и заговори тихо, явно по нещо като микрофон. След миг кимна, бутна вратата и така потвърди едно мое подозрение: някой отвън беше хакнал охранителните камери. Явно беше добър; сигурността в Ордена бе сериозна. Освен това трябваше да е относително близо, за да улови сигнала.

Навън беше още тъмно. Придържахме се към сенките, движехме безшумно и приведени през пустия двор. Веднъж ни подминаха патрули, които разговаряха тихо, и ние се прилепихме към стената, докато изчезнат. Сградите осигуряваха някакво прикритие, макар че трябваше да се пазим от прозорците и вратите. Най-много ме притесняваше обаче последният участък до оградата; той беше напълно открит. Ако ни забележеха и откриеха огън по нас, щяха да ни убият за секунди.

Представих си каква суматоха ще се вдигне. Ако Орденът осъзнаеше, че два дракона са успели да влязат, да освободят затворник и да си излязат необезпокоявани, вероятно няколко седмици във всички бази по целия свят щеше да кипи хаос, охраната ще се затяга, ще се назначават двойни патрули, ще се обезопасяват мрежи. Обучението ще стане по-интензивно. Вероятно високо в йерархията ще падат глави. Дракони са се подиграли с Ордена? Промъкнали са се под носовете им? Преди няколко месеца дори само мисълта за това щеше да ме разяри и ужаси; но точно сега нямах никакво намерение да се трогвам. Орденът беше приключил с мен. Не знаех къде ще ида сега; Орденът бе целият ми живот. Не знаех какво има там навън. Но едно беше сигурно: зората нямаше да ме завари до стената за разстрел, за да ме убият, задето бях спасил дракон.

Но все още не се бяхме измъкнали.

Четиристотин метра до оградата… и всичко избухна.

Докато се свирахме до стената, готови да хукнем през последния участък до оградата, сирена зави и разкъса тишината. Ембър подскочи, а другият дракон изсъска проклятие. Притиснахме се още повече до стената, защото около нас лумна светлина. Прожектори се включиха и огромни бели кръгове плъзнаха по земята и небето. Врати се отвориха и отвсякъде се заизливаха войници, които изглеждаха объркани, но нащрек, докато се събираха на отряди и се озъртаха предпазливо.

— Какво става? — прошепна Ембър.

— Те знаят, че сме тук — отвърна другият дракон. — Вероятно са намерили празната килия и пазачите. — Изпсува отново, надникна зад ъгъла и присви очи. — Уес, разкриха ни. Можеш ли да изгасиш светлините? — След миг поклати глава. — Добре, тогава се махай оттук! Не се тревожи за нас — ще те настигнем на мястото на срещата. — Замълча, после изръмжа: — Не ми пука, Уес, просто тръгвай!

Войниците вече бяха навсякъде. Вдигнах пистолета, но потрепнах при мисълта да стрелям по бившите си братя.

— Няма да успеем — казах тихо. И за секунда ме прободе съжаление, че Ембър беше дошла. Исках тя да е свободна и да не живее в страх от убийци на дракони. Сега щеше да умре тук с мен.

— Твърде далече е — добавих, когато ме погледнаха. — Има прекалено много хора между нас и оградата. Никога няма да я стигнем незабелязано. Ембър… — Погледнах в широко отворените зелени очи. Тя се взираше в мен без страх или съжаление и сърцето ми се сви. — Аз ще им отвлека вниманието. Те търсят мен. Вие с Райли се махайте оттук както можете.

Очите й проблеснаха непокорно.

— Да не си посмял, Гарет — почти изръмжа тя. — Не бих толкова път да те освободя само, за да те изоставя отново. Това е най-глупавото нещо, което съм чувала. — Тя се отдели от стената, очите й вече сияеха — в ярко смарагдовозелено. — Ще се махнем оттук заедно, сега!

Ослепителна бяла светлина се завъртя към нас и ни прикова. Потрепнах и вдигнах ръка да заслоня лицето си точно когато момичето пред мен изчезна, а на нейно място се извиси яростен ален дракон. В цялата база се надигнаха викове, защото червеният дракон се приземи с разперени тъмни криле, изрева предизвикателно и въздухът потрепери.

— Мамка му! — Въздухът отново затрепери, защото и придружителят на Ембър се отърси от човешката си форма и се превърна в изящен син дракон с перка по шията и гърба. Пулсът ми се учести, когато двете създания се обърнаха към мен със сияещи очи. Дори сега инстинктът ми казваше да бягам, че те са врагът и трябва да ги убия, защото ще ме нападнат и разкъсат.

Изстрели изтрещяха зад мен и избиха искри от стената. Ембър изръмжа, пристъпи назад, а аз се обърнах и вдигнах пистолета. Двама патрулни тичаха към нас и стреляха по осветените от прожектора дракони. Или не ме бяха видели, или вниманието им бе погълнато от създанията зад мен. Вдигнах пистолета, помолих се наум за прошка и стрелях в краката им. Войниците изкрещяха и се проснаха напред, но аз видях, че и други тичат към нас. Вече всички бяха вдигнати по тревога и знаеха, че в базата има дракони.

— Гарет!

Металическо червено тяло се спусна към мен и бях принуден да отскоча пред тясното рептилско лице.

— Качвай се — каза драконът и сведе криле. — Бързо! Трябва да полетим.

Да се качвам? Да яздя дракон? Изплаших се. Едно е да говориш с дракони, да приемеш помощта им — съвсем друго. Но да яздиш дракон? Особено ако знаеш, че драконът е и крехко, зеленооко момиче, което си целувал неведнъж?

Синият дракон се издигна с рев и блъвна огън по патрула, който изникна иззад ъгъла с вдигнати оръжия. Войниците политнаха назад с писъци, а Ембър изръмжа и оголи зъби пред мен.

— Хайде, Гарет!

Съвзех се и се качих на гърба й. Шиповете й се забиваха в мен, когато обгърнах с ръце шията й и се настаних между кожестите криле. Усещах топлината, която се излъчваше от люспите, и мускулите, които се движеха и свиваха под мен, и потиснах тръпка. Това не беше Ембър, която познавах. Момичето беше изчезнало, всяка следа от нещо човешко изчезна, когато драконът се раздвижи — свиреп, величествен и ужасяващ. Тя изви врат да ме погледне, дългата муцуна беше достатъчно близо, за да видя редиците остри зъби и да усетя миризмата на пепел и дим, която се носеше от челюстите й.

— Дръж се.

Още изстрели изгърмяха и синият дракон изръмжа нещо на драконски, гърления език на драконите. Ембър се извърна, а аз се вкопчих по-здраво. Тя направи три подскока напред и се издигна във въздуха. Мускулите на крилете й се изпънаха под мен като стоманени въжета под люспите и ние полетяхме. Лъчът на прожектора ни последва и продължи да ни озарява дори след като оставихме базата зад гърба си. Изстрели гърмяха; чух гневния рев на синия дракон, стиснах зъби и се приведох на гърба на Ембър. Тя внезапно се разтресе, после крилете й се размахаха яростно и ускорихме, за да се откъснем от лъча светлина и от обсега на базата. Лека-полека лъчът изчезна и изстрелите отшумяха, докато бягахме от Ордена към пустинята.

Измъкнахме се. Наистина избягахме от Ордена.

Вятърът шибаше косата и дрехите ми, когато се надигнах предпазливо на гърба на Ембър и се огледах изумен. Пред мен се простираше пустинята, огромна и безкрайна като океан от пясък на предутринната светлина. Там, където срещаше небето, бледо розово петно надничаше над хоризонта, макар че земята още тънеше в мрак. От тази височина различавах далечната магистрала и малките светлинки на колите, които пълзяха по нея.

Поех тихо дъх, питах се дали всички дракони изпитват това въодушевление. Бях сърфирал с Ембър и бях чувствал пристрастяващия прилив на вълнение и адреналин, докато се спускаш по огромна вълна.

Но не можеше да се сравнява с това.

Импулсивно погледнах назад, към базата, от която се отдалечавах, и кръвта ми се смрази. В мрака бяха пръснати светлините на фарове, няколко машини ни следваха през пустинята. Преброих три SUV и поне един джип с прожектор на покрива, които се опитваха да скъсят дистанцията. Нямаше къде да се скрием тук. Ако успееха да ни приближат, щяха да открият стрелба и с нас беше свършено.

— Микробусът!

Погледнах към синия дракон, после към земята и видях голям бял микробус, който ускоряваше през пустинята и оставяше диря от прах. Синият дракон веднага сви криле и се спусна от небето. Усетих лекото движение на мускулите под мен, Ембър също се снижаваше, но когато се плъзна след синия дракон, през тялото й премина тръпка. Тя дишаше начесто и хълбоците й се надигаха. Надявах се, че усилието да ме изнесе от базата не я беше изтощило напълно.

Синият дракон се спусна над земята, после се извъртя рязко, за да мине пред буса и шофьорът да го види. Шофьорът веднага наби спирачки и спря рязко сред облак прах. Когато синият дракон се приземи, предната врата се отвори и оттам изскочи рошав, кльощав човек, който тичаше към дракона и крещеше нещо.

Осъзнах със сепване, че Ембър се е спуснала ниско над земята и се носи бързо към микробуса. Напрегнах се и се зачудих кога ще забави, но през нея отново мина тръпка и тя се спусна надолу като камък.

В последната секунда разпери криле, успя да убие малко инерцията и се стовари с главата надолу. Аз излетях от гърба й и се претърколих. Светът се завъртя около мен, но накрая спрях на няколко метра от Ембър.

Изправих се, потрепервайки от болка. Главата ми бумтеше, ръцете ми бяха окървавени, а светът още се въртеше. Все пак явно нямах нищо счупено. Игнорирах болката от натъртване или пукнато ребро и тръгнах към дракона.

— Ембър…

Стомахът ми се сви. Тя лежеше на една страна и дишаше тежко и накъсано. Едното й крило беше свито под нея, а другото бе проснато безжизнено на земята. Краката й се движеха немощно и забиваха нокти в пясъка и камъните, а опашката й потрепваше вяло в прахта. Когато стигнах до нея обаче, тя вече беше замряла напълно. Крилото й се сви за последно и се отпусна.

— Ембър!

Тъмнокос гол човек дотича при нея и падна на колене до покрития с люспи врат.

— Ембър — извика Райли и притисна ръка към нея. — Чуваш ли ме? Какво стана? Да не…

Замълча, беше пребледнял. Докуцуках до него точно когато отдръпна ръка. Дланта и пръстите му бяха покрити с кръв. Сърцето ми замря.

— О, не — прошепна той, изправи се и извика към буса: — Уес! Ембър е простреляна. Помогни ми да я вкараме в буса, преди Орденът да ни настигне.

— По дяволите! — Рошавият мъж заобиколи и отвори задните врати. — Знаех си, че е лоша идея, Райли. Знаех си, че упоритото малко ще ни затрие всичките.

— Млъквай и помогни, преди да съм ти откъснал краката и да те оставя на Ордена.

— Аз ще помогна — извиках, а той се обърна и ме изгледа кръвнишки. Без да чакам отговор, коленичих до Ембър и плъзнах ръка под покрития с люспи преден крак. Тя се размърда леко, ноктите й се забиха в пясъка, но не се събуди. Райли се поколеба, после клекна срещу мен и хвана другия крак.

— Уес! — изсъска той, когато се напънахме да вдигнем дракона от земята. — Ела тук. И ти трябва да помогнеш.

— На три — казах аз, щом и другият човек клекна до мен, без да спира да бълва проклятия. Райли ми хвърли последен, изпълнен с ненавист поглед и после насочи вниманието си изцяло към Ембър. — Едно… две… три!

Вдигнахме. Ембър увисна в ръцете ни, крилете и опашката й се влачеха по земята, а вратът й се люшкаше. Не беше толкова тежка, колкото очаквах, като се има предвид, че беше голямо, покрито с люспи и напълно отпуснато в момента влечуго. Някак тримата успяхме да я завлечем до задната част на буса и със сумтене я набутахме и издърпахме вътре. Едва се събра; крилете й се смачкаха до стените, а вратът й се изви под странен ъгъл и трябваше да прехвърлим опашката над гърба й. Накрая се озовах притиснат зад предната седалка, с врата й в скута ми, а извитите нокти бодяха крака ми през джинсите. Райли ме погледна отново над безжизненото й тяло. Явно се дразнеше, че съм така близо до нея, но нямаше къде да се дяна. Нямаше място и за него отзад.

— Райли! — извика Уес, докато драконът се колебаеше, очевидно не искаше да ме оставя сам с Ембър. — Орденът идва! По дяволите, облечи нещо, а? Да вървим!

Райли отново изпсува, отдръпна се и посегна да затвори вратите. Очите му светеха жълти в сенките на буса, докато се взираше в мен.

— Ако тя умре — рече той тихо, — ще те убия. — Това не беше празна заплаха.

Над хълма зад нас отекна рев на двигател, приближаваше. Стомахът ми подскочи. Орденът нямаше да ни пусне да се измъкнем. Уес изкрещя отново на Райли, вратите се затръшнаха и закриха външния свят. Ембър изстена, размърда се, крилете й потрепнаха, но не се събуди. Преглътнах с усилие и се наместих така, че тесният рогат череп да легне на краката ми. Накъсаният й дъх пареше кожата ми, аз сложих предпазливо ръка на покритата с люспи шия и се опитах да не обръщам внимание на зъбите до крака ми и на ноктите, които дращеха близо до тялото ми.

Кръвта й се процеждаше по пода.

Бусът потегли рязко, подскочи веднъж и набра скорост по пясъка. Полетяхме през пустинята, машините на Ордена ревяха след нас, а главата на умиращ дракон лежеше в скута ми.