Джули Кагава
Война (6)

6.
Ембър

— Събуди се, Огнено момиче — Гласът на Райли беше тих и дълбок, а моят дракон се размърда при допира му. — Два часът е. Тръгваме след петнайсет минути.

Вдигнах глава от възглавницата, борех се с изтощението, което ме дърпаше надолу. В стаята беше тъмно; само една лампа светеше, а отвън небето чернееше. Мислех, че няма да мога да заспя, но явно бях по-изморена, отколкото предполагах. След като тримата измислихме плана, Райли отново настоя да си почина и аз се унесох още щом главата ми се отпусна на възглавницата.

Планът. Седнах, сърцето ми бумтеше с нестроен ритъм в гърдите ми. Моментът беше настъпил. Тази вечер щяхме да търсим Гарет.

— По-добре се обличай — рече Райли и кимна към раницата на леглото ми. Той също се беше преоблякъл. Прашните джинси и бялата тениска под якето ги нямаше, сега беше с тъмна тясна тениска, черни джинси, ръкавици и колан с няколко отделения и калъфи. Уес стоеше до бюрото, също целият в черно, а на главата му стърчеше ски шапка. Но изглеждаше мрачен и изплашен, явно предпочиташе да прави всичко друго. Райли, който се извисяваше над мен до леглото, изглеждаше напълно в стихията си и сърцето ми странно изтупа в гърдите.

— Хайде, Огнено момиче — рече той, докато седях и го зяпах примигваща. — Имаме график. Обличай нинджа костюма и да тръгваме.

— Веднага. — Отърсих и последните паяжини от ума си и грабнах раницата от ъгъла. Влязох в банята, разкопчах раницата и зарових из нея, докато не намерих каквото търсех. Извадих го.

Гладкият черен костюм се разля в ръцете ми като мастило и се отърси от гънките си. Това бе последният дар от моята обучителка, когато „завърших“ основното обучение и трябваше да започне истинското. Този прилепващ към тялото костюм беше специално изработен за мен и не се късаше като обикновените дрехи, когато се Преобразявах в истинската си форма. Винаги топлата прилепваща материя като че ли се разтапяше в кожата ми и все още покриваше тялото ми, щом станех отново човек, затова вероятно бе най-страхотното ми притежание.

По-късно установих, че това е костюм на Усойница, прочутите убийци на „Нокът“, в каквато искаха да превърнат и мен. Няма нужда да казвам, че не бях съгласна да преследвам и убивам своите само защото „Нокът“ така ми е наредил. Думата на „Нокът“ е закон, а Усойниците бяха използвани, за да накарат нелоялните към организацията дракони да замлъкнат завинаги. Не можех да правя това. И тъй като „Нокът“ не приемаше „не“ за отговор, станах отцепник. Това бе главната причина да напусна организацията. Нямаше да стана Усойница като обучителката си Лилит — безмилостна и жестока, готова да убива, без да се замисли. Отказах да се превърна в това.

Но костюмът определено беше от полза.

Облякох го. Потрепервах, докато тъканта прилепваше към кожата ми. Да, магическият нинджа костюм беше невероятен, но беше ужасно зловещо да го усещаш почти като жив. След като се обух и прибрах обикновените си дрехи в раницата, излязох от банята и едва не налетях на Райли на прага.

Той протегна ръце да ме задържи, но бързо ги отдръпна с гримаса. Смръщих се объркана.

— Какво? Да не мириша лошо?

— Не — рече той, без да среща погледа ми. — Извинявай. Не е заради теб, Огнено момиче, просто… — Направи неясен жест към мен. — Това нещо. Събужда странни спомени, ако ме разбираш.

Внезапно осъзнах какъв е проблемът.

— Приличам на Усойница.

Той кимна.

— Когато си от толкова време извън организацията като мен, последното, което искаш да видиш, е такъв костюм. Защото обикновено означава, че трябва да се спасяваш.

— Вече и аз съм отцепница, Райли.

— Знам. — Посегна и докосна основата на шията ми. Топлина се стрелна през мен от мястото, където се задържаха пръстите му. Златните му очи почти сияеха в сумрака. — Радвам се, че си тук, Огнено момиче — рече той тихо и нежно. — Радвам се, че няма да те срещна някой ден като Усойница, с която трябва да се сражавам. Това би ме убило. — Устата му потрепна в лека усмивка. — Нямаш представа колко съм облекчен, че напусна организацията, че видя какво всъщност представлява „Нокът“.

Преглътнах, топлината се разливаше из цялото ми тяло и драконът се издигна към повърхността, блъскаше се в крехката човешка черупка. Костюмът на Усойница се стегна и прилепна към кожата ми, докато вече изобщо не го усещах. Осъзнах, че мога да се Преобразя. Точно тук, в тази малка мотелска стая. Какво щях да изгубя? Никой нямаше да ме види, освен Райли и Уес. А Преобразях ли се, вероятно Райли също щеше да го направи. И аз исках да го направи. Исках да видя истинската му същност, онази, която зовеше моя дракон и се взираше в мен със сияещи златни очи.

Кобалт.

Съвземи се, Ембър. Поех дълбоко дъх, за да охладя дробовете си, да потуша огъня, който се разливаше в мен, и опитах да се усмихна.

— Да, обзалагам се, че не си подозирал в какво се забъркваш — рекох небрежно.

— Това няма значение. — Той отдръпна ръка и отстъпи, сякаш не можеше да понесе да ме докосва повече. Или вероятно, ако продължеше, насред малката стая щеше да последва експлозивната поява на голям син дракон. — Но ако оцелеем, ще си ми длъжница, Огнено момиче. Голяма длъжница. — Той погледна Уес, който прибираше лаптопа в чантата си. Беше стиснал челюст. — Готови ли сте? Започнем ли, няма връщане назад. Уес?

— Я се разкарай! Сякаш имам избор. Но когато те убият, не очаквай да дундуркам десетки проклети малки до края на живота си.

Райли пренебрегна това.

— Ще пътуваме с две превозни средства, докато стигнем на няколко километра от базата. После ще продължим пеша. Уес, колко близо трябва да си, за да уловиш сигнала им?

— Прекалено близо — измърмори Уес. — Но сигурно ще го открия лесно, защото освен тях там няма нищо друго. Трудното ще е да проникна, без да ме усетят.

— Ако наистина трябва да се приближиш много, не отивай с буса. Последното, което ни трябва сега, е да видят приближаващи откъм пустинята фарове.

— О, нима? Ама наистина ли? — Той закопча яростно чантата. — Колко съм глупав, тъкмо си мислех, че ще ни трябва голям неонов надпис „ТУК СМЕ, ЗАСТРЕЛЯЙТЕ НИ“, МОЛЯ, на покрива на буса.

Райли извъртя очи, но не коментира.

— Приблизителното време на пристигане в периметъра на Ордена е три часът. Щом приключим вътре, ще се срещнем на сборния пункт и ще се ометем с доджа. Ембър. — Обърна се и ме погледна в очите. — Ти ще си с мен. Да вървим.

Пътят по границата между Аризона и Юта беше тих и почти пуст. Срещнахме само няколко коли по дългата отсечка през пустинята Мохаве. Над нас луната надничаше като сънливо, притворено око, обградена от милиарди звезди, пръснати чак до безкрая. Тук, в пустинята, на много километри от градове, светлини и цивилизацията, небето ме зовеше. Представях си как се Преобразявам, скачам от мотора и променям формата си във въздуха, докато се рея из пустото небе. Прогоних с яд изкушаващите мисли и укротих дракона си. След час-два щяхме да се промъкнем в тежковъоръжена база, пълна с войници, чиято основна цел е да избият до крак нашия вид. Имах по-важни неща, върху които да се съсредоточа, от среднощни полети в пустинната жега.

Гарет. Надявам се да си добре. Дръж се, идваме.

Сякаш хиляда змии се гърчеха в стомаха ми и аз поех дълбоко дъх, за да ги укротя. Дали войникът ще е там, когато пристигнем? Дали ще е още жив? Какво ли ще каже, когато най-сетне го открием? Предполагах, че появата на дракон в база на Ордена посред нощ не е нещо обичайно. Дали Гарет ще се зарадва да ме види? Дали ще приеме помощта на дракон — създанието, което е обучаван да убива на мига?

Или ще ни обърне гръб и ще вдигне базата по тревога, защото ще реши, че драконите все пак са врагът и трябва да бъдат унищожени? Бяха минали дни от онази самотна нощ на брега, когато едва не загинах след нападението на собствената ми обучителка. Гарет ни спаси, но той беше и войник на свети Георги. Според доктрината на „Нокът“ Орденът никога не би преговарял, не би правил компромис и не би показал милост към враговете си. Гарет сега беше при своите. Ами ако го бяха убедили, че все пак е сбъркал, че драконите са врагът, и следващия път, когато види такъв, той просто ще пусне един куршум в черепа му?

Гарет не би го направил — казах си. — Той не е като тях. Той видя, че не сме чудовища. И той… той ми обеща, че вече няма да убива. Вече няма да ни преследва, така ми каза.

Трябваше да вярвам в това. Трябваше да вярвам, че Гарет ще изпълни обещанието си, че войникът, който ни помогна срещу Лилит и ни остави да си тръгнем, е същият човек, когото опознах през лятото. Момчето, което научих да кара сърф, което играеше с мен на игралните автомати и чиято усмивка завърташе въртележка в стомаха ми. Момчето, което ме целуна в океана и пробуди сетивата ми, което ме накара да се почувствам сякаш не съм дракон или човек, а нещо средно, някакво странно, съвсем леко създание. Този човек не беше войник на Ордена, безмилостен убиец, който мрази драконите и ги избива без жал. Не, за мен Гарет беше просто момче, което понякога изглежда също толкова несигурно и объркано като мен. Зърнах войника на онази скала, когато насочи пистолет в лицето ми с твърд и студен поглед. Но дори тогава не дръпна спусъка.

Дали щеше да го дръпне сега?

Въздъхнах и притиснах буза в гърба на Райли. Опитвах се да накарам ума си да спре да се върти в тези безкрайни кръгове. Първо да спасим Гарет. Това беше най-важното сега, върху това трябваше да се съсредоточа. С всичко останало щяхме да се справим, след като се измъкнем от Ордена.

Райли направи остър ляв завой, излезе от магистралата и се насочи към пустинята. Аз стегнах ръце на кръста му и ускорихме между скали и кактуси след микробуса. Внезапно Райли изключи светлините, буса — също, и известно време пътувахме в мрак, водени единствено от слабата лунна светлина. Накрая микробусът намали и спря зад едно ниско възвишение сред облак прах. Райли зави до него и изключи мотора.

Аз седях с разбумтяно сърце, а пълната тишина на пустинята се спусна над нас като стъклен похлупак. Освен собственото ми дишане и лекото проскърцване на мотора, абсолютната липса на всякакъв звук беше смразяваща и драконът ми настръхна. Не ми харесваше. Напомни ми за старото ми училище насред Големия Басейн, където с брат ми прекарахме значителна част от живота си, за да се научим как да се държим като човеци. Обградени единствено от пустиня, небе и едно голямо нищо. Можеш да излезеш и да стоиш с часове на едно и също място, слънцето ще те напича, а ушите ти ще забучат от вечната, безкрайна тишина. Мразех го. Понякога имах чувството, че тишината се опитва да открадне гласа ми; че ако твърде дълго не създам някакъв звук, ще стана също толкова безмълвна и безжизнена като пустинята наоколо. Данте така и не разбра защо винаги бях неспокойна.

Данте. Буца се сви в гърлото ми, докато слизах от мотора, и опитах да го прогоня от ума си. Това щеше да почака.

— Още ли го искаш, Огнено момиче? — прошепна Райли и ме откъсна от мрачните мисли. Кимнах, а сърцето ми продължи болезненото си блъскане в ребрата ми. Райли се вгледа в мен, после се обърна и посочи през пустинята към далечни светлинки, които примигваха в мрака.

— Това е базата — каза тихо той, докато се взирах в блещукането, което бележеше нашата цел. Гарет беше някъде зад тези стени и с малко късмет щяхме да се доберем до него и да се измъкнем, преди Орденът да разбере, че сме там. — На около три километра сме — продължи Райли, — но не можем да рискуваме да продължим с мотора и буса, защото ще ни видят. Единственият ни шанс е да се промъкнем тайно. Оттук продължаваме пеша.

Уес слезе от буса, беше смъкнал ски шапката на главата си. Обиколи колата и отвори задните врати. Райли отиде при него, за да издърпа черната брезентова торба изпод седалката. Сърцето ми подскочи, когато той небрежно извади малък черен пистолет, провери дали е зареден и го затъкна с привично движение в колана си.

Преглътнах при вида на пистолета.

— Райли? — обадих се, внезапно ужасена и вбесена, че съм ужасена. — Кажи ми истината. И за миг не съм помисляла да се откажа, но… колко опасно ще е?

Уес изсумтя.

— О, ама разбира се, тя пита сега. На шибания праг на шибания Орден.

Райли въздъхна.

— Истината ли? Нямаше да се съглася да го направя, ако беше неминуемо самоубийство — рече той и задържа погледа ми. Примигнах изненадана и той се усмихна изморено. — Уес може и да предрича всякакви ужасии, но повярвай ми, като ти казвам, че знам какво правя. Ще влезем, когато почти всички спят. Точно тази база е съвсем усамотена и добре скрита; те разчитат на изолацията, за да ги предпази от нежелани гости, затова сигурността вероятно ще е минимална. Ако никой не знае къде си, защо ще слагаш куп пазачи и патрули? И повярвай ми, не се случва често два дракона да се вмъкнат в база на Ордена. Ако изобщо се е случвало.

— Но — продължи той, когато се успокоих малко, — това не означава, че няма да е опасно. Тези мисии обикновено се развиват по два начина: без засечка или ужасно се объркват. Да се надяваме, че ще успеем да влезем, ще намерим каквото търсим и ще се измъкнем, без никой да разбере, че сме били там. Това е най-добрият сценарий. Мисля, че можеш да се досетиш какъв е най-лошият. Е, като стана дума… — Подаде ми пистолет. — Стреляла ли си с такъв?

Изтръпнала, аз поклатих глава. Бях държала пистолет по време на обучението с Лилит и когато избих глока от ръката на Гарет, но никога не бях стреляла. Определено не и по живо същество.

Райли се усмихна мрачно.

— Ако се стигне до стрелба по хора, значи мисията вече е прецакана и трябва да се измъкваме възможно най-бързо. — Вдигна оръжието. — Ще ги използваме само в краен случай. Но ако мисията се обърка, ще ти трябва нещо да се защитиш. Проблемът при ноктите и зъбите е, че трябва да се приближиш, за да нападнеш, а когато си изправен пред автомати, понякога не се получава.

— Никога не съм стреляла, Райли. Дори не знам дали ще мога да… застрелям някого. Не и наистина. Никога не съм убивала.

Райли се усмихна и рече безцеремонно:

— Е, ще трябва да го преодолееш, Огнено момиче. Може вече да не сме част от „Нокът“, но на Ордена изобщо не му пука за това. За тях всички дракони са еднакви. Отцепник, малко или Усойница, за Ордена няма значение. Ще ни убият без значение от фракции или убеждения. — Свали оръжието и погледът му стана почти обвинителен. — Това все още е война, но ние вече нямаме само един враг. Сега трябва да се пазим не само от Ордена — и „Нокът“ ще ни диша във вратовете. Изтеглихме две къси клечки, ако вече не си забелязала.

Примигнах смаяна. Не го бях чувала да говори с такава горчивина. Макар че, след като напуснахме Кресънт Бийч, той изглеждаше… различен. По-сериозен и по-делови. Вече не беше напереният, невъзмутим и небрежен дракон, когото срещнах. Не беше мистериозният самотен бунтар, за когото го мислех, а водач на цяла нелегална група отцепници, който знаеше колко много дракони и хора разчитат на него. Вече подозирах, че драконът, когото срещнах в Кресънт Бийч, е бил само поза, маска, подходяща за конкретната ситуация. И все пак се зачудих дали Райли, когото виждам сега, е истинският.

Той отвърна на мълчанието ми с изморен и съчувствен поглед, а гласът му омекна:

— Извинявай, Огнено момиче. Не исках да ти се нахвърлям така. Знам, че никога не си убивала и не го очаквам от теб. Не и тази нощ. — Въздъхна и приглади косата си назад. — Просто… съм видял много, разбираш ли? От „Нокът“ и от Ордена. Изгубил съм приятели и малки заради тях и има дни, когато ми се струва, че бутам канара по безкрайна скала и отпусна ли се само за секунда, ще се търколи надолу и ще ме смаже. — Челото му се сбърчи, а очите потъмняха, когато извърна поглед. — Един ден тя наистина ще ме смаже.

Отново ме погледна.

— Опитвам се да ти кажа, че ако ще се изправяш срещу „Нокът“, трябва да сториш всичко, за да оцелееш. И един ден това може да означава да застреляш някого. Или да го изпепелиш. Или да го разкъсаш. Да, гадно е, ужасно е и не е честно, но това е истината. Това е нашият свят, Огнено момиче. Светът, в който вече живееш. — Вдигна отново оръжието. — Освен ако не искаш да се откажеш.

Преглътнах.

— Не. — Посегнах и стиснах пистолета. — Няма да се откажа. — Той ми подхвърли и кобура и аз го сложих на рамото си. Пистолетът беше тежък, студен и смъртоносен. Надявах се никога да не го използвам.

— Добре. — Райли затвори буса и се загледа към далечната база. Видях го да си поема рязко дъх, сякаш събираше кураж за предстоящото. — Мисля, че сме почти готови. Просто помни… — Погледна ме твърдо. — Ще го направим по моя начин. Ако ти кажа нещо, изпълняваш, без въпроси. Дори не се замисляй. Просто действаш, ясно ли е?

Кимнах. Той се обърна към Уес, който го наблюдаваше с печално и примирено изражение, сякаш смяташе, че го вижда за последно.

— Ние тръгваме. Кажа ли ти, омитай се оттук и не поглеждай назад. Пожелай ни късмет.

— Късмет ли? — измърмори Уес, клатейки глава. — Не ви трябва късмет. Трябва ви шибано чудо.

И след тази вдъхновяваща реплика ние тръгнахме през пустинята.