Джули Кагава
Война (52)

52.
Данте

Досега трябваше да се е обадила.

Часовникът на стената тиктакаше твърде силно, всяка секунда бе като миниатюрна дрелка в мозъка ми. Старшите дракони не правеха нищо, не казваха нищо, седяха около масата, търпеливи като планини, и ме гледаха безизразно. От време на време ме заговаряха или казваха нещо помежду си с хладни и дистанцирани гласове, но предимно чакаха мълчаливи и неподвижни. Аз имитирах позите им, опитвах се да запазя спокойствие, да бъда търпелив, взирах се в ръцете си, докато образът им не се отпечата в ретините ми.

Телефонът на масата избръмча.

Подскочих като ужилен. Грабнах го, без да чакам позволение от Рот, и го вдигнах до ухото си. Казах тихо и сериозно:

— Фейт? Готово ли е?

— Не е Фейт.

Замръзнах. Стаята замръзна. Седях скован на стола, пред погледите на четири висши дракона, а нейният глас отекваше в ухото му — тих и познат. Те не можеха да чуят разговора, но по очите им личеше, че разбират, че нещо не е наред. Сърцето ми бумтеше, затворих очи, знаех, че няма смисъл да го крия.

— Ембър — казах аз и усетих как вниманието на всички в стаята се изостри до краен предел. Преглътнах с мъка и се принудих да говоря спокойно. Може би някак щях да спася нещо от мисията. — Къде си?

— Мисля, че вече знаеш, Данте. — Гласът й беше леден. Беше ми говорила така само няколко пъти в живота ми и имах болезнени спомени от единия, и малък белег от другия. — Като се има предвид, че ти си планирал всичко.

Тежестта на погледите им стана непоносима, драконите ме гледаха втренчено.

— Къде е Фейт?

Секунда тишина.

— Тя е мъртва.

Земята пропадна под мен. Седях там и не можех да повярвам на ушите си. Винаги съм знаел, че Ембър е бунтарка, безразсъдна и упорита, но не предполагах, че е способна на това.

— Мъртва? — попитах задавено. — Ти ли я уби?

— Не я убих аз.

— Значи войникът — предположих. — Сега си с него, нали? И му позволи да я убие. — Не последва отговор, аз продължих по-твърдо: — Как можа да го направиш?

— Доста нагло от твоя страна да ме питаш подобно нещо — изсъска Ембър. И макар че звучеше ядосана, гласът й се прекърши на последната дума. — Не ми се прави на невинен, Данте! Все пак ти си я изпратил. Ти си планирал всичко това, нали?

— Да — признах аз, не знаех откъде идва този страшен гняв. — Направих го. За да те върна. Твоето място е тук, Ембър. Твоето място е в „Нокът“. — Чу се проскърцване, някой стана от стола си. — Опитвам се да те спася — казах аз и също се вбесих. — Опитвам се да изградя бъдеще и за двама ни, но ти продължаваш да го съсипваш! Не мога да повярвам, че си позволила на онзи човек да убие Фейт, само защото не искаш да се върнеш. Какво ти става!

Вече почти крещях и след секунда господин Рот издърпа плавно телефона от ръката ми, погледна ме със смразяваща усмивка и го вдигна до ухото си.

— Госпожице Хил — рече той сърдечно, — обажда се Адам Рот, старши вицепрезидент на западния филиал на „Нокът“. Как се чувствате тази вечер? — Замълча, леко усмихнат, лицето му не издаваше нищо. — Е, сигурен съм, че го нямате предвид буквално.

Зарових лице в дланите си и прекарах пръсти през косата си, вече не ми пукаше как изглеждам. Можех само да си представям какво казва Ембър на вицепрезидента на „Нокът“. Стомахът ми се преобърна, всичко се беше объркало ужасно. Фейт бе мъртва. Къде беше Мист? Дали и тя беше убита? Тези две малки бяха най-големият ни шанс да намерим Ембър и отцепника; те бяха нови агенти на „Нокът“, Кобалт и другите от мрежата му нямаше да ги познават, затова можеха да се приближат, без да събудят подозрение. Отначало исках Мист да говори с Ембър и да я убеди да се върне, но после тя ме информира, че „Нокът“ имат други планове за нея. Това ме подразни — операцията все пак беше моя и господин Рот ме сложи начело. Но след това говорих с другия агент, Фейт. Тя ме увери, че ще върне Ембър без проблеми. Преди този разговор много се съмнявах, че това тихо, нежно на вид момиче ще се справи със задачата. Кобалт беше опасен отцепник, а Ембър бе меко казано упорита. Но само след няколко минути разговор разбрах, че Фейт е повече, отколкото изглежда. И когато тя ме увери, че ще свърши работата, аз й повярвах, но съвсем ясно й дадох да разбере, че не искам да наранява сестра ми по никакъв начин.

— Върни Ембър в „Нокът“ — казах й. — Използвай всичко възможно, за да я убедиш да се върне, но не я наранявай. Ако откаже, направи каквото трябва. Но искам сестра ми да се върне жива и здрава. Разбра ли?

— Разбира се, сър. — Тя ми се усмихна уверено и професионално. — Сестра ви няма да пострада по никакъв начин. Ще се погрижа за това.

А сега беше мъртва. Фейт беше мъртва. Защото я бях изпратил след моята проклета сестра и Ембър бе позволила да я убият, за да не се върне в организацията. Как бе възможно? Как бе стигнала дотам след всичко, през което бяхме преминали заедно? Явно изобщо не познавах сестра си.

А сега, заради нея, се бях провалил. Бях провалил „Нокът“.

Ръцете ми трепереха и аз ги притиснах към масата в опит да ги успокоя. Над мен господин Рот продължаваше със студена любезност:

— Опасявам се, че не мога да ви кажа това, госпожице Хил — рече той равно. — Ако желаете да научите тази информация, ще трябва да се върнете в организацията. — Пауза. — Не, господин Хил не е в никаква опасност. Той е ценен член на „Нокът“ и ние ценим сътрудничеството му. — Пауза. — Не, нашата политика по отношение на отцепниците е съвсем ясна. Кобалт е престъпник, който нанесе необратима вреда на организацията. Трябва да се защитаваме от неговите екстремистки възгледи. — Една последна, дълга пауза и гласът на господин Рот стана по-твърд. — Съжалявам, че се чувствате така. Но ако се съгласите да се върнете и да говорите с нас, ще разберете, че…

Той замълча и отпусна ръка.

— Е, изглежда, госпожица Хил няма да се присъедини към нас тази вечер. — Обърна се, опря пръсти на масата и заговори на всички: — Засега ще се оттеглим, докато изработим нова стратегия за връщането на госпожица Хил и елиминирането на Кобалт. Тъй като госпожица Андерсън още не е докладвала, вероятно тя ще ни донесе по-добри новини. Но това може да почака до утре. — Огледа ни със студени черни очи. — Свободни сте.

Всички станаха като един и напуснаха стаята със сведени погледи. Аз също станах, но дългите стоманени пръсти на господин Рот стиснаха рамото ми и аз застинах.

— Господин Хил. Вие ще дойдете с мен.