Джули Кагава
Война (5)

5.
Гарет

Шест часа до зазоряване.

Лежах на койката с ръце под главата и се взирах в тавана на килията, гледах как пукнатините по него се сливат. Затворническият блок бе тъмен и тих. Светлина идваше само изпод вратата на пазачите в края на коридора, а аз бях единственият затворник тук. Бяха ми донесли последната вечеря преди часове — дажби и вода. Явно Орденът не вярваше в последното желание. Достави ми я войник с каменно изражение, който я хвърли на пода с думите: „Яж, любителю на дракони“. И тя още стоеше там, недокосната.

Шест часа до зазоряване. Шест часа, преди да отворят вратата на килията, двама войници да пристъпят вътре и да кажат, че е време. Ще ми сложат белезници, ще ме поведат през тренировъчния плац и ще ме изправят до дългата тухлена стена срещу изгряващото слънце. Ще има свидетели, разбира се. Перфектният войник ще бъде екзекутиран за измяна; сигурно ще има цяла тълпа. Вероятно цялата база ще се събере. Чудех се дали Тристан ще дойде, и лейтенант Мартин. Всъщност не бях сигурен, че искам те да виждат последните ми мигове, като предател на Ордена. Но щеше да има редица войници пред стената, шестима със заредени пушки. Ще ме изправят пред тях, ще ми предложат превръзка за очите, която аз ще откажа, и ще започне обратното броене.

Готови…

На прицел…

Огън!

Потреперих, не можах да се сдържа. Не се страхувах да умра; вече много пъти се бях подготвял за смъртта. На бойното поле, преди атака над гнездо или преди да се изправим пред дракон — всички знаехме, че може да загинем. Войниците умират; това е просто факт, който не можеш да предвидиш или предотвратиш. Няма някакво тактическо основание войникът, който стои на крачка от мен да получи куршум в темето, а аз да оцелея. Бях жив, защото бях добър в работата си, но понякога просто вадех късмет.

Но има разлика между дебнещата смърт и това да знаеш точния миг, в който тя ще дойде за теб, да го знаеш до секундата. И има разлика между това да посрещнеш смъртта в битка или с вързани зад гърба ръце да чакаш бившите ти бойни братя — войниците, с които си се сражавал, с които си лял кръв — да те убият.

Пет часа и половина до зазоряване.

Не съжалявах за избора си. Вярвах във всяка дума, изречена от мен в съда. И ако трябваше да го направя отново, ако пак се озовях на онзи плаж с дракона, когото ме изпратиха да убия, и макар да знам, че като я пусна, се обричам на смърт… пак бих избрал да я спася.

Но аз наистина бях предал Ордена и всичко, което познавах, за да застана на страната на врага. Виждал съм войници да умират пред очите ми, разкъсани от нокти или изпепелявани от драконов огън. Виждал съм как братята ми се хвърлят пред куршумите или в сражението сами, само за да дадат предимство на нас, останалите. Знаех, че заслужавам да умра. Бях обърнал гръб на Ордена, който ме отгледа, на братята си, които бяха умрели за каузата, за да спася най-страшните ни врагове. Знаех, че трябва да чувствам разкаяние и огромна вина, задето предадох семейството си.

Но докато лежах на койката, само на часове от собствената си екзекуция, аз можех да мисля само за нея.

Къде е сега? Какво прави? Дали изобщо се сеща за мен, или съм отдавна забравен при бягството от Кресънт Бийч с останалите от нейния вид? Със сигурност едва ли мисли за един войник на свети Георги; тя е свободна, със своите, а аз съм част от Ордена. Аз още съм техен враг.

Макар че вече ми призляваше дори при мисълта за убитите от моята ръка. Ембър сигурно ме мразеше. Заслужавах си го.

Но все пак се надявах да мисли понякога за мен. И докато минутите от живота ми се изнизваха, аз се връщах все повече към моментите ни заедно. Чудех се какво ли щеше да стане… ако и двамата бяхме нормални. Знаех, че няма смисъл да хабя енергия за това, съжалението не променя нищо, но вероятно за първи път в живота си исках да бяхме имали повече време. Ако знаех какво ще се случи, щях да прекарвам всеки миг с нея. Много неща щях да направя иначе, но вече беше твърде късно. Ембър я нямаше, а след няколко часа аз щях да умра. Нищо не можеше да промени това, но поне лицето й щеше да е последното нещо в ума ми, преди да напусна този свят.

Надявам се да си щастлива, Ембър, където и да си. Надявам се… винаги да си свободна.

Пет часа до зазоряване.