Джули Кагава
Война (49)

49.
Райли

— Райли?

Топлина потрепна в мен, когато чух гласа й, почти ми секна дъхът. Драконът се надигна, отърси се от сънливостта и прогори наркотика. И може би още бях под влиянието на серума на истината, но внезапно всичко ми стана много по-ясно. Ембър беше моя. Имах нужда от нея. Тя беше импулсивна, безразсъдна, вбесяваща… и не можех да си представя живота си без нея.

— Здрасти, Огнено момиче — въздъхнах аз. — Радвам се да те чуя. Добре ли си?

— О, нали знаеш. — Гласът й потрепна от облекчение. — Малко ме опърлиха, малко ме поиздраха. На няколко пъти едва не ме убиха. Както обикновено. А ти?

— Същата работа. — Минах през една метална врата и спрях пред сградата, за да се ориентирам. Някакъв индустриален квартал в края на града, изолиран и с нищо незабележителен, както и очаквах. Все пак огледах внимателно района, нищо чудно „Нокът“ да наблюдават мястото чрез сателит или по друг начин. Трябваше бързо да се измъквам. Сега, когато бях включил отново телефона си, Уес щеше да ме намери; вероятно вече идваше. — Макар че съм адски объркан от едно нещо — продължих аз, докато бързах през прашния двор към металната ограда. — Не каза ли току-що, че си обгорена? Ти си дракон. Какво се случи?

— Ами може пък сама да съм се подпалила.

Затворих очи.

— Ембър…

— Но погледни го от хубавата страна, този път не ме простреляха.

— Имам нужда от теб.

Последва много дълга тишина. Достатъчно дълга, за да се промъкна през оградата и да изляза на тротоара. Огледах улицата, избрах посока и тръгнах към сиянието на далечните светлини, които бележеха края на града. Топъл ветрец облъхна лицето ми, носеше миризма на прах и асфалт; вдишах и се усмихнах. Хубаво е да си свободен.

— Райли. — Гласът й потрепна леко, но не можах да разбера какво чувства. — За… за какво говориш?

— Мисля, че знаеш за какво говоря. — Прекарах ръка през косата си, усещах се опасно лек и дързък. — Обаче вероятно още съм под ефекта на серум на истината — продължих със същата безгрижност, която усещах и при разпита. — И това ме накара да осъзная нещо за нас. Но ако не искаш да чуеш какво всъщност мисля, ще затворя веднага.

— А ти искаш ли аз да затворя?

Да. Кажи да, Райли.

— Не.

Ембър пое дълбоко дъх.

— Тогава ми кажи.

Вече няма връщане назад. О, майната му. Официално вече не ми пука.

— Осъзнах нещо, докато Мист ме разпитваше — започнах аз, надявах се да успея да й кажа всичко, преди Уес да се появи. — Тя е Василиск. „Нокът“ искат местата на тайните ми квартири и са я изпратили да измъкне информацията. Тя трябваше да ме убие, след като я получи.

— Кучка — изръмжа Ембър.

— Не е виновна тя — казах аз и отново съжалих, че не успях да я спася. — Нали знаеш какво представлява „Нокът“. Знаеш на какво са способни. Бих я взел при нас, ако можех.

— А тя…?

— Не. Не я убих. Упоих я с дрога, която може да повали и слон, затова няма да помръдне поне няколко часа. Но не става дума за това. — Спрях, защото едно такси зави зад ъгъла към мен, но после ускори и подмина.

— Щях да й кажа всичко — продължих аз и стомахът ми се сви при мисълта колко близо бях до разкриването на цялата си мрежа. — Почти предадох цялата си мрежа. Всичките малки, всички човеци, които съм измъкнал. Но нещо ме спря, попречи ми да изпея всичко и да й кажа каквото искаше да знае.

— Какво нещо?

— Ти, Огнено момиче. — Спрях на кръстовище и се облегнах на един пътен знак. — Видях лицето ти и разбрах, че трябва да издържа. — Един човек ме подмина и се усмихна подигравателно, когато прекоси улицата, но не ми пукаше. — Ти ми върна почвата под краката, Ембър — казах тихо и облегнах глава на металния пилон. — Ти си причината да устоя. Просто не спирах да мисля за теб.

— Не знам какво искаш от мен — побързах да добавя, защото съзнавах, че друг път няма да събера кураж, за да го изрека — или какво изпитваш към войника, но искам да знаеш едно… вече няма да се боря с това. Отсега нататък ще се боря за нас.

— Райли — рече тя отново, почти шепнешком. — Аз не мога… искам да кажа. Това не е… — Замълча, гласът й стана още по-тих, едва се чуваше: — Не мога да ти обещая нищо. Не знам какво чувствам.

— Няма проблем, Огнено момиче. — Вдигнах глава, защото фарове пронизаха мрака и едно такси спря до тротоара. — Но когато разбереш, когато си спомниш, че все пак си дракон, аз ще бъда тук. Няма да ходя никъде, това ти обещавам.

Прозорецът на таксито се спусна и рошавата глава на Уес надникна навън. Тънките му ръце жестикулираха трескаво. Ухилих се и тръгнах към таксито, изненадан колко облекчен бях да го видя.

— Сега тръгвам към теб — казах на Ембър и седнах отзад, без да обръщам внимание на красноречивия поглед на Уес: „Аз казах ли ти?“. — Дръж се, ще дойдем до минути.

— Райли?

Спрях точно преди да прекъсна разговора.

— Да?

— Радвам се, че си добре. — Гласът й беше непокорен и дързък. — Изплаши ни. Не го прави отново.

— Имаш предвид да не ме залавят и да не ме разпитват агенти на „Нокът“? Не мога да ти обещая, но ще направя всичко по силите си. — Усмихнах се, когато тя изсумтя. — До скоро.

— Е — веднага се обади Уес, щом затворих. — Изобщо не изглеждаш ужасно.