Джули Кагава
Война (45)

45.
Ембър

— Данте?

Огънят в мен припламна и угасна, поех ужасена дъх. Фейт се усмихваше, изглеждаше доволна. Стиснах юмрук и се втренчих в нея.

— Къде е той? Какво сте му направили?

— Той е в безопасност, в „Нокът“ — продължи тя. — Поне засега. — Замълча, за да обмисля казаното, и продължи: — Ти не осъзнаваш напълно какъв е залогът тук, нали? Това не е само твоят последен изпит. А и на Данте. Организацията го изпитва, за да се увери дали може да вярва на брата на предателката. Този план, е поне по-голямата част, бе негова идея. Ако ти се провалиш и откажеш да се върнеш, и той се проваля. — Тя се усмихна злобно. — А ти знаеш как приема „Нокът“ провалите.

Сякаш някой ме удари в корема. Данте беше в основата на всичко това. Той бе изпратил Мист и Фейт след нас. Той беше виновен за изчезването на Райли и ако нещата продължаваха така — и за смъртта на Гарет. Съзнаваше ли какво върши? Дали „Нокът“ го бяха принудили да им съдейства? Ако не се върнех тази нощ в организацията, Данте щеше да се провали. И може би никога нямаше да го видя отново. Но върнех ли се заради него… Гарет щеше да умре.

— Е, трябва да се запиташ… — изгука Фейт тихо и заплашително — кой е по-важен за теб? Кого ще спасиш? Войника от Ордена на свети Георги? Най-големият ни враг? Човекът, чийто жалък животец ще свърши само за миг? — Тя се озърна към него с отвращение и продължи: — Или ще избереш Данте — близнакът, когото познаваш цял живот? Драконът, който мисли единствено за твоята безопасност, откакто ти избяга от „Нокът“? Той те чака, Ембър. Всички те чакат. Всички искаме да се прибереш у дома.

Задушавах се, не можех да си поема дъх, да направя невъзможния избор, който всъщност не беше никакъв избор. Не можех да застрелям Гарет — абсолютно невъзможно. Но ако не го направех, те щяха да убият и двама ни. И кой знае какво щеше да се случи с Данте.

Погледнах към пистолета в ръката си, после към Гарет — коленичил на пода пред отряда за стрелба. Изражението му беше безстрастно и овладяно, но очите му бяха мрачни, когато срещнаха моите.

Фейт се приближи, тъмният й поглед прогаряше едната страна на лицето ми, гласът й утихна до шепот:

— Можеш да започнеш отначало. Всичко, което стори досега, ще бъде забравено, всичките ти престъпления срещу „Нокът“ ще бъдат простени. Твоето място е сред нас. Но ако не преминеш този тест, ще умреш. И Данте ще страда заради твоя провал. — Отдръпна се назад, изглеждаше уверена, сякаш вече всичко беше решено. — Мисля, че знаеш какво трябва да направиш.

И внезапно наистина разбрах.

Трепереща, аз затворих очи, исках да успокоя ръцете си.

— Ако… ако го направя, ще ми обещаеш ли, че Данте ще бъде в безопасност? Че това няма да се отрази на мястото му в организацията? И че ще го видя отново, без да има последствия?

Тя отвърна триумфално:

— Имаш думата ми.

— Добре — казах задавено. Вдигнах глава и срещнах погледа на войника. Знаех, че не е откъсвал очи от нас през цялото време. В тях се четеше примирение, поглед на човек, който очаква смъртта си.

— Съжалявам — казах с треперещ глас, стомахът ми се сви при вида му. В очите му проблесна мисъл за предателство и изумление, но само за миг, после лицето му отново застина и се превърна в безизразна маска. Поех дълбоко дъх и пристъпих напред.

— Той ми е брат — продължих аз умоляващо и дръзко едновременно. — Близнак. Данте винаги е бил най-важен за мен. Ще сторя всичко, за да бъде в безопасност, дори това.

Гарет не отговори. Аз се озърнах към мъжете зад него и видях, че ме гледат. Явно момичето с пистолета беше по-голяма заплаха, макар че все още държаха главата му на прицел.

Сърцето бумтеше в ушите ми, когато спрях на няколко крачки от Гарет. Усещах погледа на Фейт с гърба си и втренчените в мен мъже, но се взирах единствено в Гарет. Той още ме гледаше, но очите му бяха станали някак далечни, почти стъклени. Сякаш се взираше през мен в нещо, което не можех да видя. Гърлото ми се сви, призляваше ми.

Вдигнах пистолета с треперещи ръце и се прицелих в челото му. Той затвори очи и се стегна. За част от секундата пръстът ми се сви на спусъка, всичко застина.

— Погледни ме — прошепнах. Той не помръдна и аз казах по-твърдо: — Погледни ме, Гарет. Искам да виждам лицето ти. Отвори очи.

Той остана неподвижен още секунда. За един мъчителен миг си помислих, че ще откаже. Но после отвори очи и тъмният измъчен поглед срещна моя. Втренчих се в него и оформих с устни само една фраза. Надявах се, че ще разбере.

Довери ми се.

Той примигна… аз отворих пръсти и пуснах пистолета в краката си.

В секундата, в която оръжието падна от ръцете ми, аз се Преобразих и избухнах с рев в драконовата си форма. Разперих криле и се изправих на задните си крака. Агентите на „Нокът“ веднага вдигнаха оръжията си към тази много по-голяма заплаха, но аз поех дъх и ги облях с огън. Двама от тях политнаха назад. Все пак не успях да засегна всички и пушките изтрещяха. Куршумите изсвистяха покрай мен, избиха искри от рогата ми и от гръдните ми плочи, и поне два пронизаха крилните ми мембрани и ме накараха да изпищя от болка.

Пистолет излая и двама от мъжете паднаха. Гарет се беше хвърлил напред, беше сграбчил пистолета и стреля със смъртоносна точност в редицата зад него. Останалите се пръснаха да търсят прикритие, а Гарет се изправи и продължи да стреля. Аз се напрегнах за атака.

Нещо ме блъсна встрани и аз се претърколих по пода. Съвзех се и вдигнах поглед точно когато един малък дракон с тъмно индигови люспи скочи към мен със скоростта на кобра. Успях да отстъпя, а Гарет вдигна пистолета да го застреля. В този миг дъжд от куршуми го принуди да се скрие зад купчина сандъци. Той клекна там, а изстрелите разкъсваха дървото и се забиваха в стената зад него.

Лилавият дракон се извърна към мен, очите му сияеха в жълто в сумрака. Беше малко по-дребна от мен, с елегантно заострена глава и дълги, грациозни шия и опашка. Люспите й бяха толкова тъмни, че почти чернееха, гръдните и коремните плочи и крилните мембрани бяха малко по-светли. Грива от извити черни шипове се спускаше по гърба й от тесния, лишен от рога череп. Тя вдигна глава и изсъска предизвикателно, остри като игли зъби просветнаха страховито.

— Хайде тогава, Усойнице — извика тя над какофонията от крясъци и изстрели около нас. — Да видим коя е по-добрата ученичка. Само ти и аз — без приятели, без намеса. — Полуразпери криле и ми се усмихна злобно. — Разбира се, ако искаш да научиш нещо за брат си, ще трябва първо да ме победиш.

Изстреля се във въздуха и прелетя над главата ми, за да кацне някъде в лабиринта зад нас. Напрегнах се да скоча след нея, но спрях и погледнах назад към Гарет. Той още бе зад сандъците и куршумите избиваха трески от бариерата пред него. Погледите ни се срещнаха.

— Гарет…

— Върви — извика той и ми махна със свободната си ръка. — Ще те прикривам и ще те настигна, когато приключа. Върви!

Той се обърна и стреля два пъти към една купчина палета. Чу се вик, агент на „Нокът“ изскочи от скривалището си, а оръжието му изтрещя на бетона. Потреперих, обърнах се и се хвърлих към лабиринта.